Трънето

   Винаги съм смятал, че заточението е анахронизъм, безвъзвратно останал в историята. Наказание, с което благоразположените империи хем са се отървавали от неудобните, хем заселвали колониите си, хем ако в един момент палачинката се обърнела, връщали на бял кон същите тези неудобни. Да, ама съм се лъгал! Изгнанието нито е забравено, нито е отменено! Ще изразите съмнение в достоверността на казаното? Не бързайте! Аз съм живият пример за това! Без да съм поданик на някоя световна империя, бях изпратен на заточение. И тъй като милата ми татковина никога не е притежавала задокеански колонии, освен ако не броим няколкото вкочанясании от студ фургона на остров Ливингстън в Антарктика; бях заточен в едно затънтено балканско селце на име Трънето. И вероятно този факт би останал само моя лична трагедия, ако някои от последвалите там случки не промениха света и най-вече същото това селце... Но да започна от начало...
   Да си студент Българска филология в Университета седма година не е нещо трудно достижимо, нито пък рекордно. По-скоро е свидетелство за търпението на скъпите ми родители и най-вече на майка ми, която винаги е успявала да вразуми баща ми да не взима радикални мерки срещу ученолюбивото си и единствено чедо и да не го лишава от издръжка в последните подстъпи към върха, наречен Нàука. Щурмуването на този връх се услаждаше на същото това чедо и то си живееше най-безгрижно. Добре, но някой завидя ли ми, котка ли ми мина път, но една неделна сутрин... е, май беше неделен следобед... нещата безвъзвратно се промениха. И то заради едната ми разсеяност! Бяхме празнували с колеги у дома поредното ми успешно явяване на изпит. Под „успешно" разбирам, когато преподавателят ми казва, че само мъ-ъ-ъничко не ми достига за тройка. Празнувахме значи много яко два дни и половина, но в неделя следобед родителите ми се върнаха изненадващо от вилата няколко часа по-рано от очакваното... Търкалящите се купища празни бутилки ги впечатлиха, но не чак толкова много. Все пак и те някога са били студенти. Преживяха и критичния миг, в който ме свариха в широкото им семейно ложе с двете първокурснички, които живо се интересуваха от богатия ми студентски опит... Но когато баща ми забеляза небрежно забравените на тоалетката цигари с ганджа и цветните шано-таблетки, тогава целият гняв на Ахила Пелеев не можеше да стъпи на малкия пръст на гнева на родния ми отец. Дори и не усетих кога първокурсничките се бяха изнизали. Майка ми писна като на умряло, а от крясъците на баща ми целият вход на блока разбра, че съм заклет наркоман... Присъдата бе като от военнополеви съд - бърза и кратка. И почти толкова строга - заточение при баба Минка в село Трънето. С двумесечен изпитателен срок. Ако нямало подобрение, щяло да последва заточение в комуна за наркомани!... Протестите ми бяха само за протокола, но дори и не бяха отразени в него. Не можеше и да бъде другояче, след като протоколчикът цивреше подпухнала... Присъдата влизаше в действие на часà. Едва успях да пъхна няколко книги и фланелки в чантата и бях завлечен насила до семейния Форд...
   Баба - на мама майката, посрещна хладнокръвно новината за бъдещото ѝ съжителство с един "изпечен престъпник". Или поне така се държеше, докато баща ми даваше наставленията си за строг контрол, никакви връзки с „бившите ми приятели" и никакво напускане на селото. Обаче след като той си тръгна, тя доволна ме разцелува и извади шише домашна пърцуца да полеем неочакваното гости. Винаги съм подозирал, че не долюбва зет си и че му има страха. Джанковицата беше прегоряла, но за да не обидя баба, пресушихме съдържанието на бутилката. Сърцето ми се отпусна. Заспивайки сладко, почти бях повярвал, че заточението не било чак толкова страшно...
   На другия ден вече не мислех така. Към обяд обиколих селото и освен няколкото набори на баба Минка и дузината свободно скитащи магарета, не срещнах друга жива душа. Да-а-а... Очертаваше се изпитание, което волната ми и поетична душа не беше готова да посрещне. Втори ден без телефон, без компютър, без трева!... Чувствах се почти като св. Антоний в пустинята! С тази разлика, че той май е намерил по камънаците там някакви халюциногенни гъби. Онези изкушения от Лукавия не са били току така! Виждал съм същите тези изкушения нарисувани от ръката на Салвадор Дали и те по нищо не отстъпват на виденията ми по време на едно магическо гъбно пътешествие из Рила... Отдаден на библейско-ботанически разсъждения неусетно се озовах до края на селото. Покрай реката пустееха малки нивички. Старците в селото нямаха нито сили, нито желание да се занимават с тях. Но тъй като природата не търпи празнини, по нивите бяха избуяли стотици магарешки тръни. Беше лято и имаше свежозелени с току-що нацъфтели виолетови цветове. Имаше и миналогодишни - съсухрени и черни като старческа десница. Настроението ми в този момент трябва да е било толкова мрачно, че не обърнах никакво внимание на първите, а си харесах изсъхналите и грозни трънища. Въоръжен с остър камък бързо прекълцах няколко сухи ствола и с черния букет поех към дома. Защо го направих ли? Нямам отговор. Не е било за подарък на баба. Може да съм изкукал, но не чак толкова! Просто провидението е стояло на своя неотлъчен пост и си е вършело работата...
   - Я, Трендю! Къде ги намери тея тръне бе, баби?! - Баба Минка винаги се обръщаше към мен с името на покойния ми дядо Трендафил, на когото съм кръстен. Май и досега нашите не са се осмелили да ѝ кажат, че всъщност по документи съм Филип.
   - В аптеката, бабо!
   - Ам' че... в село няма аптека... - милата ми тя! Беше видимо озадачена.
   - Шегувам се бе, бабо! Набрах ги покрай реката.
   - Тъй, тъй... Като рече апотеката... ти... таквоз... да не си повреден нещо?...
   - В какъв смисъл?
   - В онзи... мъжкия...
   - А-а, няма такова нещо, бабо! - споменът за двете първокурснички от предния ден ясно изплува в долната част на корема ми - Всичко си е наред при мен. Защо питаш?
   - Рекох, щото тея тръне...
   - Какво тези тръни?
   - А-а, нищо, нищо... Навремето ако некой мъж почнеше да става немоштен, билкарите му приписваха чай от магарешки тръне. Ели пък и ако некой мъж искаше да е по-така... - баба изведнъж се усети, че не е нормално да обсъжда темата с порасналия си внук. Обърна се и взе да шета из двора.
   Любопитството ми обаче вече бе разпалено. Тръгнах след нея и започнах да я врънкам да ми разкаже. Тя упорито отказваше. Все пак след дълги усилия от моя страна кандиса. Извади от мазата едно прашлясало шише и седнахме на масата под асмата. Ракията нямаше нищо общо с тази от предната вечер. Беше първокласна сливовица, която се точеше като масло. Личеше си, че беше отлежала и че бе правена с много мерак и любов. Баба въздъхна и започна да разказва, как дядо е изпекъл тази ракия преди години след една дълга и запомняща се нощ... Една сълза се появи в крайчеца на окото ѝ. В миг се пренесохме в един друг свят, в едни други времена. Времена, в които животът си течел простичко, а радостите и удоволствията били истински. Поне според баба... Нямало радио, нямало телевизия, за интернет и другите глезотии да не говорим. Но пък вечер младите се веселели до забрава, а нощем... Какво е ставало нощем, можех само да се досещам. Баба разказваше с намеци и недомлъвки. И винаги за другите! Това се чуло за тоя, онова за оня, трето за онази... Стигнахме и до Черния боздуган. Така наричали магарешкия трън. И не само заради приликата на узрелия му шипест плод със старовремското оръжие. А защото, който мъж пийнел отвара от него, мъжкото му достойнство трайно придобивало въпросната форма и чудодейна сила. От памтивека се носели легенди за мъжете, които пиели сок от магарешките тръни... Тук навярно съм започнал да се подхилквам невярващо за формата на мъжкото достойнство. Дали защото бяхме почти преполовили шишето, или поради някаква друга причина, но баба се обиди и спря да разказва.
   - Само едно ще ти река! - завърши тя - Ако щеш вярвай, ако щеш - не! Но моят дядо беше ходил на хаджилък по светите земи. Разказваше на внуците как в оная пустош нямало като наш'те тръне и техните магарета не били толкоз надарени! И друго ще ти река! Наш'то село Трънето е кръстено така, щото и от тая страна на Балкана, и от оная го знаеха всички знахари и билкари! И идваха тук да берат цветовете на трънето по Еньовден за мъжки цяр! Казваха, че такваз чудодейна билка по белия свят нийде нямало!...
   Това рече баба и разлютена се прибра в къщата. А аз гледах замислено малките черни боздуганчета на изсъхналия букет. Ако разказаното беше вярно, това трябваше да е най-силната виагра, която някога е съществувала и която поради човешката глупост бе забравена. Една смътна идея започна да прокрадва в съзнанието ми. Трябваше по емпиричен път да докажа или отхвърля това твърдение. Тоест в името на науката бях готов да се жертвам и да експериментирам със себе си. За отвара не можеше да става и дума. Милата ми баба беше окупирала кухнята. Трябваше да измисля нещо по-нестандартно. Докато умувах, почти машинално натроших един от изсъхналите плодове на магарешките тръни върху стария вестник, който се мотаеше на масата. Изсипах тютюна от една цигара и го смесих с тези парченцата. После... Не че го бях правил безброй пъти, но ръчно свитата цигара сама се появи след секунди в ръката ми. Запалих...
   И нищо! Дръпнах няколко пъти силно. Пак нищо. Кисело и миришещо на блато. Дърпах здраво, не можеше да няма съвсем никакъв ефект. Лютивият дим взе да дразни очите ми. Смачках цигарата с крак и тръгнах да потърся някоя по-дебела сянка от тази на асмата. И тогава го усетих! Блъсна ме с невиждана сила и премина през мен като цунами! Едва намерих сили да се свлека под големия орех. Лежах и не вярвах на усещанията си! Ушите ми пищяха. Някаква тежест се появи в главата ми, замая ме и тръгна надолу през щитовидната жлеза, слънчевия сплит, долната част на корема, та чак до гениталиите. Там тежестта започна да расте и да ме изпълва. Усетих как джинсите ми отесняват! Не смеех да погледна надолу. Имах чувството, че в мозъка ми не бе останала и капчица кръв, а цялата кръв от тялото ми се е насъбрала в един-единствен орган! Лежах безпомощен и не можех да помръдна. Хем бях полузамаян, хем ми беше хубаво от това! Но само в първите няколко минути! После една натрапчива мисъл бавно, но постепенно започна да ме обзема. Нуждаех се от жена! Сега! Веднага! На момента! Обаче умът ми не беше толкова помрачен, за да не осъзнае, че най-близката жена бе на километри от селото, ако не броим неколцината спаружени бабички. Изтръпнах от мисълта, че мога да свърша някоя глупост и утрешните вестници да ме разнасят като сериен геронтофил! Затова събрах всичките си сили, станах и хукнах. Повярвайте ми, не беше никак лесно! С онази огромна буца между краката ми! Побягнах нагоре по баира над селото. Страхувах се, че ако се запътя към Габрово, пак може да попадна в утрешните хроники! Тичах километри. Когато съвсем бях капнал и си мислех, че съм на върха на планината, забелязах хотела. Нададох кански рев и се втурнах към него. Тогава трябва да съм загубил разсъдъка си окончателно...
   Събудих се в неголяма стая. Лежах върху легло с изпомачкани чаршафи и миришещи на похот. Не само на моята! От съседното помещение, вероятно баня, се носеше шум на течаща вода и жизнерадостен женски глас, който си тананикаше двусмислена фолк песен. Скоро притежателката на този глас се появи на вратата. Налята жена на средна възраст, със зачервено лице. Дали беше зачервено от току-що взетия душ, или от нещо друго, не бе много ясно.
   - О-о, миличкото ми! Събуди ли се! То след толкова сексуални подвизи си мислех, че ще спиш поне три дни! Напалува ли се, или ти се иска още?...
   Някакви смътни отблясъци от последните часове започнаха да изплуват в съзнанието ми. Бях стреснат от това, което си спомних, че съм правил! Май не исках повече! Поне не с нея. Можеше да ми бъде майка!
   - Къде съм?
   - Как „къде"? В стаята ми в хотел „Люляците". Или се беше загубил, когато те намерих в храсталаците отвън и се нахвърли отгоре ми?
   - Нещо такова... Има ли интернет в хотела? - станах и започнах да се обличам.
   - Може и да има - вдигна рамена с явно безразличие - не ползвам. Защо ми е, след като има такива мъже като теб... Чакай! Няма ли да кажеш нещо на тръгване?...
   - Не! - пулсиращата болка на върха на мъжката ми гордост не позволяваше да коментирам каквото и да е било. Затворих вратата от външната страна. Зад гърба си дочух хлипане.
   На рецепцията едва успях да придумам младото момиче да драсна един e-mail на служебния му компютър. Лошото беше, че не помнех нито един адрес, нито един телефонен номер! И как да помня, след като всички те бяха запаметени някъде по техниките! Разгеле, досетих се, че едно приятелче се изживяваше като поет в един литературен сайт. Помнех псевдонима му. Написах му писмо през сайта. Така наред със забраната за напускането на селото, наруших и забраната за контакти с приятелите. Гордиевият възел, завързан от баща ми, бе окончателно разсечен!
   Прибрах се в село вечерта. Баба Минка хич и не попита къде съм скитосвал. Мълчеше още обидена и за шише вечерно настроение не можеше да става и дума! А и аз нямах желание за това. Седях на двора под асмата и осмислях случилото се през деня. Няколко дръпвания от цигарата с изсъхналия магарешки трън ме бяха изпратили в околоземна орбита! А после ме бяха превърнали в сексуална машина! Беше невероятно! При това напълно безплатно! Въпросните тръни ги имаше в изобилие в цялата околност! Дори и да предположим, че това бе само някакъв местен сорт, както бе казала баба, щеше да има за всичките ми приятели, и то за години напред! Стига да не се разчуеше!...
   Обаче се разчу! При това доста бързо. Приятелите ми долетяха на другия ден с кола и няколко мотора. С тях дойдоха и онези две първокурснички, които ме търсели от два дни. Интересно, дали новата ганджа щеше да подейства и на жени?! Подейства и още как! Превърна ги, макар и временно, в изпечени нимфоманки! Аверите бяха потресени. Започнаха да звънят телефони на куцо и на сакато. Опитах се да ги спра. Безуспешно! Последва ефектът на доминото! Нещата се развиха светкавично. До края на седмицата в селото не бе останала нито една незаета с наематели къща. Старците потриваха доволно ръце, въпреки символичните наеми. И на тяхната улица бе изгряло слънчице! На края на селото изникна импровизиран къмпинг. Идваха с палатки и каравани. Някакви търговци надушиха келепира и надокараха кебапчета и бира. Замириса на панаир. А от околните гори се носеха любовните стенания на онези, които нямаха пари за палатки и квартири. По улиците се появиха автомати за презервативи. Старците набожно се кръстеха, минавайки покрай тях...
   Нещата започнаха да излизат от контрол, когато пристигнаха първите англичани и холандци. Бяха научили от интернет за новия, при това безплатен афродизиак. Започнаха да изкупуват къщите в селото! Цената на имотите растеше главоломно. Позабравени синове и внуци се бяха сетили, че имат по някой старец с имотец в Трънето. Идваха с обещания за сносен живот в панелките на градовете, откарваха бабите и дядовците и разпродаваха бащините си имоти! След първоначалната вълна чужденци авантюристи, на хоризонта се появиха богатите и улегнали такива. Хора, които отдавна не бяха вдигали самолета, а им се искаше. Германци, американци, руснаци. Започнаха да заграждат с дебели зидове околните ниви, по които растяха тръните. Уплашени, че ще останат на сухо, новите хипита от къмпинга прескачаха оградите и за една нощ опоскваха де що имаше трънче. Скоро, за да се намери „Черния боздуган", това бе името, с което стана известна новата ганджа, трябваше да се обикаля далече по чукарите на планината! За мързеливите и богатите тръните започнаха да се продават. Появиха се уличните търговци. А с тях и мутрите. Но бяха закъснели! Вече беше трудно да се намери истински „боздуган". Предлагаха се ментета, в които уникалният алкалоид правещ от мъже и жени секс-маниаци, липсваше! Да, вкусът и миризмата на цигарите бяха същите, но онзи ефект който караше кръвта да приижда и да не излиза от гениталиите с часове, го нямаше. Славата на селото обаче се беше разнесла вече по света и пълчища туристи напираха да се сдобият с така скъпоценния местен трън... По околните баири се вдигаха петзвездни хотели, изливаха се тонове бетон, но романтиката от правенето на любов в гората безвъзвратно си бе отишла...
   Аз отдавна се бях прибрал в София. Баба Минка и тя с мен. Баща ми продаде къщата ѝ и с парите купи апартамент в Лозенец. Заминаха с майка ми да живеят там, а аз и баба сме си още в стария в Люлин... Пийваме понякога ракийка заедно, но не е същото като едно време под асмата... Най-лошото е, че запасите ми от магарешката ганджа са на привършване. Останала е една последна цигара. Пазя си я за особен повод. Утре - първи април, имам среща с едно страхотно гадже. Никога не е опитвала от трънето. Дали да не я изпушим заедно?... Или да взема да разиграя цигарата на търг в нета? С участници - само жени! Която даде най-много, с нея ще я пушим! Хем ще изкарам някой лев, хем абсолютно сигурно е, че каквато и да е победителката - млада или стара, красива или грозна, изживяването няма начин да не е върховно! Знам го от опит! Все пак това е „Черният боздуган"!...

* * *