Той си отиде...
Един човек си отиде... А с него и частица от мен... Беше отдавна. Вече дори и не помня чертите му... Наричах го приятел. Дали е бил такъв, щом си е отишъл? Не знам... Знам, че не мога да го върна вече... Сега ми тежи грозният начин, по който се разделихме. Боли ме, че и аз нараних. Нараних може би най-добрия човек, когото познавам... Боли, все едно съм отрязала част от себе си... Свършиха всичките ми думи, дори и тези, които използвах назаем... Спомените поизбледняха... Само от време на време случайна дума, случайна случка ми напомня за „случайната ни среща”...
Тогава онази част от мен, която е събрала мъдростта на вековете, ми казва - Не плачи, че нещо е свършило, радвай се, че е било... И аз продължавам напред... Имам ли избор... милион пъти да се връщам назад, отново ще трябва да продължа напред... Заради хората около мен, заради себе си... А той ме спасява от себе си!... Глупаво вярва, че ме предпазва от грях, нима не осъзнава, че и без него съм си грешна... Подтиквах и него към грях и това ме правеше още по-грешна... Опитвах се да затворя страницата, да захвърля книгата в графа – прочетени. Но книга, която те е докоснала, препрочиташ отново и отново. Отваряш на най-вълнуващите моменти и препрочиташ, препрочиташ. Да не би нещо да си пропуснал, я интересна случка, я важна дума... Тя или никога не престава да те вълнува или си казваш – ама, Господи, какво толкова съм ù харесала... И ето сега, от любимата книга се превърнах в досадно четиво. Захвърлено, ненужно, безинтересно... А на последната страница от край до край е написано ЛИПСВАШ МИ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Ива Колева Всички права запазени
