1.09.2010 г., 22:33 ч.

Три дни преди пътя 

  Проза » Разкази
599 0 0
6 мин за четене

                                  ТРИ  ДНИ ПРЕДИ ПЪТЯ

 

За всичко това щях да си давам сметка много по-късно и много по-далече от това място. В студената мартенска вечер вървях по заснежения леко асфалт, студът ме пронизваше, но по-пронизващ бе страхът от евентуалната среща с някой непознат, случайно минаващ, а за полицейски автомобил  бе абсолютно ужасно.

Бързах, нямаше вариант да остана повече, снегът напираше в гърба ми и сякаш също ме гонеше от тази чужда страна. Бързах, успеех ли да се прибера, запазвах шанса си  пак да си тръгна, но без усложнения.

- На това място няма черноработници - много съжалявам. Довиждане. - Волфганг Маиер бе желязно категоричен и прям.

- Вземете си документи и тогава елате...  Желая ви приятен път...

Когато съдбата ти дава шанс, тя го прави, за да го усвоиш, и само тя знае какво означава това.

Вкопчен в този шанс, крачех в сърцето на  Европа, нашата, но не моята.

Сигурно присадените органи, които  организмът на пациента отхвърля, се чувстваха по този странен начин, както се чувствах аз. Явно трансплантацията бе неуспешна. Всъщност какво от това???

Светлините на фермата на Дитер изскочиха зад завоя и вече по нанадолнището почнах да се успокоявам.

- Има ли? – първо ме попита той. – Или тръгваш?

- Тръгвам, няма работа.

Вечерта не само, че не заспах, но отчетливо си представях как Роман - полякът, избутваше камарите черен хляб в дробилките и те отиваха за храна на прасетата. Тук етикети не сменяха, педантично и решително, щом е до днес, до днес. Утре е аут.

Така и с мен. До утре.

Седнах в кухнята, широка и чиста, и топла, двете стопанки приготвяха нещо печено и току ми хвърляха по някой поглед.

- Ще се събираме роднини. Правим го всеки март през годините.

Тази вечер? Изведнъж нещо в мен се запровира и аха да излезе през устните ми, добре че ги стиснах, а неизреченото се свлече в мен, сякаш съм хвърлил камък по затворена пред мен врата.

Трябваше да направя така, че да чакам, кого и колко не знаех, а и нямаше кой да ми подскаже, ала трябваше да чакам, иначе утре тръгвах и тези няколко часа бяха последния ми шанс.

Това за удавника и сламката  бе вярно.

В този момент Кони - жената на Дитер, извади печеното, наряза го вещо и с усмивка ми подаде едно парче в синя порцеланова чиния:

-Ето, тук вътре сме само роднини.

-О, благодаря, няма нужда, но всъщност имах нужда – от повод да остана.

Вратата се отвори и отвън влезе среден на ръст,  с малка брадичка и очила интелигентен немец -  Ханс - Юрген Майер.

Като разбра, че съм българин, веднага се оживи:

-Ще дойда после да поговорим.

Явно съдбата ми подаваше жокер. Нали знаете, че много често не разбираме нещата, но ги чувстваме правилно.

    Ханс-Юрген дойде и като чу от племенника си, че заминавам, задето работата е завършена, а и като чу добрите думи на Дитер за престоя ми  у тях, без много колебание реши да ме ангажира за още три дни.

- Само за три дни - сякаш се чувстваше виновен за това, а аз бях щастлив, все пак това са три дни  - преди да дойде пътят.

                                          ******************

                                          ******************

 

  Отворих вратата на помещението до къщата и какво да видя:

Бе пълно с червени ябълки, много, но малки.

- Защо са толкова малки и дребни?

- Няма слънце. Толкова стават. Храним с тях кокошките. - Ханс-Юрген се обърна и кашлейки, се прибра вътре в къщата.

Аз трябваше да сложа две лампи, за да се вижда в помещението и да си ходя. Взех една от ябълките, отърках я в пуловера си и тя блесна, но след като я захапах разбрах - бе кисела.

Явно топлината не бе достигнала - като при нас, хората - няма ли топлина – и бляскав, животът е горчив и кисел.

  Свърших работата бързо, бе лесно, сложих няколко ябълки в джобовете и отидох при хер Майер. Да пием чай. В  пет след обяд винаги се пиеше чай или кафе за бодрост. Тази последователност и дисциплина в почивките се явяваха като подготовка за дисциплината и ритъма на работа. Немците, може би не всички, но поне тези, с които се срещнах, имаха един  фанатично искрящ поглед, насочен напред, издаващ увереността им, че ще свършат добре работата си, ще имат добри резултати и че ще бъдат  добре, обратно на нас. От дистанцията на времето и разстоянието твърде ясно се открояваха някои съществени разлики.

 - Ето, прочети ми това писмо и го преведи.

В ръцете ми пъхнаха писмо от  Владимир – еди-кой си от София, писал човекът до колегата Майер, не нарушил обръщенията от онова време, да напише Господин Майер, в писмото искаше моят домакин днес да му изпрати „гумена запушалка” за надувната лодка, с която бил на море и където се запознали.

 С голямо желание и на няколко етапа се постарах да преведа написаното, очите на  Ханс-Юрген ме пронизваха и едва в края той се усмихна и каза, че доживял да му се преведе писмото.

С цялото си същество усещах, че той знаеше съдържанието му много отдавна. Да дойдеш два пъти в България на морето през  65-70 година, нищо, че си западняк, да пътуваш из Европа, да имаш цяла каса с ловно и бойно оръжие - това не бе обикновен човек.

Ханс бе служил на държавата си и за благодарност, изпращайки го в пенсия, му бе помогнала с двадесет хиляди марки, за да монтира соларни батерии на покрива на къщата си, 1,99 киловата в час, както казваше той - това бе едно рамо за добра служба.

След задачите на другия ден, втория си направихме  разходка из нивите му, тук имах шанса да видя съвсем отблизо големия вятърен  генератор.

- Качвай се с Клаус. Друг път няма да можеш да се срещнеш с вятъра.

И когато на третия – последния ден,  му подреждах инструментите и отчитах работата, той ми каза:

- Тук имаме малко слънце, малко топлина, затова гледаме да го хванем колкото се може повече, да се греем  повече  с огромните камари от дървета, защото от влагата и студа душите ни се издължават, стават остри и бодливи, радвам се, че можах малко да помогна, но в тези три дни до твоя път усетих, че съм отново в твоята слънчева и топла страна. Благодаря ти.

Аз поначало съм от тези, дето бързо се разчустват, сълзите се промушиха между думите и замъглиха погледа ми:

- Да,  хер Майер, да бъдем хора е нещо, за което сме на този свят.

- Така е, момчето ми, приятен път - топлина трябва, за да бъде човешкият живот сладък, пожелавам ти го!!!

Три дни, но преди пътя - сега той нямаше да бъде същият от преди тях.

© Валентин Иванов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??