Георги Стоичков беше точен човек. Любовта му към точността граничеше с педантизъм. Държеше винаги всичко да е навреме и рядко прощаваше закъсненията. Шефовете му го ценяха високо заради тази черта, но не можеше да се каже същото за подчинените му. Макар към тях да имаше същите изисквания, каквито имаше и към себе си, Стоичков рядко срещаше разбиране.

 С жените не му беше по-лесно или по-скоро беше обратното. Георги беше много привлекателен млад мъж – горд със своите 180 см, редовно посещаваше фитнеса и имаше тъмен тен, заради който често го взимаха за италианец. Беше достатъчно интелигентен и с чувство за хумор и често се оказваше в центъра на вниманието, но ако жена закъснееше за уговорената среща, Георги просто си тръгваше. Търпеше закъснение от най-много две минути и не признаваше друг верен час освен този, който му показваше скъпият швейцарски часовник, който носеше на ръката си.

 Да бъде перфектно точен не бе по-лесно за Георги, отколкото за останалите хора, но с времето той бе усвоил до съвършенство определени навици, благодарение на които никога не закъсняваше.

 И благодарение точно на тези навици Георги бе открил перфектната жена за себе си. Уви, не им беше писано да се запознаят, но дълбоко в себе си Георги знаеше, че това е Жената.

 Всяка сутрин точно в 08:15 Георги спираше на кръстовището на „Цар Борис III” и „Гешов” и изчакваше червеното. Отдавна бе открил, че точно в 08:15 той трябваше да е на това кръстовище, за да не закъснее и винаги го хващаше червеното. Откакто преди три месеца бяха открили новата бизнес сграда на единия ъгъл на кръстовището, всеки работен ден в 08:15 една млада жена пресичаше кръстовището и влизаше в сградата. В началото изобщо не я беше забелязал, но когато цяла седмица поред се бе падал първа кола на кръстовището, не можеше да не му направи впечатление чифта перфектно изваяни крака, които пресичаха улицата на метър от колата му. Момичето беше наистина привлекателно – дълга къдрава коса, бяла кожа и толкова изваян профил. Тя никога не поглеждаше към спрелите коли, сякаш бяха недостойни за нейното внимание.

 Разбира се, това, което привлече Георги, бе невероятната ù точност – за три месеца тя нито веднъж не изпусна светофара, на който спираше.

 Лятото бе в разгара си и жегата бе непоносима. Дори нощно време за миг не се разхлаждаше. Горещината мореше всички, но за Стоичков тя беше истински ад. При температура над 32 градуса, той намаляваше температурата на климатика на двадесет и благодареше на Господ, че има самостоятелен офис с климатик. Колежките му влизаха при него винаги със сака.

 Не след дълго разликата в температурите си каза думата и Георги се разболя от грип. Имаше невероятния късмет да го повали в петък и така разполагаше с целия уикенд, за да се лекува. Уви, и събота, и неделя високата температура, която имаше, не спадна и в понеделник сутрин едва се отлепи от леглото. Замаян от недоспиването, Георги бе забравил, че всеки понеделник в шест часа сутринта си навиваше часовника. Затова и се изненада, когато на входната врата погледна часовника си. Невъзможно беше да е 07:30! Та той се бе приготвял по-бавно от обикновено, а тогава излизаше в 07:55. Не му отне много време да отгатне защо е подранил с цели двадесет и пет минути и ужасен, Георги забърза към автомобила си. Даде повече газ от обикновено и колата му изръмжа недоволно.

 Явно имаше късмет, защото бе хванал всички зелени светофари до Гешов. Още от горното кръстовище видя, че свети зелено и реши да ускори още малко. Уви, не бе премерил скоростта си и червеното го хвана неподготвен. Едва спря пред пешеходната пътека, когато чу изненадан вик и видя как една позната стройна фигура се свлича на земята. Георги побърза да излезе от колата и видя на земята любимото непознато момиче. Впусна се в несвързани извинения, докато тя не го прекъсна и не го помоли да ù помогне да се изправи. Без да се замисля, Георги я вдигна на ръце, качи я в колата си и я заведе до близката болница.

 За пръв път в живота си не се притесняваше, че може да закъснее.