Заваля първия сняг, всичко стихна. Надали? В душата ти още е буря. Гледаш през прозореца - улица, коли и хора забързани се мяркат. Падат малки снежинки, сякаш перлички се ръсят от небето. Всичко бавно се посипва, облича чисто белия кожух. Това те радва, стопля болната ти душа... макар и малко, но я стопля.
Гледаш...и си мислиш. Тази нежност, тази крехкост,
 тази красота навън... тотално искаш да забравиш всичко и да се потопиш в нея. Нещо обаче не ти достига. Какво ли? Май самия ти не знаеш. Душата ти е непокорна, страсти вътре в нея бушуват. Има нещо, което те дели от пълния покой и радост. Наранен си... и то дълбоко. Искаш силно да си отмъстиш. Привидно то изглежда лесно.
Всеки ще ти каже: "Давай, хайде смело!". Но ти далеч не си способен да направиш това. Но дали... способен си и още как!!! Но просто това гадно чувство... този страх. Това ти е единствената бариера!
Снегът понатрупа малко. Това изкара в главата ти мислите за едни три думи, изречени завистливо от тях. Три думи... привидно нищо. Но тези три слова сякаш бяха по-силни и от меч. Като ги чу - направи се, че няма нищо. После плака и тъжи. Сега пак нараненото място от тези думи те боли. Отделяш огромно място и значение на тези три думи... те наистина нараниха крехката ти и объркана душа. Съмняваш се - "- вярно ли е???", "- не е ли???".
 Тази мисъл постоянно те човърка. Искаш да си сигурен... и се молиш от все сърце и душа да не е вярно. И самият ти не знаеш какво чувстваш. Объркан си до болка... но не, няма думи да опиша тези чувства.
Да, въпросните три думи те нараниха и разрязаха много дълбоко.
Но, да... почти реши, че не е вярно. Като че ли малко се поуспокои. Сега в умът ти, в душата ти... навсякъде във теб е хаос. Решаваш още малко да погледаш, още мъничко покой.
Все повече се вглеждаш, бурно размишляваш. Така, но само до един момент. Постепенно стихваш. Иска ти се да забравиш всичко и да се потопиш в белотата на снега. Иска ти се всичко да приключи - веднъж завинаги... ах, тази белота! Пак се връщаш на трите думи, които бавно те разяждат и изпиват.
 Понатрупа още сняг... и ей така ти хрумна... Случайно ли? Не знам. Май го искаше от много време. Бавно се потапяш в беличката атмосфера... бавно се рушиш. Как се чувстваше тогава... знам ли? - Нямам думи да опиша.
Незнайно как, но този ад внезапно спря. Ей така, сякаш със вълшебна пръчица. Потопи се в твоя свят... в по-хубавия свят. Малко по-малко самотата те погуби. Бавно, но все пак успя. Теб те няма вече... ти си погубен. Само самотата ли? Разбира се... и трите думи...