ТОЗИ, КОЙТО ОТВОРИ ВРАТАТА И НЕГОВИТЕ ПРИЯТЕЛИ

 Сега ще ви разкажа за един младеж, който много обичаше да скита из планината с раница на гърба и да се любува на красотата й през всеки сезон .Казваше се Стефан и живееше с родителите си в един голям град. Градът беше много шумен, препълнен с коли, прашен и неуютен, а хората се държаха доста невъзпитано, не се уважаваха един друг и рядко си помагаха. Стефан дружеше с няколко други момчета, учеха заедно и понякога ходеха на кино или на кафе. Но той  не подозираше, че в повечето случаи така наречените му приятели просто го използваха. Започна се от домашните и задачите, които той винаги пишеше сам, а те преписваха от него . После все някой си забравяше парите за билет за киното или не му стигаха за такси. В сладкарницата нарочно си брояха стотинките и все не им достигаха по няколко за сметката. Стефан махаше с ръка и плащаше вместо тях. Не че родителите му бяха толкова заможни, не. Наистина, нищо не му липсваше, но и той още от юноша ходеше да работи след училище вместо да се шляе. Вече беше студент от две години, учеше за учител по математика и дори ходеше доброволно да преподава на изоставащи ученици в едно училище в крайния квартал. В почивните си дни , както казахме, скиташе из планината. Напразно се мъчеше да навие приятелите си да тръгнат с него, те предпочитаха да се излежават до късно или да висят по барчетата и да се взират в телефоните си.

  И така, един ден слизаше от най- високия връх, беше го изкачил за пореден път заедно с една група туристи, но те останаха в хижата, а той бързаше да се прибере. Беше обещал на съседското момиче да му помогне за биквадратните уравнения. Времето изведнъж се развали, небето посивя, струпаха се буреносни облаци,загърмя и всеки момент щеше да се излее пороен дъжд. В такова време най-разумното беше да си намери подслон и да изчака бурята да премине. Но къде ли можеше да се приюти? Момчето ускори крачка, дори се затича по пътеката надолу, но никъде не се виждаше заслон или поне някаква пещера. Изведнъж съзря малка колиба с покрив от клони и листа. Вратата беше широко отворена.

„Сигурно стопанинът го няма, помисли си Стефан, или може и никой да не живее тук! Покривът е здрав, под него ще съм на сухо и мога дори да прекарам нощта!“

  Влезе вътре и какво беше учудването му, когато видя струпани дърва и съчки до огнището, а до тях малка тенджерка и лъжица. В една кутия пък имаше бучки захар и сухи билки за чай. Докато се оглеждаше, дъждът рукна с всичка сила, но вътре остана сухо и дори топло когато момчето запали огъня. В този момент на вратата се почука.

-Кой ли може да е? - запита се Стефан, но който и да е, явно е закъсал и мокър. Ще му отворя.

    И той отвори вратата.

    Отвън стоеше бяла козичка, цялата мокра, трепереше от студ и го гледаше умолително.

-Хайде, влизай- побутна я той, легни край огнището да се изсушиш!

  Но изведнъж забеляза, че в козината й имаше заплетени много бодли, а вимето й беше издраскано до кръв. Явно се беше лутала през драките, докато успее да излезе на поляната пред колибата.

- Ама ти много си пострадала! Хайде, постой за малко мирно, ще ти помогна! - И момъкът внимателно започна да отстранява бодлите, после извади от раницата си мехлем за рани и намаза драскотините на козичката. Тя стоеше мирно и само от очите й потекоха сълзи, може би от болка, а може и от благодарност, не ги разбирам козите всеки път!

- Само че нямам какво да ти дам да си хапнеш, продължи да й говори Стефан, аз си изядох яденето днес и раницата ми е празна.

- Не се тревожи, момче-изведнъж продума козата с човешки глас-Цял ден съм пасла дъхави треви по поляните, а явно тая нощ няма да мога да се прибера при моите козлета. Затова вземи тенджерката, издой ме внимателно и свари млякото, то ще те засити и няма да си легнеш гладен!

- Ти говориш? Как така, ти си коза , а ме разбираш?

- Не се чуди, момко, ти беше толкова добър с мене, че си припомних човешкия език за да мога да ти благодаря.

- Как така си го припомни, нима животните могат да ни разбират?

- Някога Бог направил така, че хора и животни да говорят на един и същ език. Но после хората започнали да се отнасят жестоко с животните, гонели ги, избивали ги, хранели се с тях. Животните започнали да се защитават, те също нападали хора за храна, разкъсвали ги, тъпчели ги или ги хапели с отровни зъби. Постепенно забравили Божия език, а и той не им бил нужен, защото хората не ги слушали...Но когато някой е добър с нас, ние изведнъж си спомняме верните думи, на които ни е научил Бог и разговаряме с него. Ето, обясних ти всичко, а сега ме издой!

- Но как ще те доя, ти си ранена и сигурно ще те боли!

- Ако не ме издоиш, ще ме боли повече, защото нито козлетата си нахраних, нито спасителя си!- каза козата и от очите й се отрониха още няколко сълзи.

  Стефан взе тенджерката и много внимателно издои гъстото мляко, после я сложи на огъня и скоро колибата са изпълни с ухание на прясно сварено мляко. И тогава на вратата се почука пак.

-Сега пък кой ли чука? Дали още някой не е замръкнал в бурята? Сега ще отворя!- и той тръгна към вратата.

 Отвън стоеше слаб и дребен старец с дълга бяла коса и брада, на рамото си носеше вързоп, а в ръката тояжка. Беше толкова мокър, че чак от веждите му  капеха капки вода.

-Влезте, господине!- покани го Стефан, Настанете се до огъня, а аз ей сега ще ви дам суха дреха да се преоблечете!

  Старецът пристъпи една крачка и каза:

- Благодаря ти, момко, но аз не съм сам! Може ли и моят другар да се приюти при тебе?

- Може, разбира се! Колибата не е моя, аз също като вас потърсих тук подслон от вятъра и дъжда.

  Възрастният гост подсвирна и един много едър сив вълк влезе вътре, изтръска водата от козината си и се заоглежда за място, където да легне.

- Не бой се от него, момче! Той разбира от добро и няма да те нападне.

- Благодаря ти, че не се побоя да ме пуснеш на топло, момко! От сега нататък ще ти бъда приятел, проговори и вълкът с човешки глас.

    Но Стефан вече не се учуди, помнеше думите на козичката  за Божия език.

- Никога няма да забравя , че ме послони под покрива си! Ако имаш нужда от мене, обади се, ще дойда!

- Само че нямам нищо друго, освен тая тенджерка с мляко , вдигна рамене Стефан, козичката ми позволи да я издоя и ако си я разделим, ще залъжем стомасите си.

- И аз имам нещо, бръкна в торбата си старецът и извади един хляб, разчупи го и подаде по едно парче на Стефан и на вълка. Козичката пак отказа под предлог, че е пасла достатъчно. Надробиха го в млякото и си хапнаха като дядото и момъка се редуваха с лъжицата, а накрая вълкът изяде своята порция направо от тенджерката. По-вкусна госба от тая попарка с прясно мляко момчето не беше яло дотогава. След това легнаха да спят като преди това Стефан настоя старецът да облече резервната му суха тениска, после  свали якето си и го зави с него. Изглеждаше му много слаб и се страхуваше да не се разболее. Не мина много време и всички заспаха.

 Настъпи утрото, дъждът беше вече спрял и Стефан отвори очи. Какво беше учудването му, когато видя,че лежи в меко легло, завит с пухена завивка в голяма и огряна от утринното слънце стая! Колибата се беше превърнала в богата и голяма къща! На скрина до леглото имаше голяма купа, пълна със златни парички, а до нея кристални чаши и ваза с красиви цветя.

- Какво е това?- продължаваше да се диви младежът, после стана и плахо тръгна из къщата.

- Наспа ли се, момко? Не се чуди на нищо, което ще видиш тук, просто ме наричай дядо!- чу изведнъж познат глас. Обърна се и видя снощния старец, но той вече беше облечен в богати дрехи от кадифе, косата и брадата му бяха сресани и заплетени на плитка, а на гърдите си носеше златна верижка с прекрасен пъстроцветен камък.

- Тъкмо си помислих,че няма да се събудиш скоро и баничките ми ще изстинат!- това беше друг познат глас, но вместо козичката видя млада засмяна невяста с красиво избродирана блуза с къси ръкави и широка розова пола. В ръцете й имаше поднос с димящи топли банички, току-що извадени от фурната и кана с дъхав чай.

- Аз...не знам, може ли да ми обясните, моля? Съжалявам, дядо, но не мога да не се чудя!

- Разбира се, засмя се невястата- Сега ще ти разкажа какво се случи с мене. Преди известно време аз живеех в близкото село с моя съпруг. Родиха ми се три деца наведнъж, за мене беше голямо щастие, но хората в село започнаха да говорят, че съм вещица, че никоя жена дотогава не е раждала три деца и че самият дявол навярно е баща на бебетата ми. За мое най- голямо нещастие, мъжът ми и неговите родители също повярваха на тия злобни измислици и ме прогониха от дома си заедно с децата. Няколко дни се скитах из гората, ядях корени и треви за да мога да накърмя нещастните си рожби, но силите ми отслабнаха. Така ме намери Дядо и ме приюти тук. За да не ме тормозят и преследват хората, той ме превръща в коза, когато съм извън къщата. А, ето ги и моите рожби!

 Две момченца, които си приличаха като две капки вода и едно момиченце се втурнаха с радостни викове вътре.

- Мамо, мамо, кой е тоя батко? Може ли да си играем с него?

- Щях да си поиграя с вас, деца, но трябва да тръгвам, защото обещах на едно момиче да й помогна...

- Остани- погледна го момиченцето с красивите си тъмни очи- Ако останеш, аз ще се омъжа за тебе и ще ти бъда вярна и добра жена!

 Всички се засмяха заедно с високият и як мъж, който влезе отвън.На рамото си носеше брадва, а в другата ръка наръч дърва.

- Е, радвам се най- после да си поговорим!- засмя се здравенякът-Позна ли ме? Вече не съм толкова страшен ,нямам остри зъби...

- И ти ли имаш някаква история?- попита Стефан.

- Най- напред да ти кажа, че се казвам Бойко. Някога, не много отдавна, хората се биеха помежду си, убиваха се и се преследваха. Мене ме раниха тежко и щях да умра от загуба на кръв близо до едно поточе. Умирах от жажда, но не можех да стигна до него. Молех се поне някой да мине и да ми накваси устата, преди да умра. И тогава мина Дядо. Натовари ме на колата си и ме откара при другите ранени. Оказа се, че той лекува войниците от другата страна, срещу които аз се биех. Грижеше се за тях  в тая къща, която си беше негова от памтивека. За него всички ранени бяха еднакви, хора, на които трябва да помогне. Казваше, че за всеки лекар това е неписан закон. Започна да лекува и мене. Но сам разбираш, че никой не може да излекува всички, затова някои от ранените умряха, обаче аз се оправих и започнах да му помагам. Само че командирите, пък и обикновените войници, започнаха да роптаят, че ме е излекувал и че допуска аз да се грижа за ранените. Много се нажали Дядо, но когато чу, че искат да ме убият, се ядоса, превърна ме във вълк и ме изпрати в гората, за да мога да се спася, а къщата си превърна в колиба. Нямаше къде да отида и затова вечер ловувах, за да се нахраня, а денем лежах в храстите пред нея с надеждата да го срещна. Войната свърши и оздравелите войници си отидоха у дома, а Дядо се върна и заживяхме двамата в къщата. После дойде и Здравка с рожбите си...

- Но ти не стой така, а хапвай, хапвай- настоя старецът.- А после си вземи каквото поискаш от къщата, за да го занесеш като подарък на родителите си.

- Благодаря, дядо, благодаря, Здравке! И на тебе благодаря, Бойко! Но нищо не ми трябва, имам си всичко! Ех, ако имах брат или сестра, щеше да е по-добре, но така се е случило...

  Хапна си Стефан от баничките, пийна си чай и тръгна да си отива. Но старецът не искаше да го пусне без нищо, толкова добър и услужлив момък скоро не беше срещал. Затова откачи синджирчето с пъстроцветния камък от шията си и му го подаде.

-Вземи го, моето момче! Този камък ще потъмнява винаги, когато някой иска да ти стори зло, да те измами или нарани. Пази го добре и на никого не казвай за нас!

  Тръгна си Стефан и скоро се прибра у дома. Каза на родителите си, че е прекарал нощта в една пещера и те не питаха повече. Но когато после излезе с приятелите си, някак си му се изплъзна от езика, че е заспал в колиба, а се е събудил в дворец. Отначало не му повярваха, но когато показа камъка, всички ахнаха.

-Кажи ни къде е тая колиба, ако не кажеш, значи не си ни никакъв приятел!- настояваха те. Предаде се накрая момчето и подробно им обясни как да стигнат до колибата. Но за стареца, козичката и вълка изобщо не им каза.

  Тръгнаха двете момчета и скоро небето отново притъмня и заваля силен дъжд, на моменти примесен с град, вятър огъваше младите дървета, гръмотевици отекваха постоянно. Едва стигнаха до колибата и залостиха вратата. Не щеш ли, отвън се почука.

-Няма да отваряме, решиха те, кой знае кой е, може да ни убие! Може пък и да е някой звяр и да ни разкъса!

  Непознатият почука още веднъж , дваж, но като не му отвориха, си тръгна. Бурята стана още по- силна, дъждът продължаваше да се излива, но покривът не протече. Само огънят изпращя и угасна, въпреки че имаше още много сухи дърва.

  На сутринта момчетата се събудиха премръзнали, зъбите им тракаха, а колибата си беше останала колиба! Нямаше купа със златни парички, нито кристални чаши, не се носеше аромат на банички и чай!

-Но какво е това? Стефан ни измами! Сега ще го научим ние! Ще си плати за лъжата! Ще го накараме да ни даде и чудния камък на златната верижка!

 Не щеш ли, когато тръгнаха да излизат от колибата, насреща им се появи старецът. Беше толкова сърдит, че брадата и косата му бяха настръхнали като от електричество.

- Ей, ти, я се махай от пътя ни, че може и да го отнесеш заради Стефан!

- За какво дойдохте тук, момчета?- попита ги старецът,едва сдържайки гнева си.- Бихте толкова път от къщи до скромната ми колиба,приютихте се в нея и дори не ме пуснахте снощи вътре! Трябваше да остана на дъжда, измокрих се целия и може вече да съм болен от тежка болест...

- Какво ни интересува  , че може да си болен? Да си стоял у дома, ние откъде да знаем, че е твоя? Дойдохме тук, защото тя трябваше да се превърне в дворец и ние да си вземем каквото поискаме!

- Ами вземете си- подкани ги старецът- Ето, тази делва е за вас, но не я отваряйте, докато не си стигнете у дома!

  Момчетата алчно сграбчиха голямата делва и бързо затичаха към дома си. Нямаха търпение да я отворят. Заключиха вратата, спуснаха пердетата и какво да видят! Делвата беше пълна със заключени катинари- малки, големи и средни!

-Какво е това? Тоя старец и той ни излъга! Какви са тия катинари?

  Тогава чуха глас отдалече:

-Това заслужихте, момчета! Вие не отворихте вратата на добрината и не помогнахте на човек в беда, затова всичко, което може да ви донесе успех, ще е заключено за вас! Каквото и да подхваните, няма да ви върви, защото сърцата ви са злобни и завистливи и никога не ги е боляло за другите! Давам ви , обаче, една възможност. Ако започнете да вършите добри дела, катинарите един по един ще се отключват! И когато и последният се отвори, вратата към щастието и успеха ще грейне пред вас. Но затова е нужен много труд, който никой няма да ви плати...Дори може да ви се подиграват, да ви гонят и преследват. Ако сте упорити и решителни, както сте млади и силни, ще успеете! Желая ви кураж!

  И гласът затихна, а момчетата продължаваха да стоят с наведени глави, дълбоко замислени. Имаха да извървят дълъг път, докато отключат всичките катинари...

  През това време Стефан не беше на себе си от радост. Току-що родителите му бяха казали, че скоро ще му се роди брат или сестра! Трябваше само да почака няколко месеца. Когато те изминаха, радостта му беше тройна! Майка му роди две прекрасни момиченца и едно силно момче!

 Отиде отново в планината Стефан да потърси добрия старец и да му благодари, но на мястото на колибата имаше само гъсти храсталаци и никакви следи от живот. Не му оставаше нищо, освен да се върне в къщи и да помага на родителите си да се грижат за сестрите и брат му.