Този път няма да ти се размине 10

След като я изписаха, няма как да се виждаме. Но сме се разбрали да се чуваме веднъж дневно по телефона. Тя ми се обажда, когато е сама. Винаги чакам с трепет, но и с тревога момента, когато ще чуя гласа й.

При нея нещата не са хич добре. Повечето време прекарва в леглото. Не може дори да се прехвърля сама в количката. Като затворник е там. Детето го гледат бабите, тя го вижда само в неделя.

За нея се грижи нейна втора братовчедка, която е работила десет години като медицинска сестра. През ден идва рехабилитатор, който работи по раздвижването й. Говорил съм с него – напредък няма. Мъжът й, доколкото разбрах, постоянно е крив, сякаш тя е виновна за нещо. Моля се само да не я тормози. Лошото е, че тя вече не може да се защити по никакъв начин. Заради неизвестността постоянно се чувствам напрегнат. А на нея какво й е, не ми се мисли.

Телефонът ми звънва. На екрана е изписано името й. Вдигам.

– Здрасти, приятелче – казва тя с насилено бодър глас. – Как мина работният ден.

– Нищо особено. Обичайните простотии. Ти как си?

– По-добре – измърморва тя.

– В смисъл?

– Ами потрудихме се доста с рехабилитатора. После братовчедката Валя ме изкъпа, после обаче се нааках и се наложи пак да ме мие. Не й е лесно на жената.

– Добре ли се отнася с теб?

– Много е мила, чувствам я близка. Само ме е яд, че й отварям работа.

– Е, нали мъжът ти й плаща.

– Да, така е.

– Той? Как се държи напоследък?

– Когато се прибере от работа, си бъбрим известно време, после изчезва и се появява късно вечер, за да ме целуне за лека нощ. Явно му е кофти, че вече не ставам за секс. Имам усещането, че пак е тръгнал по курви, но не мога да му се сърдя.

– Мислиш, че ти изневерява?

– Хей, та той не е светец, освен това преди години съм го хващала. Като се има предвид на какво съм заприличала…

– Престани!

– Преставам. Добре че си ти, че да има с кого да споделям.

– Ти сякаш нямаш фейсбук.

– Ха-ха, онези приятели не са истински.

– Гледай да общуваш повече.

– Още малко й ще ме юрнеш да ходя по дискотеки.

– Нищо не пречи например някоя вечер да отидете на ресторант.

– Да ме мъкнат с количка навън! Да съм пред погледите на всички! Не. А и мъжът ми със сигурност не би желал да демонстрира, че има за жена инвалид.

– Знаеш ли, иде ми да дойда да те напляскам – казвам с шеговит тон.

– Ами ела де!

– Какво?

– Тази нощ ще съм сама. Валя си тръгна, а мъжът ми е в командировка, поне така каза.

– И са те оставили самичка!

– Че аз да не съм малка.

– Бих дошъл, но няма как да вляза…

– Казах на Валя да закачи резервните ключове зад пощенската кутия.

– Ще се радвам да те видя.

– Добре, чакам те, приятелче.

***

Влизам в стаята й, стиснал в ръка бутилка бяло вино. Тя повдига леко глава от възглавницата и се усмихва, после ми махва вяло и придърпва завивката си нагоре, сякаш опитва да се скрие. Целувам я по бузата и сядам до леглото.

В стаята мирише на дезинфектант, в единия ъгъл има инвалидна количка, проходилка, патерици и подлога. Гледката от прозореца е хубава, към планината.

– Какво ще празнуваме? – пита тя и стрелва с очи бутилката. Погледът й е пуст и отвеян. По лицето й вече няма почти никакви следи от нараняването, но вратът й все още е стегнат в ортопедична яка.

– Нашата среща – обявявам. – Хайде да те сложа в количката.

– Не, не. В леглото ми е по-удобно.

– Не искам да се отпускаш. А и не е възпитано да се посрещат така гости.

Тя въздъхва, отваря уста, за да каже нещо, но се отказва.

Дръпвам завивката и се вторачвам в изпружените й крака. Носи нощница на маргаритки, изцапана отпред на гърдите.

Подхващам я и внимателно я премествам на количката. Лека е като перце, и плашещо отпусната. Тя се понамества на седалката, оттласквайки се несръчно с ръце, после се захваща да издърпа безжизнените си крака и да ги намести на стъпенките. Гледката е потискаща, но не отвръщам очи, защото търся сигнали за някакво подобрение. Не откривам такива.

– Да сложа чорапки? – питам.

– Не, не ми е студено. – Аз обаче не я послушвам. Взимам висящите на таблата на леглото шарени чорапи и ги нахлузвам на краката й, които ми се виждат направо ледени. Разтривам ги старателно, без да получа като реакция дори съвсем леко помръдване на пръстите.

Сипвам вино. Тя държи чашата си с две ръце, с една й е трудно. Когато отпива, се напряга от усилието и почва да трепери. А аз извръщам глава, за да не я притеснявам с погледа си.

Подхващаме дълги разговори, за какво ли не. Приятно е. Времето сякаш лети.

Изведнъж тя трепва и виното плисва по гърдите й. Въздъхва тежко и казва:

– Моля те, сложи ме да си легна!

Слагам я, като преди това събувам чорапите й.

– Ами… аз ще тръгвам – казвам.

– Би ли изчакал да заспя? Ще ми се да има някой до мен…

– Разбира се.

Както я чакам, изведнъж ме прихваща нещо. Събличам се по бельо и се мушкам под завивките при нея. Тя ме гледа учудено, леко уплашено.

– Хей, да не си решил да ме чукаш! Сори, не става, с памперс съм… и леко парализирана, ако не си разбрал досега.

– Мислех само да те гушна.

– Добре, гушни ме. – Гушвам я, но без да я извъртам към мен. Хубаво е. И топлината на тялото й, и нежната мекота. До нея се чувствам… себе си. Тази плаха интимност ми е достатъчна. Чувствам се по-близък с нея от когато и да е било преди.

Тя заспива с усмивка на уста. Ставам и се обличам. Завивам я старателно, целувам я по челото и, след като десетина минути я гледам как спи, си тръгвам.