Тишината му се струваше по-тиха от когато и да било, в мрака проблясваха сенки на минаващите коли по улицата, обичаше да лежи и да гледа в тавана сенките на светлините от улицата. Самотата му се струваше приятна на моменти, чувстваше се самотен, въпреки че не можеше да се оплаче от липса на приятели, въпреки всичко беше самотен, а самотата всъщност не беше това да нямаш приятели и близки, тя беше друго нещо, нещо много дълбоко и лично, поне за него самия - самотата за него беше да не можеш да откриеш себе си. Омръзна му да се взира в сенките на тавана и затвори очи, каза почти на себе си:

-   Здравей - каза го, за да разпръсне за миг тишината, не очакваше да получи отговор, но се изненада.

-   Здравей, - отговори му тих глас.

Малко изненадан, стреснат не, но сащисан по-скоро, той се изправи и огледа стаята, но там нямаше никой, само той и тишината.

-  Кой е там? - попита той, оглеждайки стаята.

-  Кой съм аз ли или кой си ти? - отговори гласът, не изчака неговия отговор и продължи. - Аз съм ти, или по-скоро аз съм това, което ти не си, а искаш да бъдеш, аз съм твоите мисли, материализирани във глас.

-   Не е възможно - каза той, усмихна се - Не е възможно да те чувам - тишината е толкова тиха, че ме кара да халюцинирам, помисли си той.

-    Не, не  халюцинираш, разбери, че твоята вътрешна нагласа не е това, което мислиш. Изслушай ме и ще разбереш. Мислите на хората са много мощни и силни, вибрациите, които се материализират от тях, се превръщат в нещо като мен, а аз съм твоето АЗ, усмихваш се, усещам го по вибрациите. Защо?

-   Защото всичко това ми се струва като сън и започвам да си вярвам, че полудявам, а ако това, което казваш, пък е вярно, значи мога да полудея, само защото си го мисля, ако вече не съм .

- Да, май е смешно. Но не е точно така, не полудяваш, просто много отдаваш на мисленето, на това кой си, какъв си, какво ще ти се случи. Просто понякога е нужно само време, може и да е много време, но търпението е ценно, ще се научиш да търпиш и нещата просто ще се случат. Да, прав си, сега мислиш, че ако ТИ не направиш нещо, то няма да се случи това което желаеш, но нашите дела са предначертани, така или иначе пътят ти вече някъде е описан. Трябва ти сила, вяра и мъдрост. Разбираш ли ме?!

- Мисля, че много сложни неща ми казваш, много сериозни. Да си поговорим за нещо по-лесно, какво ще кажеш?!

- Не знам какво е да се смееш, но сега ми се смее. Аз съм ти, но не мога да имам твоите качества изцяло, не мога да се смея, не мога да плача, дори не мога да страдам, когато страдаш ти.

Той се изправи на леглото и погледна навън, помисли си  “дали ако замълча сега, моето АЗ ще млъкне най-сетне”. Беше заваляло дъжд, и ситни капки се стичаха по стъклото, като детски сълзи, невинни и малки.

-  Мълчиш, да разбирам ли, че не желаеш да ме слушаш?! - попита го нещото някъде от никъде.

-  Просто понякога ми харесва тишината, но говори, аз мога да те слушам цяла нощ, рядко заспивам преди утрото.

- Чуваш ли босите крака по тревата? А гласът на майката, търсеща детето си в градината?

-  Не, не мисля, тук няма градина и майки, няма трева, няма и птици дори, рядко виждам даже някое заблудено врабче.

-  Има, но ти не виждаш със сърцето си, а всичко хубаво се вижда само с него. Защо ти е толкова тъжна душата, приятелю, усещам неописуема болка в теб.

- Защо ли? Защото съм нарушил всички правила, които съм поставял в живота си, защото наранявам първо себе си, а после и всички останали. Защото да обичаш, не означава да бъдеш винаги до тези, които обичаш, душевно може би, ако те самите те допускат, а физически не можеш да бъдеш на всички места, на които имаш любими хора.

- Да, не можеш, но сърцето ти може винаги да е с тях, това никой не може да ти го отнеме. Да даваш не е страдание, а радост, ти умееш да раздаваш себе си много и от това те боли, а то никак не е лошо. Хубавите неща не се забравят никога.

-  Не знам, май не ти вярвам…

-  Ще повярваш - каза Аз.

Слънцето нахлуваше през прозореца и игривите слънчеви зайчета по лицето му го събудиха, Той отвори очи и погледна навън “Колко е хубаво да си жив…” помисли си той, а неговият АЗ се усмихна от ъгъла.