II

    Изпълваха я противоречиви мисли и чувства. От една страна Владимир беше мил, внимателен, грижовен и тя напълно престана да се бои от него. Но от друга страна тревогата ѝ нарастваше. Бяха изминали около два часа откакто тръгнаха от Поморие, а наближаваха едва Ахелой. Изглежда имаше някакво течение, което не им позволяваше да напредват бързо. При това се движеха не директно към Несебър, а на близко отстояние до брега - тя пожела така от съображения за безопасност. И въпреки нейното благоразумие явно морето им пречеше... Самият Владимир започна да губи увереността си, разбирайки, че има разлика между това да гребеш по реката и да гребеш в морето… Но се стараеше да го прикрива и да я успокоява. Очевидно уплахата ѝ личеше… Помоли го да променят първоначалния план и да се насочат към брега, защото  брат ѝ ще се разтревожи ако не се прибере в обичайното време. Той веднага се съгласи. Слънцето печеше силно, но тя отказваше да пие вода, уверявайки го, че не е жадна. Всъщност добре разбираше, че е по-важно да има достатъчно за него, за да му стигнат силите. Правеше му релаксиращ масаж на ръцете и раменете, докато си почиваше закратко. 

    Така измина още около час, но брегът си оставаше все така далечен. Вече нямаше съмнение, че течението ги отнася навътре в морето и гребането едва успява да компенсира скоростта на течението. Но докога?... Какво щеше да стане с тях, когато  Владимир съвсем се умори?!... Страхът все повече я вцепеняваше и той го усещаше, опитваше се да я развеселява, но без особен успех. Казваше ѝ, че в най-лошия случай Петър ще съобщи на властите, ако не се приберат до вечерта в Поморие и веднага ще започнат да ги издирват в морето, а лодката е здрава и ще издържи докато ги намерят. Но този сценарий никак не ѝ се струваше оптимистичен… Ами ако времето се промени? Ако задуха вятър, ако морето се развълнува?... Колкото повече разсъждаваше, толкова по-ясно осъзнаваше сериозността на положението. Как можа да се съгласи да тръгне с него! Трябваше поне да се опита да го разубеди и той да не предприема такова рисковано пътешествие...

    Петър беше българин на възраст между 30 и 40 години (не можеше точно да прецени), който се появи при тях на плажа в Поморие малко преди да тръгнат с лодката за Несебър. От разговора стана ясно, че се е запознал с Владимир тук, на морето. И не пропусна да я информира, когато той не беше наблизо, че бил дошъл с приятелката си, чехкиня, която обаче, неясно защо, си тръгнала преди него… Отговори му, че това не я интересува, защото няма намерение да се сближават, просто е приела поканата му да се разходят заедно до Несебър. Не ѝ допадаше начина му на общуване - твърде фамилиарен… Приличаше ѝ на  бай Ганьо, героят на Алеко Константинов. А и не беше сигурна дали е точно така, както казва… Но сега, когато бяха с Владимир сами в морето и усещаше опасността с всичките си сетива,той ѝ се струваше като искрица надежда за спасение - поне един човек знаеше, че са тръгнали за Несебър...

    Беше забелязала още в началото, че Владимир носи на шията си малък елипсовиден медальон с лика на Дева Мария. Помисли си, че сигурно е вярващ, защото често я уверяваше, че Бог ще им помогне. Може би се молеше на ум… Тя също се молеше с цялото си сърце Господ да направи чудо, за да ги спаси… Но отникъде не идваше помощ. Наоколо не се виждаха никакви плавателни съдове…

    Неочаквано той предложи щом като не могат да достигнат до брега на Ахелой, понеже морето ги отнася в противоположната посока, тогава да променят курса директно към Несебър. На пръв поглед идеята можеше да се стори на някого абсурдна, защото очевидно разстоянието до брега на Ахелой беше в пъти по-малко от това до Несебър. Но тя бързо схвана логиката в разсъжденията му и се съгласи да опитат. А и нямаше какво повече да губят…

    Много скоро и двамата забелязаха, че Несебър започва да изглежда по-близо. Дали не се заблуждаваха?... Може би само така им се струваше...

     Но не! Ставаше все по-очевидно, че се приближават към брега. И то с доста добра скорост!...Морето им помагаше! Господ чу молитвите им! Радваха се като малки деца… Усещаха как животът избликва отново в тях с неудържима сила...

    Плажът на Несебър и хората по него вече се виждаха съвсем ясно. Нямаше съмнение, бяха спасени! Изведнъж тя го почувства много близък, сякаш се познаваха не от часове, а от години. Причината навярно беше премеждието, през което преминаха заедно. Благодари му, че през цялото време е бил толкова мил и вниматен с нея, макар, че тя с нищо не му е помагала (с изключение на масажите). Е, все пак му разкри, че нарочно не е пила вода, за да има за него… Поздрави го, че се е държал като истински мъж, но той отрече, признавайки, че вътрешно е бил деморализиран. Не е искал тя да разбере, защото виждал, че е много уплашена. Искреността му я трогна и възхити още повече...

    Беше вече нейният Герой…

Следва продължение