Тремор
---
Тинка с мъка избута Панталей встрани от групата на най-близките опечалени. Тялото ù, средно на ръст, се справи стоически с поредното предизвикателство на количката. Панталей искрено се възхищаваше на усърдието и ината, с които тази жена превръщаше всяко усилие в игра. Изящните вълни в косата ù винаги бяха подредени. Мъдрата им белота я правеше да изглежда по-възрастна, но Тинка никога не я оскверни с цветните вредители на съвремието. Две черни фиби, като криле на лястовица, неизменно красяха гъстите облаци в косата ù. Бе истинска — към себе си и към приятелите!
И сега ръката ù приглаждаше раменете на Панталей, в опит да озапти подскоците им след засилилия се тремор. От дълги години възрастният мъж водеше борба с растящия брой диагнози, но днес нямаше нито сили, нито желание за това. Вестта за кончината на Елизабет го запрати в спомени за време, в което тичаха един към друг, а щастието искреше в ръцете, очите, мислите и караше сърцата им да летят. Писмото подаваше от джоба на сакото издайнически ъгъл, напомняйки за себе си, сякаш Панталей би могъл да забрави съдържанието му. Как му се искаше да затича и сега, но парализата завинаги бе отнела тази възможност.
Виждаше я добре. Профилът ù блестеше като на светица, а белите хризантеми около лицето ù създаваха усещане за ореол. Махагоновият лукс, егоистично прегърнал тялото ù, едва държеше на разстояние мокрите, неми крясъци на стотиците прощаващи се очи. Всички обичаха Елизабет. Никой не я обичаше повече от него, но и никой не го попита за това. Панталей беше доволен, че Елизабет го знаеше. Поиска да избяга от там, да се върне в дома, в стаята си, и да се отпусне в неангажиращата топлина на матрака. Тинка видя пълния с молба поглед, и разбра.
Прибраха се бързо. Тишината го обгърна, сякаш и стените бяха съпричастни към скръбта му. По леглото всичко бе, както го остави — писмата и снимките им от онова младо време, което никога нямаше да се върне. Преди да тръгнат към църквата, бе поискал да потуши страданието си с красиви спомени.
Сега те отново запрепускаха в главата му с такава бързина, че мислите му едва успяваха да ги догонят. Остави се на сълзите, притискайки в гърдите си писмата. Изведнъж те започнаха неимоверно да му тежат и да стягат сърцето му в обръч. Захвърли ги от себе си, а ръката му мина през бутона за помощ. Мигащата в червено сигнализация до леглото му бе и последното нещо, което той видя. Тинка повтаряше името му, но до Панталей не достигаше вече нищо. Ръката му се отпусна. От пръстите бавно се свлече снимка на щастлива жена и нежно докосна земята, сякаш я благослови.
Две дълги солени следи засъхваха по бавно изстиващите скули на Панталей.
Най-после треморът беше преборен.
---
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Станислава Всички права запазени
