Беше лятна бурна нощ като онези през Август. Клоните се огъваха с всичка сила, а вятърът надаваше вой. Силни гръмотевици раздираха небето... сякаш предвещаваха, че нещо ще се случи..

   В болницата в малкото градче беше настанено младо, около двадесет и пет годишно момиче. Славеше се с красотата си - средно висока, с дълга, гъста и чуплива черна коса. Погледът и беше толкова невинен и детски, но последната година той бе тъжен, а усмивката - изчезнала от лицето и. Преди месеци и откриха тежка болест, а малко след това, че е бременна. Лекарите я посъветваха да махне бебето и да живее още няколко месеца или година, но тя твърдо отказа. Та какво по-хубаво от това, като си отиваш, да дадеш живот?... И така, ето, че настъпиха последните мигове на младата бъдеща майка. Въпреки че смъртта чукаше на вратата и и със всеки изминал ден се приближаваше все повече и повече, тя бе горда, че е стигнала до тук. Единственото и желание бе да види новороденото си дете, да го гушне, да усети топлината на кожата му... да хване малките му ръчички и да му каже колко много го обича...

 - Честито!!! Момченце!... - извика радостно докторът... но за жалост, нямаше кой да го чуе. Момичето вече си беше отишло... Последни струйки пот се стичаха по бялото и нежно лице. Беше толкова красива и добра, а си отиде толкова рано.

- Уви, не можахме да и изпълним и последното желание... - тихо и мъчително промълви докторът на една от сестрите.

   Всички в болницата се бяха привързали към нея, тя пленяваше всички със усмивката и добротата си. Но съдбата и изигра лош номер... незнайно защо...

   Няколко месеца по-късно момченцето вече си имаше дом. Бяха го кръстили Томас. Семейството изглеждаше добро. Майката работеше като продавачка в близкия магазин, а бащата беше строител. Имаха и две дечица - по-големички. Едното беше на пет, а другото на седем години. Родителите не печелеха много, но им стигаше да преживяват. Томас растеше със всеки изминал ден, а сърцето му бе толкова голямо, сякаш можеше да помести всички хора. Искаше само да дава и получава любов.

Времето минаваше, Томас вече бе на осем години, ходеше на училище, но не беше щастлив. По-големите му братя и сестри постоянно му се подиграваха, а родителите - изглеждащи толкова добри в началото, нараняваха момчето толкова жестоко. Майката се беше озлобила, а бащата се прибираше пиян почти всяка вечер. Това се беше предало и на децата им, с изключение на малкия Том. Той понасяше обидите, но те сякаш не го нараняваха толкова, колкото шамарите, които получаваше от жестокия си баща. Да, само той беше „привилегирован" на това. Та нали той бе осиновеното дете.