Съществува едно чудно място на картата на разпнатата земна повърхност,поставено като кръпка на шарена черга от разноцветни парцали, извадена от някой престарял дървен сандък. Това парче земя с неравните си прокъсани краища, беше сгушено, между много други, а народът, живял и вкоренен, все още по тези места от едно време си имаше поверие, за чудната благодатна почва, която го хранеше. За тези хора, Господ Бог им беше дал, онези парчета, най-хубавите, най- подбраните, че от тях да се сбере, като китна цветна черга от конци една държавица, като земен Рай. То и поверие да бе, и да не бе – истина си беше, че такава малка държавица си имаше и брегове с богато миещи ги морски вълни, и различен по вид и цвят посипан пясък, къде богат на перлените черупки от миди и рапани, къде скалист с наредени като гъбки бели камъчета, къде златен и фин, като прашец от старо речно злато. Имаше си и пазителки – планини с високи върхове, с дълги хребети като силни, здрави  рамене, а от тях тръгваха мънички поточета, вливащи се в артериите на земята – пълноводните и дълги реки, набраздяващи  тази плоскост. А кой ли без кръв можеше да живее?!

   Тази ми ти земя даваше плод – чуден и богат, дъхав и буен, и беше хранила поколения наред и хранеше сега милиони гърла с богатата си гръд. Намираща се на кръстопътя на умиращи и раждащи се цивилизации и събираща това, що е нужно, но криеща, онова, което и е излишно тази свята пръст беше потъпквана от преминаващите кервани с роби, стоки и най-скъпи подправки, от бойните колесници и маршируващите крака на чуждият завоевател. Един път видеше ли я чужденец, тя му засядаше в сърцето, настаняваше се като чудно красива жена в ума му и мира не му даваше, докато или не я завладееше или не я ограбеше. Трябваше да я подчини. Едни заграбваха, други горяха и рушаха и пепел само оставяше след тези крака. Но тази пепел беше пазителка на горещи живи въглени – на сърца, чиято сила  и за любов, и за омраза, и за вяра и за проклятие имаше еднаква буйност и еднаква горещина.

   И низини и поля, и пасища имаше по тази земя. От незапомнени времена богата беше тя, а из въздуха и през всеки един отминал годишен сезон се носеше ароматът на раззеленилите се тучни ливади през пролетта, изпеканото под жаркото лятно слънце зърно на блестящия житен клас, сладкият мирис на есенните дюли и натежали гроздове, кристалният щипещ зимен въздух на заснежилите се нивя.

    Сгушена между раменете на Родопа и Сакар планина, Средна гора и поречието на Марица, Тракийската низина в самото си раждане, в прастаро минало е била плитко дъно на море. Сега беше плодородна, богата почва, на която избуяваха не само растения и живинки, но и люде, всякакви, човек можеше да види по тези земи. Ветровете притичваха през нея, завъртаха се, удряйки в заслонилите я планински върхове и разшумоляваха листата в гъстите гори, които като чуден килим се посипваха и се превръщаха в богата храна и завивка през зимата, срещу студа за семената, посети и чакащи да се измъкнат, когато пукнеше нова пролет.

    „Та, кой не би искал най-хубавото парче от коледната баница, онова в което е скрита парата?! – се замисли дядо Стоян,  къде дремещ под сянката на лозницата пред отворената капийка, къде зареял поглед навън към извисяващият се в далечината връх. Старческите му гърди вдишваха със страстна охота въздухът изпълнил есенният ден. Гроздоберът беше започнал. Миришеше на дъхава сладост. Осите бръмчаха опиянени, търсейки естественият нектар от разпукалите се черни гроздови зърна. „Ех, тази земя! Каква земя !Кърмилница!” – клатеше старецът глава и си мърмореше. Да беше жива, сега булката му, нищо не му трябваше повече на дядо Стоян. Миловидната баба Митра, пъргава и чепата, му радваше мъжкото сърце. Пусто остана, само това, че не им даде щастие Бог, та си останаха без челяд. Може и да нямаха, но се имаха един-друг и това ги беше крепило през краткият им човешки животец. И сега на дядо Стоян му беше мъчно, страдаше му сърцето и плачеше душата. И сега, сякаш седнал пред малката капийка и затворил очи вдишвайки дълбоко, той усещаше покрай себе си аромата на неговата Митра, развяла шарени поли, сложила ръце о кръста и клатеща му, уж сърдито глава, ала с усмивка на устните.

    - Ех, Дърто, Дърто, пак си се затюхкал за света! Остави го бре, да се върти! И след нас ще да има кой да го бута, както и преди нази е имало.

   Вярно, бяха прост народ. Че от едно време си бяха все така – разединени, все така се дърпаха за прогнил току-що изровен кокал от земята, но пък…Вярно, имаше и време, в което със страст грабваха простите вили, острите коси и с песен хукваха и да косят, и да мрат. Спойката му, вярата му на това човешко гъмжило, що се наричаше български народ, беше домът и семейството. Ей го де – най-милото на душата и най-близкото до сърцето. Знаеше, дядо Стоян, тази тайна, ма много други не я осъзнаваха. И търсеха, търсеха, ма се и ядосваха, що не намират. И всяко ново време беше ново начало, но и следващ край. Старецът се усмихна, отново. Един малък слънчев лъч си играеше с лицето му, гъделичкаше с топлина набразденото с бръчки чело.  С новото време винаги идеше и нов ред, ма не се плашеше той.Та и от какво? То все същата стара песен, ма с нов глас и нов тъпан.

    Ей, такива неща сега му минаваха през ума. Ма, че и за какво да мисли, освен за земята и небето и за онези, чиито крачета вдигаха прахоляка по пътищата и които щяха да бродят и занапред по тях.

     Дядо Стоян, често клатеше със съжаление глава, като видеше комшията си Тодор. Стар ерген беше останало това дете. А и баща му, наскоро се беше споминал и остана момчето само с една ти ми, стара майчица. Как само тъжеше Пенка. Едно си момче имаше и на, вече минало 35 лазарника - стар ерген,като дърво без род. Ни  вдовици с деца, ни моми търсеше. Беше се напатило момчето на младини и сега не му се щеше пак да го хапят кучетата.

     - Не се е появила тази, която ще да го окраде, без сам, даже да знае.- мърмореше му старото му булче.

    - А-а-а, ма той, нали имаше мома преди да иде по войнолъка. Та, като се върна, сама се беше веке на друг харизала. – отвръщаше и старецът.

    - Ти, тая не зей! Не му е била тя писаната и орисаната. Ще дойде, ма ще да чака, още време да изтече. – казваше, милата му Митричка.

Самотно се не живееше, ма не му идеше на момчето това в ума. Дядо Стоян поклати тежко глава, сякаш, сега, точно в това обедно време, наближаващо икиндия, говореше мъдри слова на Тодора. Ех, и той беше млад, и той, по иначе гледаше тогава, ама я ела сега да чукаш по узряла тиква, друго ще да ти покаже. А какво момче, бре, беше този ти Тодор – висок, снажен – голям българин. Кога беше момък – да му се ненарадваш – светят му тъмните очи като огън, хрипка ти на куйрука, та се пука. И всичко си имаше – и сърце, и душа, и ум в главата му тропаше. Ма последното го криеше, че терсене бяха някои моми – не им се чинеше много да има акъл тоз, дето ще го лъжат на хорото. И дядо ти Стоян се позасмя хитро, ей така, на себе си, пък и на врабците, що връкнаха, стреснато от рязкото му мърдане. „ Бре, жени! Ма и хитри като лисички, ма и мили като сърнички! Прави си бяха чедата – то този, дето акъл имаше повече, често сърце не му стигаше или душата страдаше от много мислене и не стигаха до него чувствата.Такъв търсеше по градски, по така, а не селски ми ти момички.” А Тодора всичко си имаше, но очи нямаха да го оценят – пък и да имаха, трудно щяха да го склонят, при все, че вече сам беше стъпкан и предаден от жена.

      Шум от хрускащи камъчета накара старецът да опули водните си мътни очи.Чинеше му се , че някой идеше от бърчинката, от пътя, водещ към големият лозов масив, където сега кипеше живот. Що можеше – всичко беше на гроздобер. Той трудно се поизправи на кривата си тояжка и се показа от капийката. Не лъжеше се. Насреща, бавно с наведена към каменистата земя глава, стъпваше човек. Жена беше, но видеше се, че нещо не беше, както му е редът. Слабото женско тяло, облечено в протрит и избелял градски костюм се люшкаше ту на едната, ту на другата страна. Костеливата бледа под слънчевите лъчи ръчичка, стискаше малък прашен градски куфар, а косата беше полепнала по потното открито чело, почти сляла се с малката женска глава.

     - Бре! – рече си сам на себе си дядо Стоян, - Че сигурно е от гражданките, идващи от града да се трудят на бригадите.Че как се е заблудило, това девойче, само да ходи, така без дружки?

     Но още преди, даже да пристъпи на другият си крак  и заслонил ръка срещу есенното слънце, старецът видя как момичето изведнъж падна, сякаш подкосено. Сърцето на дядо Стояна рипна, уплашено:

     - Бре, Боже, какво стори?! – извикаха старческите му уста, а сам той се затътри към падналото на пътя тяло. Запотен и с треперещи от усилието крака, той се свлече на земята до момичето. Пусна тояжката си и ръцете му, замилваха бледите потни страни, с някакво страшно чувство в себе си старецът, повдигна нежно главата и, и я постави на коляното си. „ Диша, още, диша!” – притропа сърцето му. А от старческите му очи се търкулнаха сълзи. Сети се той за своята си Митричка, и тя тъй, отведнъж падна и повече не стана.

    По пътя се чу шумът от весело ръмжащ мотор. Колата идеше отгоре и по хрускането на камъчетата се усещаше, че е вече съвсем близо.

      -Ой, ой! – завика с пълно гърло старецът. – Бре,бе хора на помощ!

Следва...