7.04.2012 г., 10:46 ч.

Това трябва да бъде любов... 

  Проза » Разкази
1379 0 1
11 мин за четене

А тя изобщо не подозираше, че момчето, което беше срещала няколко пъти в градския транспорт и на улицата, би могло да заеме такава голяма част от сърцето ù... Един ден, докато вървеше към вкъщи, загледана в своя телефон, вдигна главата си и го видя, вървейки в различни посоки обаче, погледите им не се отмятаха един от друг... Последва усмивка, после още една и накрая тя зави в уличката до блока ù... Мислеше си, че вероятно той е просто един симпатичен младеж, с когото искаше да се запознае, но нямаше как, понеже не знаеше нищо за него, а беше толкова срамежлива... Изминаха седмица, може би почти две, а тя не спираше да мисли за красивата и мила усмивка, с която той я бе дарил, и за големите му изразителни очи... Тя реши, че няма смисъл да се заблуждава, че той би могъл да играе някаква важна роля в живота ù, и просто спря да се надява да го види отново... Изминаха още няколко месеца, тя почти го бе забравила, но имаше една малка част от нея, която продължаваше да се надява пак да го види... Залутана и замислена в градския транспорт, един ден тя го видя... Още в първия миг, в който тя съзря образа му, се усмихна и се сети, че това е той... Момчето, което беше срещнала... Момчето с красивата чуплива черна коса и красивата усмивка под светлите очи... Размениха си няколко погледа, няколко усмивки и тролеят спря на нейната спирка и тя осъзна, че трябва да слиза... Не искаше да го прави, искаше още няколко минути с него и усмивката му... Минаха още 2 спирки и тя разбра, че е твърде далеч от вкъщи и вече трябва да слезе... Стъпи на първото стъпало, обърна се, погледна го и излезе... Тролеят тръгна, а тя стоеше там, гледайки го как отминава и сякаш знаеше, че момчето също я гледа... Тръгна към вкъщи ужасно замаяна от усмивката му и започна да си мисли: "Ами ако това е той, ако това любовта на живота ми, аз така ли ще я пусна да си отиде?!" Не можеше дори за миг да си помисли за нещо друго, освен него... Прибра се вкъщи, хапна, написа си домашната и легна на леглото си, за да чете книга... Прочете първите няколко изречения от последната глава, която предната вечер си беше наумила да завърши на следващия ден, и спря... Усети, че няма как да се съсредоточи, в съзнанието ù беше замръзнал погледът му... Затвори книгата и се опита да заспи, последната мисъл, която беше нахлула и не излизаше от главата ù, беше за него... Заспа спокойно, сякаш знаеше, че ще го види в страната на сънищата... На сутринта се събуди с усмивка, вярваше, че скоро пак ще го срещне и вече ще се запознаят... Стана от леглото, оправи се и тръгна към училище... Още почти сънена, тя видя тролея, в който се бяха срещнали, и се усмихна... Беше дълъг ден, натоварена от суматохата със съучениците ù, тя тръгна към вкъщи, мислеше си какво би направила, ако точно сега го види... Тя имаше вид на ужасно уморено момиче, с рошава коса и размазан грим... Пътят от училището ù до мястото, където живееше, не беше никак дълъг, напротив само около трийсетина минути път... Разочарована, че не го е видяла отново, се прибра вкъщи, но с усмивка... Продължаваше да вярва, че ще го види отново... Седна пред компютъра си, провери си профила в социалната мрежа и видя рикуест от него, първоначално си мислеше, че сънува и че това не може да се случва, понеже до този момент той не знаеше името ù, но ето че тя го прие и той ù писа: "Някой казвал ли ти е, че имаш прекрасна усмивка?" И за да не прозвучи толкова налудничаво и надуто от нейна страна, тя отговори: "Често го чувам, но не знам какво ù е прекрасното, прекрасна е както твоята"... Усмихвайки се, продължиха да си пишат, той разбра за хобитата ù, тя пък си мислеше, че има твърде много съвпадения, но все пак бе щастлива от това, че сега си пише с него... Искаше ù се да го види, но щеше да се получи леко нахална ситуация и не каза нищо... След дългия чат братът на момичето си дойде и тя трябваше да му каже, че се налага да стане от компютъра, момчето ù каза: "Надявам се следващия път, когато си пишем отново и се видим, да е скоро." Тя се усмихна и отиде в хола, не спираше да мисли за нещата, които си бяха писали и се усмихваше, и усмихваше... На следващия ден той пак ù писа, размениха си телефонните номера и тя тайно се надяваше да излязат на разходка, понеже отново се налагаше да стане, тъй като брат ù пак се бе прибрал... След няколко часа телефонът и издаде звук за получено съобщение: "Какво ще кажеш за една разходка по-късно", това беше той, а тя бързо, бързо започна да му отговаря, никаква идея си нямаше какво да напише и триеше, и триеше, докато накрая си каза: "Ще му напиша просто, че съм съгласна и ще се уговорим по-късно". Минаха към два часа и тя седна пред компютъра, писа му и се уговориха за час и място... Тя започна да се оправя, премери няколко тоалета и 4 чифта обувки и накрая осъзна, че ако той я харесва ще я хареса и просто облечена в дънки и тениска, придружени с чифт черни кецове... Дойде моментът, в който щяха да се видят отново, вече неслучайно... Побърза, за да отиде на уговореното място в точния час, а не както по принцип правеше - да закъснява. Той стоеше там с прекрасната си усмивка и красиво начупената черна коса... Беше неловко и за двамата, понеже бяха ужасно срамежливи, той каза: "Здравей", тя плахо отвърна: "Здравей, извинявай за закъснението", както по принцип правеше, без да се усети, че не е закъсняла изобщо... Той се засмя и каза, че дори е подранила с няколко минути, а той е стоял там цели 10, защото нямал търпение да я види... Вървяха и се усмихваха, говореха с часове на най-различни теми и тя каза, че трябва да се прибира, защото има вечерен час, той благоволи да я изпрати и я прегърна... Тя не искаше да го пуска и той се сети за обещанието, което тя му беше дала, а именно: като се видят, да го прегръща, докато не го задуши... Последваха още няколко прегръдки и усмивки и тя каза, че наистина закъснява и трябва да се качва... Благодари му за хубавата вечер и се прибра. След около по-малко от час получи sms oт него - "Това беше най-прекрасната разходка, надявам се да не е последна. Вече ми липсваш". Тя се усмихна, написа му, че той също ù липсва и си легна да спи... На следващия ден излязоха отново... Стоейки облегнати на гърба на другия, гледаха звездите и говореха за любовта, за онази любов, която те изпепелява, но ти нямаш сили да направиш нищо и просто изгаряш от щастие... Погледнаха се в очите и сякаш щеше да последва целувка, но телефонът ù звънна, беше баща ù, каза ù,че трябва да се прибира, защото било станало прекалено късно... Тя плахо се извини на момчето и прошепна, че трябва да тръгва... По пътя той каза: "Ръцете ми са като лед", а тя знаеше, че той просто иска да я хване за ръка... Докосна ръката му и си мислеше, че наистина говори истината, а не просто претекст, за да хване нейната... Стигнаха до блока, където живееше баба ù, прегърнаха се, благодариха си за хубавата вечер и последва целувка... Най-сладката целувка, която тя беше усещала някога, това беше първата им целувка, той прошепна: "Искам ти да бъдеш моето коте", а тя отговори "Само ако ти бъдеш моето". Усмихваха се, целунаха се още веднъж и тя каза, че колкото и да не и се иска, моментът да свърши се налага... Така започна всичко между тях - от кратка зарибявка, до истинска любов... Никой от двамата не подозираше, че човекът срещу него ще бъде толкова важен и ценен... Страхуваха се от това да не изгубят човека до себе си, както и стана след около месец... Тя просто притеснена за това,че знае толкова малко неща за него, но и същевременно толкова хлътнала... Една мисъл обаче разяждаше съзнанието ù... Мисълта, че той е по-голям от нея и е с нея само за да има някаква полза от това... Историята в този миг свърши... Всеки пое по собстения си път сам... Момчето не спираше да я търси в продължение на месец, а тя постоянно го отбягваше, мислеше си, че той рано или късно ще се откъсне от нея, и не искаше да му дава напразни надежди, че биха могли да бъдат отново заедно... Той искаше да си останат поне, ако не друго, само приятели, а тя, ужасно наранена, заради ината си  си казваше, че това няма как да стане, защото знаеше, че той не е като всички останали, но все пак знаеше и, че е сбъркала в това да го остави.. . Момчето постоянно напираше да се видят, а тя си мислеше, че ако отново излезе с него ще се разплаче,а не искаше никой да я вижда как плаче,защото и се носеше славата на момичето,което няма чувства...В един октомврийски студен ден обаче.., На път за вкъщи тя си мислеше за моментите, които бяха прекарали заедно... Осъзна,че наистина го обича и й лиспва...Вървеейки започна да вали, а заедно с небето се разплака и тя. Реши да му каже, какво изпитва, макар да знаеше,че той ще е твърде горд и същевремено наранен от факта,че тя се подигра с него и няма да я разбере... Когато тя се прибра вкъщи, събра смелост да му пише ,. написа просто "Обичам те", а той каза " И аз те обичам, и винаги ще те обичам и ще живееш в сърцето ми, но не съм вече сам..", когато тя прочете това усети как сърцето й започва да се пречупва., не знаеше какво да напише, а той не спираше и не спираше да и казва, че ,ако е писано да са отново заедно ще са и би направил всичко ,за да върне усмивката на лицето и... Естествено тя не му повярва и съкрушена каза,че става от компютъра ,за да отиде уж да учи... Отвори един учебник и се опита да разбере за какво става дума в урока, но в съзнанието и беше заседнало само това,което той беше казал ".. НО не съм сам... " Тъй като той доста искаше да се видят , макар и само като приятели тя му написа sms с текст " урока е супер скучен, утре ако си свободен може да се видим" .. Не очакваше кой знае какъв отговор и си легна... Изведнъж един звук прониза тишината, тя погледна дисплейя на телефона си, видя неговото име,като подател на sms-а и побърза да го прочете "Да, разбира се,че искам,. утре ще ти се обадя да се разберем.:) " Усмихна се и продължи да чете sms-a видя ''Обичам те" и вече беше на 7-мото небе от щастие, остави телефона до възглавницата си и заспа щастлива.... На сутринта стана за училище и получи пак съобщение от него "Добро утро коте, обичам те, хубав ден :* " Побърза да му отговори и тръгна за училище.... През месеца,в който те не бяха заедно , съучениците й бяха свикнали да я гледат тъжна и намусена., а онази сутрин тя отвори вратата на класната стая с усмивка до уши.... Започнаха да я разпитват, "Пак ли се събрахте? " ,. "Какво се е случило?" , а тя просто се усмихваше и усмихваше.. . Вечерта излязоха... Следващата вечер също, вървяха хванати ръка за ръка,както по времето,когато бяха заедно, прегръщаха се... изпитваха ужасното желание да се целунат, но в гърлото й беше заседнала сякаш буца, която не й позволяваше да го целуне, понеже се постави на мястото на другото момиче.. След няколко дни всичката болка и тъга бяха изчезнали... Бяха решили,че ще започнат на ново заедно и ще преоткрият света,както го бяха планували предния път... И тя, и той сега са щастливи заедно, споделят и радости, и болка... и се борят отново заедно, защото двама винаги са по-силно от едно, и защото любовта е най-красивото чувство,което хората биха изпитвали........ ^^ Всичко може би някога ще изчезне... Пътищата им вероятно биха се разделили, или пък биха могли да създадат семейство след години, кой знае?! "Не живей за бъдещето, живей за сегашния момент", това бяха думите й, когато тя разбра, че след няколко месеца той ще замине да учи в столицата., ще срещне нови хора, ще намери нови призвания, но той повтаряше и повтаряше, че където и да отиде, тя винаги ще е с него, така както той е винаги с нея :). Любовта им е по-силна от всякога... Желанието за повече прекарани моменти заедно надхвърля мислите им.., Въпреки честите разногласия, те умират един за друг.. Споделените мечти заедно са най-прекрасни. ^^ Любовта е живот, живота е мечти. ♥"



Диляна Борисова.

7 януари 2012 г.  01:47ч. 

© Диляна Борисова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??