Приличахме на корабокрушенци още преди корабът да е отплавал. Не знам, но аз - със сигурност - да. Може би за последен път се разхождах по този претъпкан мостик, заглеждах се в лицата на хората и се мъчех интуитивно да отгатна с кого от тях евентуално бих се чувствал най-добре върху някоя дъска, сал или самотен остров. Опитвах се да проникна зад тая привидна веселост и нехайство, зад бъбривостта и прекаленото жестикулиране на хора, на които предстои да отпътуват нанякъде. Странно, но водата ни сближава - дъждовете, реките, моретата. Не въздухът, а водата. Сигурно нейната по-плътна действителност. Сближава, не е може би не най-точната дума, но ни кара да се чувстваме по-близо един до друг, така че щем - не щем, опознаваме се по-добре.
        Седях на една пейка, точно срещу трапа и наблюдавах чакащите, които показваха бордовите си карти на две служебни лица. Почти всички изглеждаха малко притеснени, когато поставяха крак на първото стъпало и по този начин се разделяха със земята, за да поверят живота си на едно голямо, неодушевено, едва забележимо поклащащо се тяло. Може би притеснени не е най-точната дума - може би смели, или горди. Имаше и такива, които се усмихваха услужливо и предлагаха помощта си, подавайки ръка на жената отзад, колебаеща се да прекрачи, която много смутено, но и охотно я поема. Като например този мъж, комуто, за нищо на света не бих се доверил, понеже ми изглеждаше прекалено сериозен и вглъбен, така че каквото и да върши, върши го механично и спазва етикета, а не че изпитва някаква нужда да го върши. Та той дори не би ми прегризал китката по време на корабокрушение, ако тя е по-близо до някой плаващ отломък, понеже по всичко личи да е човек, привикнал на добри обноски и естествено би предпочел да си потъне с достойнство, отколкото да се заяжда с мен. Докато жената, която току-що сграбчи перилата, с кестеняви, развети от вятъра коси, с много свежо и румено лице, извърнала го към някакви изпращачи, сигурен съм, би ми доверила всеки оттенък на своя ужас, не би ми спестила нито един писък или нито една молба, и сигурен съм, би го сторила с неподражаема искреност и човечност. Ето, на тая жена бих могъл да имам доверие, тя би ме завлякла на дъното с такава неугасваща надежда, с толкова непринудена и силна прегръдка, която няма да ме остави да изпитам онова ужасно чувство на изоставеност и самота.
            А ето, че идва и моят ред и трябва да направя тези няколко крачки до първото стъпало, където, най-вероятно, ще се обърна за малко. Не заради някой от вас, разбира се - просто ще имам нужда да го сторя, но така ще ви дам последна възможност да разгледате и моето лице и да прецените дали да ме последвате или да се откажете навреме.