Друг християнски празник, тачен от врачани, е Трифон   Зарезан. Отдавна битува мнението, че във Враца виното е повече от водата. Рязането на лозята се е смятало за облагородяване. То има хилядолетна история. Още в древността рязането се е смятало за религиозен акт.

В гръцката митология се разказва за това как при пътуването си из арабските страни Дионисий седнал да си почине под една лоза. С няколко грозда той утолил жаждата си и добил много сила. Гроздето много му харесало и той изскубал една малка лозичка, за да я занесе и посади на родния си остров Наксос. За да не изсъхне, той я посадил в череп на птица и я засипал с малко пръст. Пътуването му било дълго и той прехвърлил лозичката в череп на лъв, но след време и той се указал малък. Затова я прехвърлил в по-голям череп - на магаре, така я донесъл на острова, където я посадил.

Философски погледнато прехвърлянето на лозичката в различни съдове има алегоричен смисъл.

Птичият череп значи малко пиене на вино, което прави човека весел и волен. Веселостта го кара да пее, а волността - да лети в мислите си като птица.       

Лъвският череп значи повече пиене на вино, което дарява на човека силата, смелостта и храбростта на лъва.

Магарешкия череп значи прекаляване в пиенето на вино, което прави човека глупав и инат като магаре.

Тези алегории са актуални и поучителни и до ден днешен. Ще си позволя да се върна половин век назад и да разкажа една зарезанска история, която преживях аз и моите приятели по онова време.

Преди да започна историята искам да се спра на врачанската традиция при зарязването на 14 февруари - денят на Трифон Зарезан. Празникът се честваше най-малко два дни, като нощуването на лозето беше задължително, независимо дали пред празника или след него. Естествено е, че храната трябваше да бъде в такова количество, че да стигне и хартиса. Задължително беше телешко шкембе, пастърма, бабе, кървавица, луканка, пържола, сланина и всичко останало от коледното прасе. Напитките обикновено бяха домашна ракия и вино, което врачани сипваха в бурета на самото лозе. Нямаше къща, която да беше без 200-300 литрово буре с вино. Това предвидливият и практичен врачанин правеше с оглед на три неща - избягване на акциза, за да има по-голямо количество вино през време на пролетната земеделска работа, и транспортирането. Тогава беше резил за врачанина да носи с дамаджана вино на Зарезан. Ако някой допуснеше такава грешка, за години напред ставаше посмешище на града.

Нашата компания се състоеше от момчета и момичета, свързани помежду си със здраво приятелство. Някои бяха "гаджета", а други приятели. Независимо от това винаги единни и задружни. Една от любимките ни беше Лили - палава хубавелка, която всеки от нас искаше да притежава. Тя беше умно момиче, знаеше цената си. Пееше добре и свиреше на акордеон. Винаги беше център на внимание в компанията. За този Зарезан тя обади, че ще дойде, но с един неин приятел от София. Това помрачи малко настроението на мъжката част от компанията и повиши това на нежната половина от нея.

В уречения ден впрегнах коня в шейната и потеглихме за лозе, като пътьом събирах компанията. При ветеринарната лечебница ни чакаше Лили с нейния приятел. Качиха се на шейната и продължихме за лозето. Както вече е известно, то се намираше на пъпа на могила "Ветрен" на около 500 метра от Пиперковия хан, който всички наричаха Пиперката. Вниманието на групата бе насочено към приятеля-софиянец на Лили. Той беше едно мило хубаво конте облечено във винтяга, голф, вълнени чорапи и спортни обуща.

Сега когато пиша тези редове, с нотка на тъга и умиление, си спомням чувствата, които вълнуваха всички. Неволно ми идва на ум строфите на Пушкин:

"Если жизнь тебя обманет;

не печалься, не сердись;

в день униния смирись;

Ден веселья, верь настанет.

Серце в будушем живет;

настояще не унило;

все мгновенно, все пройдет;

что пройдет, то будет мило."

Какво по-красиво от летяща шейна, теглена от кон, чийто ноздри изригват вулкан от пара, а зад шейната се вдига облак от сребристи снежинки. Лети шейната, а ние се носехме на крилете на младежките мечти и копнежи в очакване на неизвестното, което трябваше да се случи през тази приказна нощ. Ех, години, години, колко бързо и къде отлетяхте?

Пристигнахме, разтоварихме багажа, завих и прибрах коня в яхъра. Сложих му сено и влязох в къщата. Приготовленията бяха започнали. Едни носеха дърва за огнището, други свиваха гнездата си за спане, трети пуснаха грамофона, четвърти донесоха вода от кладенеца, а аз като домакин се заех с кухнята. Запалих огнището, закачих котела над него и сложих шкембето да ври. Момичетата наредиха софрата с мезетата и всички седнаха около нея. Наточих едно калайдисано котле с вино и по-нетърпеливите започнаха да замезват и целуват котлето. Длъжен съм да кажа, че бурето с виното беше в яхъра и от големия студ водата беше замръзнала, а аз точех пивко, пенливо и много силно вино.

И сега пред очите ми е идиличната картина за описването на която моето перо е слабо и недостойно. Навън ясно мразовито време, а вътре гори силен огън в огнището, над което котела с врящото шекембе издава приятна миризма. Около софрата насядали млади хора, копнеещи за силни преживявания и любов.

С течение на времето целувките на котлето зачестиха, градусът се повиши и компанията започна да става шумна. Естествено, че в центъра на вниманието беше приятеля на Лили. Той се представи като Пенчо Коньовичарчето. Така го знаела цяла София. На онова време да си от София беше гордост, а още по-голяма беше да си коньовичар. Беше много "отракан", носеше туристически нож с компас. Като всеки изискан кавалер беше купил дамски цигари "Фемина", с които черпеше всички момичета. Момчетата пушехме евтини цигари "Арда". От дума на дума, а и под влиянието на винцето, започнахме да си разказваме подвизите. Оказа се, че Пенчо Коньовичарчето, освен боксьор, е шампион в дисциплината "Партизански марш" и ножа с компаса му е наградата. Тази дисциплина освен физическата издръжливост изискваше много добро ориентиране. За да направи по-силно впечатление, той непрекъснато си тананикаше нещо, което мислеше, че е джаз и в такт с него се кълчеше.

Когато шкембето увря, в къщата цареше познатата атмосфера - грамофона свири, някои танцуват, други се целуват, а трети целуват котлето и си разказват небивалици. Аз трябваше да направя запръжката на шкембе чорбата. След запръжката котела се повдигаше с веригата над огнището и през цялото време на Зарезана имаше топла чорба. Няма да  давам рецептата на запръжката, защото е семейна тайна. В момента, когато сипвах в тигана прясно мляко, Пенчо дойде при мен и с учудване запита:

- Ти готвиш пражено мляко? Не съм ял до сега такова.

За зла врага до мен се намираше Мито, зевзекът на  компанията, и чу въпроса на Пенчо. Почеса се по врата, усмихна се дяволито и рече:

- От сега тоя не е никакъв Пенчо Коньовичарчето, а Пенчо праженото мляко.

В стремежа си да се докажем, че сме мъже и пушачи всеки пушеше на поразия. И в един хубав момент се оказа, че нямаме цигари. Ами сега? Единствен изход беше да отиде някой от нас на "Пиперката" и да купи. Времето беше доста напреднало и настъпваше нощта. Луната беше грейнала и навън господстваше една мразовита сребърна нощ. Добре, ама кой да отиде? Заваляха различни предложения, но накрая Мито предложи да отиде Пенчо, който е шампион, има компас и най-вече е безстрашен коньовичар. Естествено след тези хвалби и признания за достойнствата му, Пенчо не можа да откаже. Стана, провери ножа си, облече винтягата и смело се запъти да изпълни мисията в мразовитата нощ. Компания продължи празника. Измина час, а от Пенчо ни вест ни кост. Лили започна да се безпокои, а ние я успокоявахме кой както може. Когато измина и втория час безпокойството обхвана и нас. Момчетата се облякохме, разделихме се на групи и тръгнахме да търсим Пенчо. След безполезно търсене и мръзнене всички се прибрахме и единодушно решихме, че Пенчо си е отишъл във Враца.

Призаран Мито излязъл да се облекчи и видял по пъртината към къщата да се приближава Пенчо. Веднага влезе вътре и запя с пълен глас познатата песничка: " Я излез, я излез Лиляно моме, та срещни, та срещни своето либе! Хей, хей, хей!" Още незавършил песента, вратата се отвори и на прага застана клатушкайки се Пенчо. Гръм и мълнии. От Пенчо Коньовичарчето беше останала бледа сянка. С преметната на врата, като на индуски махараджа, връзка с люти чушлета. На нея висяха само дръжките им и тук, там няколко здрави чушлета. Винтягата и голфа бяха изцапани и силно измачкани, а от ножа висеше само канията. На въпросите ни той не отговори, нямаше желание, а и не можеше да говори. Къде е нощувал си остана тайна, която не беше трудно да разберем. В цялата могила се празнуваше Зарезан.

Така злополучно завърши Зарезана за Пенчо. Равносметката показа похабени дрехи, изгубен нож и силно главоболие. За компенсация на тези загуби той спечели това, че вместо Пенчо Коньовичарчето си замина като Пенчо праженото мляко.

Поуката пък беше - не пий никога вино от магарешки череп!