ТЯ е тъжна и самотна. Вятърът открадва от очите  ù една синя сълза и я отнася със себе си.  Пуска я в ожаднялото море и то я скрива в сърцето си.

        ТЯ гледа водата и решава да сподели мислите си с нея:

      „ След години бродене в света на любовта открих истината за нея. Срещнах се очи в очи с тази приказна фея Любов и тя ми сподели, че въпреки болката, която я раздира, е безумно щастлива и не иска да се разделя с нея. В моята фантазията тази фея стоеше усмихната сред пустите пясъци и държеше едно влюбено сърце. От ръцете ù капеше кръв, но тя изглеждаше твърда и непоколебима. Разполови сърцето и хвърли двете му половинки далеч от себе си. Те паднаха със зловеща сила върху нажежения пясък, запалиха се и изгоряха. Феята ми каза, че това е моето сърце, на което му предстои тази зла участ. Отвори алените си устни и изрече още, че любовта боли и е като облак, носещ много сълзи във влюбените ми очи.  Въпреки това реших да слушам сърцето си, а то ми говореше: „Когато Любовта те погледне в очите, ще разбереш, аз ще ти подскажа и тогава я вземи веднага, стисни я здраво, скрий я тук при мен, за да бъдеш щастлива”.

         Сега се оглеждам във водата като в огледало и виждам очите на плачещата Любов. Тя е толкова синя и крехка, но е и толкова  огромна, подобна на Вселена, а може би е и толкова малка, колкото самата мен. Превърнах се в малка светеща частица от безкрайното синьо пространство на виртуалната синя Любов.

          Тази любов е точно такава, каквато ми я представи феята. Донесе ми най-невероятните мигове, най-сладката болка и най-горещите сълзи. Сърцето ми се оказа разкъсано на хиляди сини парчета любов.

         Щастлива съм, защото разбрах, че „Когато онова особено птиче, носещо късмет и щастие ми кацне на рамото не трябва да го пускам да отлети. Трябва да го погаля, да му се порадвам и да си взема от него полагащото ми се щастие. Щом е кацнало на моето рамо, значи е избрало мен. После трябва да пусна птичето да отлети свободно. Вероятността то да се върне обратно при мен е голяма, защото свободата дава свобода да се връщаш винаги там, където си се почувствал свободен.” ”

         Водата стои безмълвна  и слуша внимателно. От ласките на Слънцето  е позлатена.

         ТЯ поиска и болката, и щастието за себе си:

          „Искам да гледам Любовта в очите, искам да горя в огъня ù, искам да се топя в ледовете ù, искам моето Слънце да си е мое.”

         ТОЙ разбра твърде късно, че е ранен от слънчеви лъчи, напоени с любов. Не го боли – щастлив е.

         Един прекрасен ден и ДВАМАТА седят на брега на морето. Гледат водата и се радват на потопеното слънце в нея. Бяха пуснали светлината в сърцата си. Усмихват се:

    „Какъв прекрасен ден! Благодарим ти, Живот, че можем да усещаме светлината и топлината, които ни даряваш!”...