Тя стоеше там сама..

Тя  стоеше там, сама, в една от тихите празни зали на НАТФИЗ. Застанала до вратата, съзерцаваше червените завеси на прашната сцена и празните, симетрично подредени столове. Очите й направо грееха. Тя виждаше своите изгубени мечти. Виждаше всичко изгубено, което е оставила, сълзите пълнеха очите й, сърцето биеше учестено, а в същото време спираше за секунди, може би, за да запази всеки миг от гледката. Тази заобикаляща атмосфера около нея я пронизваше, там, надълбоко, където пазеше всяка една мечта. Пое разтреперена дъх и седна някъде по средата, и назад в залата, погледът й съзря на стола до нея една Фея - Кукла на конци. Не, това не бе просто една обикновена Кукла. Сякъш имало някакво присъствие в малките й красиви ръчички, слабички крачета, които бяха покрити от феерична рокличка: светлосиня -като северното сияние, дългите й златисти коси се спускаха по нежните кукленски раменца. Големите й зелени очи, сякъш бяха живи. Тя загледа замечтано Феята, взе я в ръцете си, все едно държеше целият свят в този момнет, нищо друго нямаше значение. Времето сякаш спря. Един светлосин прожектор засия, той огряваше само нея в празната, тъмна зала. Сякъш някакво вълшебство витаеше навсякъде: малки ефирни, пеперудени феички се спускаха от синьото сияние. Тя гледаше красивата приказка около себе си, а сълзите й капеха безспирно по лицето на Куклата. Дървената малка ръчичка погалваше насълзените й очи, докосваше чипото й носле... Да, тази Фея била истинска!
Какво, не ви ли се вярва? Нима мислите, че вълчебствата не съществуват? А защо? Може би, защото не сте спирали, за да ги погледнете със сърцето си?! Та нали всички имате сърца? Защо не поглеждате чрез тях? Може би тогава ще видите безброй вълшебства!
Красотата грееше от всеки един ъгъл на празната зала... празнота, изпълнена с нейните възкръснали мечти от тлеещата пепел. Това я нараняваше толкова силно.. да гледа как мечтите се запечатват завинаги тук, заедно с този момент, те ще останат сред тези празни столове, ще попиват в тях, ще се скрият зад червените дълги завеси. Но в сърцето си ще запази копие от тях, за да ги пази за вечни времена. Понякога тя ще се връща тук, при тях, ще им се любува отново и отново, докато вечността не я прибере при себе си...

                                                 * В памет на едни загубени Кукленски Мечти*