Тя бягаше през гората с босите си нозе. Облечена беше леко - само по нощница. Дългите ѝ коси се бяха слепнали от пот. Тя тичаше колкото можеше. Дробовете ѝ вече не насмогваха. Не можеше повече да си поеме дъх. Имаше чувството, че не бяга, а лети. Стъпалата ѝ кървяха. Бягайки, тя минаваше през храсти, без да усети болка. Нощницата ѝ - бяла, сатенена, с дантели около гърдите - вече приличаше на дрипа. Ръцете ѝ бяха изподрани. Тя минаваше през гората като привидение - кървящо, дрипаво, с безформени кичури и изцъклен поглед.
Нещо я гонеше. Тя не знаеше точно какво, но чуваше в главата си онзи лай на освирепели псета. На глутница. Разпенени, хвърлящи слюнка на всички посоки. С оголени зъби и сбърчени муцуни. Бяха пет. Не! Десет! Може би сто! Не можеше да прецени. Но сякаш идваха от всички страни. Затовя тя бягаше. Страхът от Смъртта ѝ даваше криле.
Беше изморена. Малко по малко започна да усеща парещата болка от кървящите си крака и ръце. Дробовете ѝ всеки момент щяха да се пръснат. А сърце ...