Хората които знаеха за подземната инфраструктура на Мястото се брояха на пръстите на едната ръка и изобщо нямаха никакво намерение да споделят с някой за това. Множество тунели и пещери се пресичаха под него, като се събираха на места в различни по големина помещения и имаха изходи във всяка една от частите на града. Много престъпни организации от години насам търсеха начин да открият и поправят тази ценна мрежа, но засега плановете им се проваляха. Обществена тайна беше че всеки, който можеше да даде информация по въпроса, щеше да бъде възнаграден добре. Тъжната статистика обаче сочеше, че малцина от спечелилите тези лесни пари имаха достатъчно време да им се радват. Въпреки това ентусиасти не липсваха и доста хора разпитваха наляво и надясно за наследниците на тези, които са изграждали съоръженията навремето под земята. Настоящите главатари и тези с амбиции да се издигнат до такива, знаеха много добре какво предимство можеше да им донесе откриването на тези тунели. Навремето взрива на газопровода е бил толкова силен, че според повечето каквото и да е имало отдолу, ако не изцяло , то е непоправимо разрушено. Новият натрапчив шум идващ от официално необитаемата територия се асоциираше именно с поредния нов опит за възстановяване на мрежата. С времето дори и тези тайни неща изплуваха на повърхността, но специално за този слух още никой не си беше отворил устата тук и там, така че засега неспиращото тропане си оставаше пълна мистерия!

          Макар и нищо неподозиращите клиенти, както и абсолютно никой от персонала да осъзнаваше къде всъщност работи или пие, Тихото само по себе си представляваше един от изходите на цялата подземна мрежа от тунели и пещери на Мястото. Разбира се строителите успешно бяха положили неистови на моменти усилия да замаскират всеки вход. Само след около половин век, може би вече нямаше да има някой, с идея за какво става въпрос, но засега все още съществуваха живи просветени, така да се каже, които всячески се издирваха. Склада на заведението с нищо не загатваше, че от него може да има продължение или връзка с каквото и да е друго помещение, а и на повечето работещи там изобщо не им правеше впечатление нещо, което не е свързано с работата им и нямаха навика да се оглеждат за специфични следи. Следи, от които се интересуваха определен тип хора, задаващи точните въпроси и душещи наоколо. Самото разположение на Тихото – под земята, подхранваше любопитството на доста шпиони и не един и двама от тях дори бяха започвали работа тук, само за да имат достъп до забранените за клиенти помещения. Усърдия, които засега не се увенчаваха с успех. Други, по-големите играчи, просто гледаха и слушаха... и чакаха. Въоръжени с търпението на ловец, готови за изстрел.

          Стария Тирбушон влезе между дърветата с изражението на човек , който допускаше че може да му е за последен път. Гледката на малкото му кученце играещо с небрежно облечен мъж поседнал на мотоциклета си, малко го окуражи. Имаше вид на нещо средно между рокер и някой дошъл да потича в парка. Като цяло в момента изглеждаше точно сякаш си е извел кучето в задния двор на къщата.

     - Стари Тирбушоне, млади гаджета изпращаш, кой като тебе – каза развеселено той докато не спираше да си играе с малкия си приятел – а да... сложи си това на главата и се меткай!

          Широчината на пътеката между дърветата позволяваше преминаването само на един човек с мотоциклет. Седейки зад своя придружител на седалката започваше да се наслаждава на внимателното пошляпване на клони по замислената му физиономия, през качулката на главата. Известно време караха през обширно неравно място, преди отново да влязат в гората. Необяснимото монотонно тракане се чуваше доста по-близо и на фона на шума от мотора като че ли започваше да долавя нещо хармонично в него. След доста стръмно на моменти спускане, накрая спряха и някой грубо махна качулката от главата му. „Тирбушон станал си още по-грозен“, в различни вариации и придружено от тъпия смях на охраната вече беше буквално до болка познато на брадатия мъж. Но в момента други мисли занимаваха разтревоженото му съзнание. Имаше чувството, че с всяко поредно идване тук, шансовете му да си тръгне цял, така както е дошъл или въобще да си тръгне намаляваха. Понякога се чудеше сам на себе си защо продължава да идва, но после отговора сам изникваше в съзнанието му. Един и същ, всеки път. Донякъде вече нямаше особено голям избор. В крайна сметка ако не дойдеше, то щеше да бъде потърсен, а тогава освен информация, трябваше да дава и обяснения.

          „Бърлогата на Звяра“ приличаше на кратер насред гората, по чиито краища имаше множество входове от бетон и други естествени или умишлено прокопани тунели и пещери. Насочиха се към огромна метална порта с размери близки до вида на малка кооперация. В страни от нея група мъже играеха на зарове, подпрели автоматичните си оръжия на стената. Хвърлиха бегъл поглед към него докато минаваше покрай тях. Заедно с човека който го докара, ходеха към значително по-малка врата, зееща отворена. Това което я отличаваше от нормалните врати се състоеше в дебелината й. Всяка банка можеше да завиди на солидния й вид. Влязоха. Скромно антре даваше избор към различни посоки. В дясно имаше стълбище за надолу. Три редици от по 12 стъпала, всяка една последвана от близо три метрова площадка, отвеждаха всеки до друга двойка врати. Стълбището и помещението вътре бяха точно копие на Тихото. Като изключим бара. Тук той липсваше, а на негово място стояха струпани различни по големина бетонни плочи. В дясно от тях, там където би трябвало да е склада, през насилствено разширен отвор в стената нахлуваха обезпокоителни звуци, които причиняваха напрежение в гръдната област на Тирбушона и караха очите му да се изцъклят.

     - Моля ви се спрете... няма повече... съжалявам... не знаех... и други подобни реплики, въртейки се като развалена грамофонна плоча в различни комбинации и тоналност, изпъкваха на преден план. Те отекваха на фона на приглушени удари, от тежки инструменти, по сравнително мек предмет, омекващ все повече и повече с всяка секунда! Колената на Тирбушона започваха да омекват, сякаш внезапно дръпнали неизправна ръчна спирачка и уви, все още вървяха напред. Усетил разколебанието му, неговият значително по-едър спътник го побутваше безмилостно в правилната посока. Наближаваха отвора , някогашен горд притежател на здрава каса с врата. Логично подредените реплики постепенно отстъпваха мястото си на нечленоразделни звуци, с тон досущ като на жертва в резерват разкъсвана от хищници. Ударите продължаваха, като на преден план започваше да излиза мутирал дебел и плътен глас, който не спираше да ги окуражава.

     - Довършете го тоя боклук... трябва да се знае дааа... с никой наш човек не може некой да се .бава... няма милост... довършете го да... убийте го...

          Стария Тирбушон влезе точно в момента, когато дузина здрави мъжаги, млатеха озверели по вече безжизнено тяло, клатещо се като учебно чучело. С още едно последно побутване той се озова точно пред притежателя на мутиралия глас и шеф на централното и най-голямо звено от престъпна организация, контролираща целия град, заедно със съседните около него села и по-малки градчета. Питбула се взря в невярващото на очите си и изплашено до смърт брадато подпухнало лице, прикрепено към тялото си със сравнително тънък, лесен за чупене врат и стиснал в ръцете си малко кученце, въртящо радостно опашката си.

     - Тирбушон ти си влизаш се едно си си у вас точно докато го тепаме тоя... кажи ми една причина да не ти .ба майката са и да те фърла на кучетата заедно с боклука вмирисан бе да ти .ба майката проста...

          Буквално на няколко метра от тях , само че в една леко изкривена реалност, космическа транспортна сонда се приземи успешно в гора с огромни дървета. Отвори се люк, от който слезе висок силует гледащ в някакво устройство пред себе си. Това провокира внезапното му спъване в един корен, от което полетя напред и в крайна сметка се приземи в група цветя, които първоначално не видя. Стана и се изтупа. После вдигна устройството и го почукна нервно.

- Мамка му – тихо под сурдинка изсумтя той.