От много древни времена съществуваше федерация контролираща интелигентния живот в мултивселените. Много по-стара от по-новите от тях и състояща се от тези възникнали първични видове, които не бяха допуснали грешките на останалите и не се беше наложило да бъдат унищожавани за да започват отначало. Нивото им на развитие е почти невъзможно да бъде описано или най-малкото обяснено тъй като е необходимо определено ниво на интелект за да бъде разбрано. Но те съществуваха под една или друга форма отдавна превърнали се в Богове, там някъде на крайчеца на окото , невидими до степента на загатването и намека – следейки. Наблюдавайки за улики, водещи до опасност , нов напредващ вид да започне поредната унищожителна вселенска война. Щетите за видимата материя все още на места не се бяха възстановили до нормалните нива заради последната изтребителна такава. Ръководени до голяма степен от числото три, методите колкото и много вариации да имаха се свеждаха до – наблюдение без никаква намеса, опит за въздействие на мозъчно ниво и директен контакт. Всеки неин член, според способностите си и опита, наблюдаваше определено същество, като в същото време имаше и нелеката задача да го пази...
Утринна звезда сложи комуникационната си диадема за пряк контакт.
- Как е моята ученичка днес – закачливо попита личната настойница малкото момиче.
- Добре – свенливо отговори то.
- Как върви наблюдението на твоя любимец? - продължи учителката обиграно сменяйки закачливия си тон със заинтересован такъв.
- Ами добре, интересно ми е – отговори детето, като често прикриваше прекрасния си блясък на пъстрите големи очи, навеждайки срамежливо глава .
- Добре, нали знаеш, че трите принципа не трябва да се нарушават в никакъв случай, защото това може да доведе до непредвидени събития? - тонът вече определено леко преминаваше границата между загрижеността и се доближаваше до конското.
- Знам да – отговори с истинско изумление Утринна звезда – това са лоши работи да се намесваш – допълни с максимум доброта в гласа си тя.
- Ок , трябва да те осведомя че е засечен сигнал, който нееднократно може да се тълкува като опит за намеса и той е регистриран в нашият сектор за наблюдение. Възможно е да предстоят и проверки. Не искам да те притеснявам просто смятам че трябва да знаеш.
- Добре.
- Дообре миличка, предстои да уведомя родителите, както твоите така и на другите деца, за да проверят на първо време те дали няма да открият нещо.
.....
Бронята прекара дневната си смяна като охрана в Тихото по един неповторим начин. За първи път ставаше свидетел на напълно неадекватното поведение на човек, когото много добре познаваше. Бармана неуморимо се опитваше да преминава през твърди неодушевени предмети, а боравенето му с парите можеше бързо да доведе заведението до фалит ако внимателно не следеше какво се случва. На няколко пъти учтиво бе помолил някои от съобразителните клиенти да върнат по-голямото ресто, а разсеяните просто да си платят. С изключение на няколкото поразкрасени пияни физиономии и други подобни, на които бе помогнал да паднат и да си починат известно време на пода, като цяло работата вървеше добре. Освен колеги двамата бяха и много добри приятели, затова с истинско изумление се опитваше да разбере какво по дяволите става. Отговора на въпросите му се появи сам, на крака, когато късно следобед Главата дойде да ги види.
- От известно време насам имам усещането че си заработвам престоя – заключи саркастично той, докато връщаше рестото на възрастна дама, попиваща с интерес всяко едно от движенията на Бармана. От своя страна той разочарован установи, че ръката му не може да премине през масивната дървесина на бара.
- От сутринта съм така – усмивката не слизаше от лицето на Бронята, който доволно отдъхваше на единия от столовете, откакто Главата дойде – викаш че тока минал през него а?
Подпирайки се сериозно на бара, докаралия се до окаяно състояние редовен клиент на заведението с доста усилия успя да изкара думите от гласните си струни:
- Навремето на един дедо му минала мълния през него и после почнал да се губи а накрая изчезнал и така не го намерили...
Три чифта очи се вторачиха в изкривеното от пиене лице, всеки със собственото си изражение вариращи от недоумение през заинтересованост и един поглед който искрено питаше – какво за Бога е това?
.....
След работа тримата седяха в парка, както всички го наричаха и мълчаливо слушаха натрапчивия шум, който идваше някъде от центъра му. Много приличаше на хаотичните удари на малко дете с пръчка по тенекиена кофа, изпаднало в транс. Не спиращото тропане ставаше все по-честа тема в градските разговори и дори по новините. Като цяло самото място притежаваше достатъчно мистериозност и без него. На няколко пъти Бармана тръгваше към източника на звука но приятелите му се редуваха да го спират.
- Не знам кво ше правиме, аз не мога да седя цела нощ тука – Главата проклинаше последните си часове в Тихото , които всъщност бяха първите му работни такива.
- Ако искаш тръгвай – Бронята не си спомняше по весела смяна от днешната – аз ще остана с него
- Хубаво брат, ше тръгвам че ми изпуши главата днеска – последва ръкостискане, после шум от шушкави спортни дрехи и накрая се чуваше само звука от настъпени съчки в далечината както и ругатни.
Когато останаха двамата, Бронята смени тактиката и вместо да го спира просто започна да го следва с още по-голям интерес. Никога не беше виждал нещо подобно. С напредването на нощта движенията на Бармана като че ли започваха да придобиват все по-логически очертания. Нямаше го вече това хаотично лутане и преминаване през храсти, да не говорим за блъсканията в дърветата и честите пребивания. Сякаш вътре в главата му някой бавно започваше да разбира какво точно иска и как да го постигне. А там вътре, точно пред погледа, малко над нивото на земята продължаваше да мига една полупрозрачна стрелка, която вече сменяше цветовете и посоката си. В момента я изпълваше един от тъмните нюанси на зеленото и като че ли малко се уголеми, като накрая дори престана да премигва... Бармана просто спря. Стоеше дишайки неравномерно и превъзбудено. Гледаше право напред без да откъсва поглед от каквото и да виждаше там в мрака. Накрая дишането му се успокои и тръгна съвсем спокойно, докато се изгуби между шубраците.
© Явор Бачев Всички права запазени