Втора част

Втори път кандидатствувах  икономика.На изпита по литература изкарах оценка 5,75 .Живеех на квартира с други наематели.Не зная как се  случи но аз не получих чаканото съобщение,че съм приета.Ходих във Варна да си проверя оценките от изпитите.При цели стени с двойки във фоаето на института моята оценка изглеждаше като бяла лястовица.Балът ми беше  висок и бях убедена на сто процента,че ще ме приемат.Продължавах да чакам известие,но такова не идваше,а учебната година  започна.Когато се обадих в учебното заведение да питам защо не съм получила съобщение,отговопиха ми,че съм била приета.Изпратили са ми съобщение.Тъй като не съм отишла да се запиша, помислили,че съм се записала в друго ВУЗ.”Искането” и тук ми изигра лоша шега.

      Омъжих  се и започнах работа в голям комбинат.Кандидатстудентската треска отново ме обхвана.Превзе ме  едно „искане”,не ви е работа.Разрешаваха ми да кандидатствувам задочно,но не икономика,защото не работех по специалността.Разрешиха ми само да опитам в технически ВУЗ.И то специалност свързана с електричеството.Това за мене беше повече от шок.В гимназията изучавахме електротехника.Оценката по предмета не влизаше в общата оценка от дипломата.Последната беше 5,68,но по електротехника не можах да изкарам повече от тройка.Учениците връзваха верига от захранващ източник,ключ и лампа за минути.А аз, плувнала в пот от напрежение, цял час тъпеех и все не ми се получаваше да светне крушката.Леле,как „не исках” да уча в електрофакултета на ВМЕИ-то.Не само,че бях приета,но бях приета и редовно,и задочно обучение. Завърших успешно ,а в работата си като инженер съвсем не бях слаба.Шефовете над мене винаги ме оценяваха добре , разчитаха на мен и никак не им се искаше да напускам  повереното им предприятие.

     „Неискането”  в тоя случай  ми помогна,но за кой ли път промени пътя на живота ми.

        Привечер е.Аз и мама сме в добро разположение на духа си.Водим задушевен разговор.Внезапно тя се отклонява от темата и ме пита когато порастна смятам ли да се омъжвам.Без много да се замислям отговарям с „да”.Последва въпросът колко деца ще имам.Отново съм категорична-деца „не искам” и „няма” да имам.Защото веднъж когато бях на четири години ми оставиха да  се грижа два часа за едногодишно момченце.То за мой ужас се наака и така миришеше,че аз много нещастна и плачеща се сврях в другия ъгъл на стаята и едва дочаках завръщането на мама и майката на детето.Тоя спомен никога не изчезна от съзнанието ми.От тогава „не обичах” децата и особено бебетата.Преживяното ме караше да” не искам” да имам деца.Когато се омъжих се оказа,че наистина няма да имам деца. Причината беше в мъжа ми и не можеше да се отстрани.Осиновихме си дете,точно защото „не исках”да имам деца.Законът и тоя път не се шегуваше.Какво от туй,че когато мама ме разпитваше бях на не повече от 11-12 години.

      Лято е и съм във ваканция.Импровизирам гледане на карти  на съседското момиче,с което сме приятелки. Идва майката на момичето,идва и майка ми, впечетлени от глъчката и магията на гледането ми. Започват на шега да ни разпитват ще се омъжваме ли и колко деца ще имаме. Аз естествено заявявам,че ще се омъжа,но деца не искам и няма да имам. Ами тогава-питат ме жените-защо ми е мъж?За да не съм сама на старост- отговарям аз.Но още по-изненадващо прозвуча изявлението на приятелката ми.Тя каза,че няма да се омъжва и няма да има деца.И тоя път отрицанията предначертаха живота ни.Не родих свое дете,а съпругът ми напусна тоя свят твърде рано, защото „не исках” да съм сама.Съседското момиче и до днес си е стара мома и без деца.                                                  Творческият процес е непрекъснат.Той започва от отвъдния свят,продължава в корема на майката,а после във всички възрасти на живота.След това отново в отвъдния свят и така до свършека на света.

На судентска бригада съм.Есен е.Берем ябълки в овощните градини на голямо българско село. Привечер се завръщаме с моята съквартирантка и съученичка от гимназията в квартирата си.На двора под лозницата са хазяина и непознат мъж.Пийват си ракия,замезват със свежа салата и си говорят нещо.Поздравяваме ги възпитано,а те веднага ни канят да споделим трапезата им.Непознатият се хвали,че имал много хубаво момче в града.Работел в един голям завод,та случайно не го ли познаваме.Аз съм холерик и много бързо”кипвам”А и вече съм се ядосала вътрешно на тоя селски хвалипръцко.-Вижте какво-казвам му важно аз.-Даже да познавах сина Ви не бих се омъжила за него.Аз никога няма да се омъжа за необразован селянин.

Само след година  се омъжих.Когато за първи път посетихме родителите на мъжа ми в тяхния дом, беше вечер.Щом влязох на светло в стаята, първият човек,когото съзрях беше моя стар познайник.С него разговарях под лозницата преди година.Той се засмя и каза:”Обясних ли ти тогава аз голям залък да лапнеш,но голяма дума да не казваш.Ха сега добре дошла,снахо!”Неосъзнатото мислене и говорене отново промени живота ми.

        Дъщеря ми изкара  един дълъг и сложен пубертет.Веднъж когато ме беше ядосала за нещо аз и казах:-Дъще ,ще ме умориш ти мене.Тя ми отговори със стоманени нотки в гласа си:-Боли ме корема дали ще си жива или умряла!” След няколко години  се омъжи и предстоеше да става майка. Караше хубава и спокойна бременност ,но в последния момент бебето се обърна и дойде седалищно.Трябваше да роди секцио.На операционната маса тя буквално умира и попада в  празна бяла стая.Но не вижда и себе си.Съзнание има,но тяло-не.Пред нея започват да се бият  с копия,лъкове и стрели дивашки племена.После те изчезват и един глас й казва :”Кажи им,че това вече е било.”Отваря очи и идва в съзнание. Ето как когато  твори безсъзнателно човек може да си навлече всякакви неприятности.Дори и да умре.Дъщеря ми сама сподели за преживяното извън тялото си.

Със съпруга  ми сме още приятели.Октомври е и сме канени на грозде в моя състудентка.Там се заседяваме и приятелят ми казва на шега:”Хайде,бабо,да си ходим!”Това страшно ме обижда.”Че каква баба съм ти аз като съм само на деветнадесет години,а ти си шест години по-стар от мене!” Минават десетилетия. Мъжът ми тежко се поболя.Обядваме на масата,  той ме поглежда и казва:”Диде,като умра не те виждам! Поглеждам го учудена, но нищо не отговарям.Първо защото не исках да вярвам,че той ще умре и второ-защото имам куп мъжки умения.Поставям теракот и фаянс,лепя тапети,боядисвам с латекс.Даже зидам.За женски умения да не говоря.Сама кроя и шия дрехи,плета,точа,готвя и всичко друго за каквото ви дойде на ума. Ако искаше да каже,че ще ми липсва другарчето също не беше прав. Та аз пет години съм била съпруга на механик в риболовния флот.По късно разбрах,че всичко това беше негово творчество на свръхсъзнателно ниво. Съпругът ми си отиде от тоя свят,но се появи отново в семейството ми като моя внучка. Момиченцето се роди на 19 април.Съпругът ми беше роден на 19 август.Това ме озадачи.В годината има само два месеца,чиито имена започват с буквата „а”.Датата е една и съща.Когато беше малка внучката ми изпитваше към мене голяма любов.Тя се караше с баща си и майка си, ако чуеше някой от тях да ми повиши тон.Един ден ме ядоса толкова много,че аз не издържах и я пляснах по ръчичките.Беше за пръв и последен път.Тя се разплака и каза през сълзи:”Бабо,не ме бий,защото аз много те обичам,бабо!”Една вечер влезе да ме види в моята стая.Аз пишех нещо на компютъра.Пожела да й прочета мое стихотворение.Избрах едно тъжно,в което описвах майчината си любов към дъщеря си.Не очаквах,но тя се разплака  с глас.Тогава беше в началното училище.Не можеше това дете да се разплаче така само от едно чуто стихотворение.Сълзите не идваха от нейното съзнание.Подсъзнанието й беше това,което ги раждаше. А там стоеше част от съзнанието на моя скъп,обичан съпруг. Вече голямо момиче и ученичка в математическата гимназия за Коледа тя ми поднесе неочакван подарък,който окончателно ме убеди,че тя е преродения дух на мъжа ми.Той беше много сръчен човек и имаше предпочитания към изработка на миниатюрни предмети.Беше ми направил куп домакински пособия и една миниатюрна лъжичка от неръждаема стомана,голяма колкото човешки пръст.