„Тя беше наистина тъжна. Нямаше я светлината в очите ù, нямаше я тръпката. По физиономията ù личеше, че нещо я мъчи, изгаря я отвътре, но тя умело се опитваше да го прикрие и все пак хората усещаха промяната в нея. Движенията, гласът, очите, кожата, вече кокалестото ù тяло я издаваха по един необикновен начин.“

Така ме описват хората от месец насам, само че спестих някои подробности. Сега ще кажа и защо... Когато човек не е влюбен, няма радост в живота, няма истински приятели, всичко около него става черно и мрачно. Сякаш един черен ангел те е обвил с крилата си и стиска, та стиска, едвам дишаш изпод бодливите му пера, а тези пера сякаш ножове с две остриета и те бодат, бодат те право в сърцето. Единствената крепост е семейството, а то и аз съм се насадила в едно, цялата им негативна енергия все върху мен пада, ето и друга причина за състоянието ми. Вярно, майчица и татко са ми, обичам ги, ама е сега заради тях ме е страх да се влюбя, виждам проблемите им и се страхувам едновременно за себе си, виждам наранените им души, колкото и да са им останали.

И така де, вече всичко правя насила, последните дни се заключих из стаята ми и чета. Абе казват ми хората: „Ивена и четене! Боже, да не я бъркате?“ Еха, ама не. Винаги съм обичала книгите, но за да не изглеждам задръстена в очите на другите, криех себе си и показвах някаква подла и безчувствена страна от мен, сякаш бях качена на една сцена и играех Круела от филма „Сто и един далматинци“. Хе-хе, чак сама избухнах в смях след това сравнение...