3.06.2014 г., 11:30 ч.

Тъжни очи 

  Проза » Разкази
771 0 5
8 мин за четене

Погледна за пореден път към часовника и въздъхна. Чудесно знаеше, че от това времето не само не тръгва по-бързо, а напротив, но не можеше да си наложи да престане. Мисълта за предстоящата среща я изправяше на нокти, най-вече поради странните обстоятелства около нея. Кой човек със здрав разум би тръгнал да се надява на среща, назначена преди пет години от човек, с който не са разменили и дума през цялото това време? Друг е въпросът, че това беше единственият човек, към когото бе имала толкова силни чувства, че не успя да ги преодолее през тези години...
Казано накратко той беше сбъднатият блян на всяка жена, принцът на бял кон - изключително привлекателен, забавен и най-важното - любящ и нежен. Всичките ù приятелки бяха луди по него, но той имаше очи и сърце само за нея. Чак до тогава, докато в живота им не се появи Рая.
С нея тя се запозна на кандидатстуденските изпити и оттогава станаха почти неразделни. В нея ù харесваше абсолютният ù непукизъм и способността ù да иронизира всичко и всички, включително и себе си. Изглежда съдбата се отнасяше благосклонно към такива хора, защото на Рая ù вървеше с лекота всичко, с което се захване. Късметът беше винаги на нейна страна, за което говори и фактът, че случайно запознанство с известен фотограф и няколко пробни снимки я направиха търсен модел и тя се озова в света на известните буквално за броени дни.
Но това не я промени особено. Само дето се наложи да продължи образованието си задочно заради все по-голямата си заетост. Но пък винаги, когато имаше възможност, се обаждаше и се виждаше със старите си приятели.
Точно на едно такова събиране за първи път забеляза колко добре се разбират Рая и приятелят ù. И всъщност тогава това дори не я впечатли, прие го като нещо съвсем естествено - те двамата определено бяха най-забележителните хора в живота ù. Бяха тези, на които вярваше така, както на самата себе си.
Точно за това няколко дни, след като се върна от едноседмична почивка с родителите си и видя снимката на Рая и приятеля ù в новоизлязъл брой на жълт вестник с голямо заглавие: "Да чакаме ли сватба?", първата ù реакция беше да се разсмее истерично там, насред улицата. След което купи въпросния вестник, прибра се вкъщи и изпадна в тотална апатия. Когато майка ù се прибра от работа и видя снимката, се разстрои и поиска да говори с нея. Всъщност изнесе ù цяла лекция, основната идея на която беше да не бърза със заключенията, а първо да разговаря с приятелите си.
Единствената реакция на дъщеря ù беше вяло повдигане на раменете, придружено с думите:
 - Това едва ли би могло да промени очевидното...
Беше видяла снимката един-единствен път - там, пред будката за вестници - но тя остана запечатана в съзнанието ù до най-малкия  детайл. Двамата дори не се държаха за ръце, но това не беше нужно, за да се види колко добре се чувстват заедно. Той се беше навел усмихнато към Рая, а тя цялата грееше, сякаш обявяваше на цял свят "Имам всичко, което искам!".
Беше мернала, че става дума за някакво светско събитие по времето, когато бе отсъствала от града. И никой от двамата дори не си беше направил труда да ù спомене, че са били заедно, въпреки че след това се виждаха и чуваха няколко пъти...
Разговори все пак имаше, макар тя да не участваше особено активно. И приятелят ù, а по-късно и Рая, твърдяха, че цялата тази история е едно нелепо недоразумение, особено глупавото заглавие. Че Рая е помолила приятеля ù да я придружи, точно защото е искала да избегне всякакви подобни подмятания - и без това през последните месеци, откак започна да се появява редовно по кориците на списания, ù приписваха връзки с кого ли не. Приятелят ù се закле, че между него и Рая няма и не може да има друго, освен чисто приятелско отношение и повтори поне стотина пъти, че съжалява, задето не е помислил, че може да се случи нещо такова.
Тя и досега не можеше да си обясни защо напълно пренебрегна думите им, защо не успя да повярва в тях и защо не ги допусна до себе си. И двамата правеха всякакви опити да стигнат до нея, опити, които тя игнорираше със същото постоянство, което те проявяваха. Не помогнаха нито разговорите с близките ù, нито съчувствието на приятелките - всъщност точно те като че задълбочиха проблема. Не знаеше как да понесе всеобщото съжаление по друг начин, освен като прекрати напълно всякакви взаимоотношения и с двамата.
Той не престана да се опитва да влезе в контакт с нея - пресрещаше я, звънеше, пишеше есемеси, които тя просто изтриваше, без да чете. Последното съобщение от него започваше с думите: "Моля те, прочети го, важно е" и тя, въпреки желанието си, го прочете. Пишеше ù, че заминава с родителите си - и двамата лекари - да работи в чужбина, където ще пребивават пет години. Обещаваше, че през това време няма да я търси, защото иска да се съобрази с желанието ù да не я безпокои и да ù даде достатъчно време за размисъл. А след това ù определяше среща - в тяхното заведение, на същата дата, на която ù бе изпратил есемеса, в часа, в който обикновено се срещаха. Само че пет години по-късно.
Беше глупаво, разбира се. Емоционална постъпка на един отчаян млад мъж, който не е свикнал да губи. Разумът ù подсказваше, че самата идея е абсурдна. Но въпреки това, ето я сега, застанала до прозореца, напрегната и чакаща, с очи, които напук на нея продължаваха да следят тромавия ход на стрелките. Малко бяха новите неща в живота ù - нова работа, нови контакти, приятелства... И нито един човек, който да се доближи до сърцето ù толкова, че да успее да забрави миналото заради него.
От време на време виждаше снимки на Рая по списанията и четеше за новите ù връзки и успехи. Рая не я потърси нито веднъж, а когато един ден прочете за самолетна катастрофа и разбра, че тя е била сред пътниците, за първи път плака дълго и горчиво.
И сега, при спомена за красивата, жизнена млада жена, очите ù плувнаха в сълзи, но тя ги преглътна и грабна чантата си. Беше време да тръгва. Заведението, в което се срещаха, се намираше през една пряка, и ако все пак той не беше забравил, може би вече беше там.
Беше краят на лятото, отдалеч се виждаше, че под пъстрия навес масите са пълни. Не го видя никъде, а и вътре в заведението не се виждаха хора. Хвърли поглед към часовника - все пак беше подранила с няколко минути. Тръгна към единствената свободна маса, полускрита зад голямо декоративно растение, точно когато към нея се приближи мъж, държащ красиво русо момиченце за ръка.
 - Извинете! - изрекоха едновременно, след което стана ясно, че нямат нищо против да седнат заедно. Тя се опита да потисне нетърпението и разочарованието си, макар че докато поръчваха, не престана да се оглежда и не успя да даде конкретен отговор на мъжа дали чака някого. Самата тя не знаеше... Докато отпиваше от горещото кафе, си помисли, че сигурно изглежда доста странно и си наложи да престане да се озърта. Щом досега не е дошъл, на какво ли изобщо се надява?
Загледа се в малката русокоска, която очевидно предпочиташе да си играе с шоколадовия сладолед, който баща ù беше поръчал, вместо да го яде, и дори не забеляза, че капки от него са пръснали по панталона ù.
 - Боже, толкова съжалявам! - заизвинява се разстроеният татко и ù подаде пакет мокри кърпички. - Винаги става така, когато майка ù я няма, ужасно е злояда! - Обърна се и взе лъжицата от ръката на малката, която бе готова да ревне. - Видя ли какво направи, защо не внимаваш!
 - Хей, нищо страшно не е станало! - тя се усмихна на детето и погали тъжното му личице. - Виж, и следа не остана от петната, тези мокри кърпички са вълшебни!
После се обърна към бащата:
 - Зная добре за какво говорите, аз бях същата като малка - нашите още помнят и разказват какви чутовни усилия са полагали, за да ме накарат да хапна каквото и да е. Майка ми обикновено ме залъгваше с приказки, чак докато не станах достатъчно голяма сама да ги чета. - Погледна към малката, която я беше зяпнала и попита - Ти сигурно също обичаш приказки, нали?
Докато обсъждаха любимите си приказки, тя почти забрави за какво е тук. Сети се, чак когато бащата повика сервитьора и докато плащаше, го попита за един адрес наблизо. Ставаше дума за фирмен офис близо до блока, в който живееше, и понеже вече не чакаше никого, тя предложи лично да ги заведе до там. Докато ставаха, се огледа за последен път - машинално, без да се замисля - беше като последно сбогуване с илюзия, таена в  сърцето ù няколко години. Бащата улови погледа ù, мислено отбеляза, че тази чаровна мила жена има много, много тъжни очи. Какво ли страдание носеше в себе си?
Дъщеря му го хвана за ръка, а другата свойски пъхна в ръката на младата жена, която я погледна и ù се усмихна.

Мъжът, седнал в ъгъла зад стъклото, проследи тримата, докато се скриха от погледа му, после махна с ръка към сервитьорката, която съвсем го беше забравила. Откак го видя да сяда в празната вътрешност на заведението, тайничко се надяваше да ù обърне внимание - беше мъж с много приятна външност, а и изглеждаше някак самотен. Заради него дори обу елегантните си високи сандали, които пазеше в съблекалнята за случаи като този и с които краката ù изглеждаха безкрайни, и подсили грима си. Но той не престана да зяпа някъде навън и не погледна нито веднъж към нея.
Сега обаче, докато оправяха сметката, забеляза колко тъжни и уморени са очите му. Това обяснява всичко, мина ù през ума, сигурно е тежко болен, горкият човек.
Той не бързаше за никъде, вече не. От момента, в който я видя да пристига - още по-хубава, отколкото я помнеше - на няколко пъти понечва да отиде да ù се обади. Но така и не успя и разбра, че не е готов да се срещне и със съпруга и детето ù. Мислено ù бе пожелал щастие, на нея и на прекрасното ù семейство, с което изглеждаше толкова горда и щастлива. Сигурно затова беше дошла с тях - искаше да му покаже, че в живота ù вече няма място за него, че всичко между тях вече отдавна е приключило.
Спря и погледна в телефона си, там, където още пазеше нейна снимка, заедно с телефонния ù номер. Погледа я няколко секунди, а после ги изтри.

© Христина Мачикян Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Браво!
  • Привет! И аз в момент на разнежване се размислих за един по-различен, по-оптимистичен финал, но нямаше да е честно спрямо идеята на разказа.

    Виктор, не разбрах какво е мактуб. И откъде Ви е позната историята.

    Да, Миночка, съдбата обича да си прави свои сметки, напук на плановете ни. Но може пък да е за добро!
  • Няма пък, няма, искам втора серия... веднага я върни обратно, защото си е забравила чадъра и да се срещнат на вратата на заведението, моля те!!!
  • позната история. мактуб!!!
  • Впечатляващ разказ, за иронията на съдбата,случва се и така в живота на хората,дори се натъжих за нелепата им раздяла!Поздрав!
Предложения
: ??:??