Косите на Вероника

                 Живяла   някога на света прекрасна девойка. Тя имала  очи  дълбоки и ясни като планински езера, устни – розови пъпки през май и вежди – лунни сърпчета. Кожата ѝ искряла като девствен сняг. Тялото ѝ грациозно се полюлявало -същинска тръстика под напора на плачещия вятър. Девойката се казвала Вероника. Най-красиви били косите ѝ. Гъсти, с цвят на слънчогледов мед, леко вълнисти, с ухание на билки, меки и гальовни като майчина милувка. Вероника била единствена дъщеря на строг и деспотичен владетел. Майка ѝ починала още когато  тя била малка. Баща ѝ, твърде зает с държавните  дела, наел бавачка,която да се грижи за  момиченцето. Когато Вероника порастнала, за красотата ѝ заговорили  навред. Млади и стари, бедни и богати,учени и невежи. Всички въздишали по нея, щом зърнели лика ѝ поне веднъж. Мнозина могъщи царе от целия свят пристъпвали прага на двореца,за да я искат за жена, но баща ѝ бил непреклонен.”Вероника е още много млада за женитба. Нека порасне, пък тогава ще видим...” – казвал той ,отпращайки кандидатите. Истината  била съвсем друга. Владетелят просто  силно ревнувал дъщеря си и не желаел да се раздели за нищо на света с красотата ѝ.

              Един ден Вероника стояла на високия чардак на  двореца и везала върху гергев със свила и  мъниста възглавница за  любимия си баща. Защото тя въпреки строгостта му го обичала много. Изведнъж до слуха ѝ някъде  много отдалеч долетели звуци на прекрасна мелодия. Някой свирел на кавал. Свирнята била така завладяваща и прочувствена, че прекрасните очи на девойката  се напълнили със сълзи. Като омагьосана   станала и тръгнала  натам,откъдето идвала  мелодията. Прекрачила високите порти на двореца и продължила да върви... Накрая излязла на полето и видяла под голям орех да седи млад пастир.Наоколо пасяло стадото му. Пастирът бил много хубав и свирел така  майсторски,че и боговете биха се захласнали по мелодията. Щом зърнал  прекрасната девойка момъкът спрял да свири и двамата  се заговорили. От тоя миг пламнала любовта между Вероника и бедния пастир. Всеки  ден двамата млади се срещали в полето под столетния орех. Пастирът изтръгвал от кавала за  любимото си момиче най-чудните звуци  на света. Когато  свирел  дори славеите и чучулигите спирали да пеят и се захласвали по свирнята. Но Вероника и любимият ѝ осъзнавали, че тяхната любов няма бъдеще. Немислимо било бащата на момичето  да склони   да се оженят.Затова решили да избягат  много надалеч извън пределите на царството.  Да заживеят някъде, където никой не би ги намерил.

                           Но строгият баща забелязал,че дъщеря му всеки ден напуска  двореца и с часове я няма. Това събудило подозренията му. Един ден  я проследил отдалече и разкрил тайната ѝ .Видял, как тя се среща в полето с бедния пастир. В сърцето му избухнал като мълния  гняв и той решил да накаже двамата млади. Момъкът-за наглостта   да се влюби във Вероника , а дъщеря си за неподчинението  и своеволието,  въпреки строгите му забрани. Той изгонил  пастира  далеч извън пределите на държавата си и  му заповядал никога повече   да  не се връща. А прекрасната Вероника заключил в кулата на двореца . Само бавачката  имала право да  посещава покрусеното момиче и да му  носи храна и вода. Вероника всеки ден ронела сълзи и тъгувала  по любимия си.Тя едва се докосвала до храната  и непрекъснато мислела за своя пастир. Всяка сутрин  спускала прекрасните си  с цвят на слънчогледов мед коси през прозореца на кулата и викала:”Коси мои пораснете и любимият ми настигнете. ”И  наистина косите ѝ започнали да растат не с дни,а с часове. Те ставали все по-дълги и дълги. Спуснали се от високата кула на земята, прекосили алеите на двореца и излезли извън крепостните стени на града. И тръгнали след  влюбения пастир,който не спирал да свири най-тъжните си песни посветени на любимата. Вървели те след него докато един ден момчето си харесало  хълмиста местност със висока и тучна паша за неговите овчици. Там имало и една изоставена колиба. Пастирът решил да остане  и заживял в нея.

                              От глад и мъка момичето така отслабнало, че можело вече да се провре през решетките на прозореца. Един ден косата й спряла да расте. Вероника разбрала,че къдриците ѝ са стигнали до любимия й. Тя взела  ножица и отрязала прекрасната си коса. После се провряла през решетките и  безстрашно скочила от прозореца направо върху косите си. Те я обгърнали като пух в меката си прегръдка и я спасили.  Дори драскотина нямало по нея. Било нощ, но косите ѝ греели като злато и осветявали пътя Вероника тичала с все сила по косите  и без почивка прекосила границата на царството. Продължила да тича в посока на звуците на тъжния кавал. Най-накрая почти бездиханна паднала в прегръдките на любимия си.

                На сутринта жестокият владетел разбрал, че дъщеря му е избягала  Той побеснял от яд и  се втурнал по пътеката от косите на Вероника  да я намери. Но тогава косите оживели. Увили  се като змии около безсърдечния баща, оплели се, затегнали се около тялото му здраво и го удушили. После се издигнали  високо, високо в небето и  изгрели като съзвездие,което хората нарекли Косите на Вероника. А  прекрасната Вероника се омъжила за хубавия и добър пастир и живели дълги години щастливо с него. А народът в земите на баща ѝ повече не избрал цар, а започнал сам да се управлява.             

                                               Касиопея

Това се случило много отдавна. Още  когато хората,освен че ходели по земята, можели да летят във въздуха  и да плуват като риби във водите  на морета и океани.Тия,които живеели във вода, изградили  по дъното на огромните водоеми прекрасни подводни  градове и царства.

                            Водните хора   не остарявали. Били вечно млади и красиви.Дали защото се хранели със  ракообразни, мекотели и риба, дали защото водели волен живот или пък защото от труда изпитвали  удоволствие и радост, но били добри и изпълнени с любов.

                           Веднъж на един мъдър и уважаван воден човек в далечно  морско царство му се родила дъщеричка. Момиченцето притежавало необикновена хубост. Кожата му блестяла като златен седеф. Щом заплачело  от очите му се ронели  перли, а усмихнело ли се на устните му разцъфтявали чудни текоми и пясъчни лилии. Косите му били от светещи корали във всички цветове на дъгата. Нарекли детето Касиопея. Морските деца растели  по-бързо от земните, човешки деца. Касиопея растяла не с дни, а с часове. Когато се превърнала в девойка, нямало по-прекрасна от нея във всичките морета и океани на земята. Тялото ѝ било гъвкаво като на морска видра и стройно като тялото на  синия  кит. Очите ѝ били сияйни като най-ярките луминисцентни  животинки от дъното на морето – ктенофорите. Касиопея имала вълшебен глас.Той звучал по-дивно  и по-омайващо от гласа на сирена.Щом запеела,  омагьосвала с него  всеки, който я чуел. Всяка нощ  излизала на брега, заедно със своите сестри, със момците и дружките си  да се весели. Пеели, играели, гонели се по морския бряг и се смеели до насита. Измежду всички момичета, Касиопея  се откроявала  най-ярко със  хубостта си.Нейните танци били най-кръшни, нейните песни – най-дивни, нейният смях – най-сладък. Всички обичали Касиопея, защото била прекрасна приятелка и мъдра съветница.

                              Имало  момък , безумно влюбен в нея. Казвал се Орион и бил син на морския цар. Всички знаели за любовта му към девойката. Макар че Касиопея била първа хубавица, царят не бил доволен от избора на сина си, защото Касиопея нямала  благородно потекло.

                               Но  в Ореон се влюбила и дъщерята на царя на  летящите хора Дунаи. И тя била  красавица.Освен това  умеела да си служи умело с нож,лък и стрели. Любовта на Дунаи към Орион била толкова силна и завладяваща, че чак разболяла  влюбеното момиче. То  всяка вечер се криело сред най-високите клони на  крайбрежните дървета.  С огорчено сърце наблюдавало колко щастливи в любовта си са Касиопея и Орион. С колко любов младежът прегръща и целува любимата си и  с колко нежност тя отвръща на ласките му. Орион познавал от малък  Дунаи,харесвал я много, защото  била прекрасна девойка.Висока и стройна,с божествена красота и с най-чудните криле каквито може да си представи някой.Орион я харесвал,но не я обичал.Той знаел какъв смел и опитен ловец е крилатата Дунаи и как сръчно и умело борави с оръжия. А  тия занимания според него не подобавали на едно момиче. Дунаи  много тъгувала за несподелената си любов към Орион. От ден на ден,от година на година  тя ставала все по-силна и по-силна.Девойката  вече престанала да прелита над най-високите планини,престанала да се издига  и над облаците, за да се къпе в лъчите на Слънцето. Престанала да отстрелва с точната си ръка яребици,гургулици и глухари по горите и полята и да кичи колана си с ловни трофеи.По цял ден стояла  в покоите си на върха на най-високата планина и ронела сълзи.

                            Майка ѝ и баща ѝ  не можели да познаят своето момиче.Промяната в Дунаи силно ги разтревожила. Царят решил да се срещне с бащата на Орион и да поговори с него. Решил тоя разговор да бъде разговор между бащи, а не между царе. Царят на летящите хора напълно откровено споделил с морския цар безпокойството си  за неговата Дунаи. Признал му,че тя е безнадеждно влюбена в  Орион. Не яде,не спи и даже рядко лети. По цял ден тъгува и оплаква любовта си . Когато разказал това, очите на тоя толкова могъщ цар плувнали в сълзи. Отчаян, обърнал гръб на  величие и гордост, тоя любящ баща правел всичко възможно да помогне на детето си. Разказът му изненадал морския цар, но и разровил раната в душата му. Отдавна знаел за любовта на сина си към прекрасната,но от просто потекло Касиопея. Мислел си,че с времето Орион ще се насити на хубостта й и ще се раздели с нея. Но това все не се случвало. Приближените му сановници непрекъснато му донасяли,че любовта между Орион и Касиопея е все така силна и предана. И те всяка нощ излизат на морския бряг и до зори заедно танцуват ,пеят и играят на увеселението на младите. Тия  новини натъжавали много царят. Той силно се надявал сина му да се вразуми и да си потърси момиче от знатно потекло, което  заслужава да бъде  достойна царица и вярна съпруга на Орион. Затова като чул изповедта на  великия цар на крилатите хора взел светкавично решение. Дал му царската си дума, че ще ожени вироглавия си син за прекрасната му дъщеря в най-скоро време. Той щял да сложи край на безумието на сина си, който безотговорно се стремял да омърси синята кръв на дедите си с кръвта на жена от простолюдието. Помолил царят на хората-птици да не бърза да съобщава за решението му да бракосъчетае  принца и принцесата докато не подготви сина си.Тогава Орион лично щял да поиска ръката на принцеса Дунаи.

                         Изминали само  няколко дни след срещата между двамата царе. Бащата на Орион провел  обещания решителен разговор със сина си.Той се обърнал към него строго- като цар към поданик. Заявил му, че е решил да го ожени за принцеса Дунаи, която приляга на царското му потекло. Това било заповед,защото като бъдещ цар принцът носел отговорност за славата и доброто име не само на себе си,но и  на цялото царство. Как ли не  молил Орион баща си да промени волята си.Заявил , че не си представя и един ден от живота  без Касиопея. Плакал, падал на колене, но нищо не помогнало. Царят останал непреклонен. Определил след два дни на брега Орион да се срещне със принцеса Дунаи и да и предложи брак.

                        Принцът дълго мислил как може да преодолее царската заповед  и измислил. Той избрал  от накитите на покойната си майка един прекрасен златен пръстен,украсен с невероятни скъпоценни камъни и решил да постави баща си пред свършен факт. Ако се ожени веднага тайно за Касиопея може би баща му ще се примири и ще я приеме за своя снаха. Още същата нощ докато другите младежи танцували и се веселели, Орион хванал нежно за ръка своята Касиопея  и я повел по брега на морето. Когато се отдалечили достатъчно, Орион спрял.Спряла и Касиопея. Той я погледнал с безкрайна обич  така, че девойката се смутила. От очите й се отронили две ясни перли. Орион извадил кутийката с пръстена,подал й го и казал:

– Любима моя ,ще се съгласиш ли да се омъжиш за мен и да  станеш  царица на сърцето  и на живота ми.Ако кажеш”да”подготвил съм да се бракосъчетаем още тая нощ  и на сутринта ти ще бъдеш моя съпруга пред Бог и пред законите на народа ни.

                         През това време скрита сред  високите клони на близките дървета принцеса Дунаи наблюдавала влюбените. Тя видяла и чула всичко.

                         – Орионе мой, принце на душата ми, да, да, да! Аз ще бъда твоя вярна съпруга до края на  дните си. С това предложение ти ме правиш безкрайно щастлива! Виж ме,цялата трептя от щастие!-и Касиопея се засмяла.На устните ѝ се разцъфтели текоми и пясъчни лилии.

                         Дуная пребледняла от изненада и мъка. Бедното ѝ любящо сърце се свило от болка.Тоя брак щял да сложи край на всичките й надежди, а без Орион тя нямало да може да живее. Докато Касиопея съзерцавала прекрасния пръстен,който любимият ѝ дал и възторжено възклицавала поразена от красотата му, Дуная отчаяно взела своето  решение. Тя безшумно прелетяла над влюбените  и се прицелила в тялото на Касиопея с острия си нож, насочвайки го безпогрешно към сърцето ѝ.  Но точно в тоя миг Ореон в изблик на любов и радост се спуснал и прегърнал любимата си. Ножът се забил в него и той паднал на земята. Преди да издъхне успял да прошепне:

– Обичам те Касиопея! И винаги ще те обичам! Ние пак ще сме заедно!

                         Девойката не можела да повярва,че всичко това се случва. Само преди миг те били най-щастливите влюбени на света, а сега тя била най-злочестата годеница,която държала в обятията си мъртвия си любим. Светът изведнъж рухнал пред очите ѝ. Обезумяла от ужас и  мъка , почти в несвяст,тя  изтръгнала ножа от гърдите на Орион и със все сила го забила в моминската си гръд. Паднала върху прекрасния младеж и прошепвайки:”Ореоне, идвам при теб!”издъхнала. Едва тогава нещастната Дуная осъзнала какво е сторила. Тя се спуснала на земята до телата на влюбените. Първо взела в прегръдката си Касиопея и промълвила:”Прости ми Касиопея! Моята ревност те уби. Чувствувах се толкова нещастна и пренебрегната, а сега съм още по-нещастна и животът ми е вече невъзможен. Сбогом и прощавай,сестрице!” После прегърнала бездиханното тяло на Орион, нежно го целунала и казала:”Орионе, не можах да те целувам жив,а сега аз – твоята убийца, която те обича повече от себе си те целувам за пръв и за последен път. Ако можеш,прости ми, любов моя! Тоя свят вече не е за мен. Тръгвам си и аз и нека Бог е моя съдник!”Дуная изтръгнала ножа от гърдите на Касиопея,отдалечила се от двамата млади и застанала върху мокрия пясък .Огледала с любов небето, морските вълни и всичко наоколо, въздъхнала дълбоко и забила без да трепне ръката ѝ ножа в сърцето си.

                            Милостивият Бог прибрал тъжните души на тримата млади и ги издигнал като съзвездия в небесата. Всяка нощ те изгрявали и разказвали на влюбените историята за силата на човешката любов. Хората ги нарекли Орион, Касиопея и Стрелеца.

Защо отците-основатели сътвориха Луната

    Историята започнала преди милиони години  когато на Земята нямало още нито човеци, нито животни. Някъде, не в това небе, а в друго – много по-високо от нашето, живеели  разумни създания. Те  приличали на човека, но били с по-дълги ръце, имали криле и летели с тях навсякъде. Освен това  можели да бъдат и невидими, защото същината им била духовна. Тия разумни създания били деца на велик баща, който създавал светове от вселени,планети и звезди. Той  бил много щастлив и горд с творчествата си. Нарекъл децата си ангели . Също като него ангелите обичали да създават. Ръцете ги сърбели за работа, но бащата криел от тях познанието си. Веднъж  обаче любопитните  деца нарушили заповедта на баща си и откраднали  тайните на неговото познание. Той  страшно се разгневил, проклел ги  и ги изгонил от прекрасните си и чудни селения. Ангелите полетели надолу и все по-надолу, затова  се нарекли паднали ангели. Когато падали  навлезли в нашата Вселена, избрали  Земята и  кацнали  на нея. Тогава тук нямало суша,а само вода. Но с  познанието, което добили от баща си,ангелите започнали да творят като него. Първо пресушили част от водата и създали сушата. После  направили безброй видове животни и заселили с тях цялата планета. Накрая създали  човека. Научили го как да пали огън,как да добива метали, как да опитомява животни и да строи къщи и как да  овладява занаяти. Първите хора нарекли падналите ангели- отците-основатели и ги признали  за свои богове. Човешките създания напредвали  бързо в своето развитие. Били разумни, интелигентни като боговете, с които заживели заедно. Но отците-основатели  им предали една тъмна  енергия, която носели у себе си – страха. От него се народили завистта, алчността, омразата, лъжата и плъзнали като болести между човеците. Уродливите деца на страха завладели човечеството. Отначало хората живеели в мир и сговор. Говорели един език,вярвали в едни богове и били скромни в своите изисквания. На един огън се греели нощем. Тогава нощите били отчайващо тъмни, защото на небето нямало луна. Човешките създания заедно играели и пеели, заедно разпределяли храната си по равно. Възприемчивият човек най-много се страхувал от смъртта. Често ставал жертва на кръвожадни зверове,на различни болести, на природни бедствия. Страхът постепенно  започнал да  отчуждава хората. Те вече  не споделяли придобитата храна с другите, а  я трупали само за себе си  или  я разменяли за други блага. Проговорили и  различни езици. Цели родове се откъсвали от общността и заживявали отделно. Най-алчните за власт и пари се обявили за вождове, царе, ханове и започнали да ограбват и  потискат другите... Разделили и земята и тогава избухнали  войните. Човеците умирали  вече от ръцете на себеподобните.В една от най-жестоките войни, най великият народ на човешката общност употребил такова модерно свръхоръжие, че унищожил голяма част от планетата и хората. Тогава боговете решили, че ако изоставят сътворените от тях създания, те до един ще загинат. Защото равновесието между доброто и злото  се нарушило и злото упорито напирало да ги погълне. Събрали се седмината паднали ангели, помъдрували и съставили велик план заедно. Решили, че ако в тъмнината има  светлина, тогава злото ще намалее. Избрали да има нещо монументално, което да ребалансира всички повреди на Земята. След тая намеса доброто винаги ще е повече и ще побеждава. Затова  те дружно полетели към другия край на Вселената и се върнали във времето на нейното създаване.Отчупили парче от планетарния диск, от който великия им баща творил планети  и през един от тунелите на времето го придвижили до нашата планета... Изчислили колко трябва да е голямо това небесно тяло, избрали му орбита, по която да се върти около Земята и го завъртели. Построили три пирамиди. Голямата пирамида на Гиза – тук на Земята, една пирамида на Луната и пирамида на Марс. Трите пирамиди били вибрационно свързани и до днес крият своите тайни. Вечер Луната  светела с отразената светлина на Слънцето, което я  огрявало. Хората отново почнали да живеят в мир и сговор. Засилили се вибрациите на интуицията и вдъхновението. Равновесието на поляризацията се възстановило. Това се случило преди 11000 години. От тогава до ден днешен Луната вечер вдъхновява влюбени и поети. Нейната цикличност разширява съзнанието на човека и го прави все по-голям и по-велик.