23.02.2024 г., 10:32 ч.

 Тя - край 

  Проза » Разкази, Фантастика и фентъзи
134 3 4
Произведение от няколко части « към първа част
5 мин за четене

Внезапно я прекъснах

- Но вие казахте, че…

- Ти, ти… - спря ме тя меко - Със Смъртта всички са на „ти“. Неизбежно близки. Аз винаги съм с вас – не знаете кога и как ще се срещнем – може на банкет, може в тоалетната, може при запек, може върху жена1 може пред камера и микрофон, може в съня…

- Обаче, … Ти знаеш?

- Зная – кимна тя – Понякога идвам навреме, друг път отивам при човека по-рано. Дори няколко пъти се появявам. Не ме виждате, но аз съм там…

- Защо?

- Любопитство. Срещата ни не зависи от моите желания. А виждания нямам. Аз съм само изпълнителката. Да, мога да говоря с теб, мога да изказвам мнение… Но някак си… То си остава за мен. Само Той има своя оценка, взема решения, изпълнява ги… Ние сме част от Него и едновременно с това сме само Негови функции…

- Каза, че искаш да научиш нещо от мен. А фактически само аз те разпитвам…

Тя се усмихна – нежно и зловещо едновременно. Като истинска жена, погледнала любимия си в момент на негова слабост.

- Знаеш ли какво е да си учител?

Знаех, разбира се. Бях ученик, имах учители, смятах, че ги познавам…

- Не…

- Правилно – засмя се искрено тя – Искаше да отговориш положително, нали? Защото основна човешка грешка в живота е самоувереността. Виждате рееща се птица и си представяте колко ще сте щастливи, ако можете да летите. А всъщност летенето само изглежда леко и приятно… Така е и с отношението към учители, лекари, пастири, моряци, полицаи… От вашата гледна точка при тях всичко е леко и достъпно. Само да ви позволят и…

- А защо попита за учителите? Имах много преподаватели. Едни помня и уважавам, други забравях още когато излизаха от класната стая…

- Аз съм учителка. Реално… Оценявам хората в най-тежкия и неизбежен момент… Какво ли не съм виждала… Герои, безумци страхливци, дори полудели за миг… Което е друга причина за срещите ми с вас. Изпитвам ви – реакция на появата ми, реакция при осъзнаването, реакция в разговора… И се уча…

- От нас? От крехките смъртни?

Тя пак се усмихна. Този пък като майка на палавото си дете.

- Как мислиш – защо са станали учители? Тези от тях, които могат и умеят да мислят, общуват с учениците, и даже им дават повече от неуобходимото за един документ? Не говоря за онези, които са намерили добро заплащане или не са могли да открият място в живота по свое желание…

- Ами… Знания?

- Знанията за учениците са само тези в учебника. Дори най-некадърните зад катедрата знаят какво пише там. Друг е въпросът доколко го разбират… Но – нямат нужда да търсят повече знания, извън интересите им е да се учат. А добрите учители знаят какво ще получат като отговор от учениците, нали?

Кимнах.

- Значи – не им трябват познатия, класическия отговор на интереса. Значи – цял живот търпят повторения. Значи – друго ги задържа… Какво?

- Ами… Друго…

- Какво?

- Друго! Различно. Ако в учебника е изходната точка, която ученикът трябва да знае, и учителят също я знае… Тоест, него го привлича нещо извън тая точка. Нещо, което е откритие за ученика. Верно или грешно, но друго…

Тя кимна и за миг ми се стори, че пред мен е зряла, мъдра, опитна жена. Учителка най-малкото…

- Именно това очаквах да намеря в разговора ни. Да – търсех в теб нещо по-различно от онези извън купола… - и махна небрежно с ръка към застиналото кафене…

- Намери ли? – попитах с надеждата да отговори положително. И тя кимна съгласно.

- Интересен си. И виждам перспективи…

- Перспективи? За? На тая възраст…

Тя се засмя откровено, високо и звучно.

- Добре, де… Вече мога да ти кажа. Търсех си помощник…

- Помощник? – застинах аз.

- Бързо мислиш – похвали ме тя – Не, няма да умреш сега. Но ще те взема за помощник. Работата не е лека, перспективи никакви, просто си част от нашия свят…

- Умирам ли? – не повярвах.

Смъртта отново се засмя.

- Защо? Нима смяташ, че в нашия свят има място за хора? Ние сме Творения. Негови, на хората – внушени от Него… Както и ти…

- Не разбирам – погледнах я в очите – Не разбирам…

- Няма и как да разбереш. При нас има само души. Материя няма. А ти си- творение…

Нищо не разбирах и тя меко ми обясни:

- В момента и двамата сме на едно ниво. Нечии творения. Един от вас ни създава. И вече ставаме част от Света. Творения. Ти и аз…

- А хората тук?

- Те са просто фон. Има ги сега, може да се появят другаде…

- дигнах очи нагоре, а тя се засмя отново.

- Няма да го видиш този създател. Той дописва историята и вече мисли за друга. Ти и аз оставаме тук, в нашата история…

После сериозно каза:

- Но нито аз, нито ти ще забравим този създател. И скоро ще го посетим…

П.П. И ги чакам...

 

 

© Георги Коновски Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??