***
Тя няколко пъти се превръща - ту правеше крачка към портичката, ту се обръщаше да си върви. Възрастната жена не знаеше що да стори. Срамно и беше и не смееше да приближи с ногите* си до сами капийката. Какво да речеше? „Ида, да питам ще да ли даваш … ? ” Тя потръпна. Сгърчи се под напора на студения ветрец, посипващ я с дребни капки дъжд. Затърка грубите си ръце една о друга, разтри кокалчетата, несигурно мушна длани под мишници, за да ги стопли. Студено беше, а вече от час ту напред, ту назад креташе. „ Какво да сторя? Какво да сторя, Боже?” – питаше тя. Та кой не искаше да направи хубаво за детето си? Едно чедо да имаш за срамотиите, а да не знаеш какво да сториш, че да е хрисим животът му. Пък и ако се прибереше какво да му речеше? Жената въздъхна пак. Придърпа двата края на плетената си румба*, оправи тироската*, която се беше наклонила, после погледна с нажалените си очи към малката пътна вратичка. Миг от изтекло като вода време. Старата жена се обърна и закуцука,превила гръб ...