7.09.2010 г., 21:34 ч.

Тъмни сенки (Част Трета - Сближаване) 

  Проза » Еротична
1392 0 0

Произведението не е подходящо за лица под 18 години

18 мин за четене

Глава 3

Сближаване

 

 

 

Нощта беше дълга и някак товареща. В главата ми препускаха всякакви мисли и това още повече ме подлудяваше.

    Крачех из малкото помещение, в което ме бяха настанили и оглеждах всичко до най-малкия детайл. Трябваше да им се признае, че доста се бяха постарали, за да ми е уютно. Имаше легло, покрито с мека завивка, върху която стояха две възглавници с обрисувани звезди. Върху пода лежеше най-спокойно килим, който се вписваше идеално с обстановката в стаята. Чекмеджета от двете страни на леглото и малки лампи, които бяха закрепени върху тях.

    Едно най-много ме учудваше – имаше прозорец, който беше с две вратички и можеше да се отваря широко. От външната страна на прозореца обаче имаше решетки и то доста на гъсто поставени. Естествено, първата ми реакция беше да протегна ръце и да разфасовам конците, които бяха закрепени за краищата на прозореца ми, но не можех дори да ги доближа, защото по тези уж нищожни конци течеше бариера, която възпираше вампирите да предприемат всякакви действия, като ги нараняваше отвътре. Още един плюс за тях, бяха помислили и за това. Е, все някъде трябваше да има уловка във всичко това. Такава хубава стая и храна, която щяха да ми предоставят всеки ден... Трябваше единствено да им помагам в мисиите и естествено, да не предприемам нищо свързано с бягството ми оттук.

    Ах, а така ми се искаше да се махна и да заживея някъде другаде, далеч, далеч от тук. Дори и да бях в смъртна опасност, щях все някак да го преживея и да продължа напред, но не... аз трябваше да куфея като издънена куха лейка и да кротувам като малко пухкаво зайче. Отвътре кипях. Искаше ми се да разбия цялата стая, да си направя дупка в стената и да избягам, но... къде щях да отида?

    Е, поне сега знаех какво е навън.

    Стоях изправена до отворения прозорец и бях вперила очи в тъмното небе. Цяла година беше изминала, откакто го бях виждала за последно. Не знаех, че нещо толкова дребно може да липсва на такова същество като мен. Мислех, че вампирите нямат чувства, че са просто ходеща пепел и всичко, което другите казват, е истина. Но... в действителност не беше така. Откакто ме бяха освободили от онази дупка, дори за кратко, аз успях да разбера много неща, които преди бяха част от моята същност.

    Погледите на хората, когато разберат какъв си, тежестта и злобата в очите им, когато се вглеждат в теб, начинът, по които кръвта им бушува във вените от страх, когато си до тях... Все неща, които единствено един вампир би могъл разбере.

    На лицето ми затанцува усмивка от недоумение и щастие. Радвах се, че сега можех да видя ясно сляпото петно, което преди не можех.

    В тази поза стоях до сутринта. Нямах търпение да видя изгряващото слънце и да му се полюбувам така, както преди. За жалост това траeше за кратко. В мига, щом слънчевите лъчи се докоснаха до новите ми съвършени очи, почувствах ужасяваща болка. Болка много по-силна от всяка друга, която бях изпитвала някога.

    Веднагически закрих очите си с ръце, но явно това не бе достатъчно. Болката се усилваше, а аз не знаех защо. Приклекнала, криеща се от изгряващото слънце за първи път, се отправих към банята по най-бързия начин.

    Поради факта, че си бях закрила очите и не можех да видя нищо, аз се блъснах във вратата и едвам успях да отворя, за да навляза в още по-малкото помещение.

    Затръшнах вратата след себе си и се облегнах на нея. Болката в очите ми беше непоносима. Усетих как нещо хладно се стичаше по бузите ми, но не знаех какво е то. Не вярвах да са сълзи, защото вампирите на плачеха – все пак те бяха мъртви и не разполагаха с такова нещо като сълзи. Вампирите са жестоки същества, които биват създадени, за да убиват, а не за да плачат и страдат.

    С бързи крачи отидох до мивката и се подпрях на нея. Направих усилие да отворя очите си и... останах изненадана от това, което видях.

    Една непозната стоеше срещу мен с окървавено и изплашено лице. Да, това бях аз. Нямаше и следа от предишната Айви. Сините ми очи... – нямаше ги, липсваха, бяха вече минало. Сега на тяхно място имаше две тъмносиви с червеникав отенък очи. 

    Дългата ми, черна като абанос коса... – също я нямаше. На нейно място имаше къса до раменете бяла като сняг коса. А лицето ми... О, то беше доста променено. Чип нос, не много добре оформени устни... – това липсваше. Сега имах съвършено прав нос, добре оформени устни и скули. А кожата – тя беше смразяващо бледа, точно като на мъртвец.

    Продължавах да гледам в огледалото тази непозната и все още не вярвах, че това съм аз. Нима наистина бях толкова красива... Нима това, че бях вампир, ме радваше. А радваше ли ме? Протегнах ръка към огледалото, а после към себе си. Докоснах кървавите следи, които се бяха стекли от очите ми. Пръстите ми проследиха цялата червена пътечка от кръв и стигнаха чак до крайчеца на очите ми. Погледнах изцапаните с кръв пръсти и инстинктът ми се задейства. Облизах жадно пръстите си, но имаше нещо различно. Това, което вкусвах, не беше приятно, нито дори ми носеше наслада. Вкусът беше горчив и кисел, не беше така приятен, както когато изпих онази кръв в плика. Кръвта, която сега бях вкусила, беше стара. Моята човешка кръв се бе превърнала в нещо долно и отвратително.

    Врътнах кранчето на мивката и водата потече. Бистра и чиста. Измих ръцете и лицето си от човешката си кръв и се погледнах отново в огледалото. Капките вода се стичаха по бледото ми лице и това ми придаваше още по съвършен вид.

    Нямах намерение да спра да се гледам. Това някак ме успокояваше.

    В този момент се случи нещо още по неочаквано за мен.

    Истинската промяна.

    Виждах в огледалото как се променям. Как връщам старото си аз.

    Косата ми потъмняваше и се издължаваше.

    Очите ми мигновено изгубиха сивия си цвят и се превърнаха в сини. Така, както ги помнех преди.

    Лицето ми също се промени.

    Всичко в мен се промени. Бях старата Айви пред огледалото. Това... не го разбирах. Не разбирах какво става.

    Отдръпнах се от огледалото рязко и ударих гърба си в стената. Хванах лицето си с ръце, но все още не проумявах какво става. 

    – Айви, там ли си? – подскочих от страх. Нещо, което не ми беше присъщо. Не знаех дали трябваше да отговоря, или да се свлека на пода, без дори да знам какво става.

    – Айви, спокойно. Закрих светлината с пердетата. – гласът на Джейн ме успокои. Отново не разбирах какво става. Защо нейният глас все още ме успокояваше така, както преди?! Защо чувството за сигурност в гласа ù все още ми казваше, че съм защитена?! А дали тя просто не ме изпитваше, за да разбере дали ще ù се доверя като изляза навън? Въпросите бяха твърде много. Не можех да се справя. – Влизам, Айви. – чух я да казва. След това открехна вратата и влезе в банята при мен.

    Аз все още не бях махнала ръце от лицето си. Гледах я втренчено, а след това погледнах огледалото. Тя не се доближи до мен, както преди, а остана на разстояние.

    – Трябваше да ти кажа по-рано. – заяви Джейн. – Виждам, че си уплашена. Време е да ти кажа нещата, които научих за вампирите, докато ти беше...

   – ... в онази дупка. – довърших вместо нея. Свалих ръцете си и отидох до един от крайните ъгли на банята. Далеч от нея. Човешката ù миризма ми влияеше доста зле. Привличаше ме и можеше да ме накара да направя нещо, което не исках.

    Джейн сведе поглед и започна да говори.

    – Не исках да го правя.

    – Но го направи, Джейн! – гласът ми беше тих, но усещах как всяка една дума беше натъртена доста особено. – Направи го! – повторих аз.

    – Да, направих го, за да те защитя.

    – Да ме защитиш? Нима? И от какво? От това да умра преяла от кръвта на приятелите си ли? – ръцете ми започваха да треперят. Кожата ми настръхваше, а очите ми отново започваха да парят. Кръвта на Джейн бушуваше във вените ù, но по доста странен начин.

    – Не си мисли, че ми беше лесно да взема такова решение.

    – Според мен ти беше доста лесно. – отговорих през зъби аз.

    – Айви, чуй ме. Моля те! – не можех да повярвам. Джейн никога досега не ме беше умолявала за каквото и да е нещо. За да го правеше, значи нещата, които щях да чуя, щяха да бъдат интересни.

     – Слушам те. Но не ми увъртай.

     – Легендите, които всички простосмъртни, които не знаят, че наистина съществуват вампири, казват, че вампирите се страхуват от светлина. – дотук добре. Това вече го знаех. Усетих болката, която ме налегна преди няколко минути. – Но... – замълча за момент. – Но не е съвсем така. – Джейн вдигна поглед към мен, а след това размаха ръка, сякаш се опитваше да ме улесни с нещо. – Знаеш ли, ще седна, защото така не ми е удобно.

    – Какво означава това „не е съвсем така”? – попитах я аз, следейки я с очи.

    – Ами... вампирите изпитват болка само първия път, когато слънцето ги докосне. Тогава вече са завършени вампири.

    – Завършени? Искаш за кажеш, че докато не ме беше докоснало слънцето тази сутрин, аз все още не съм била вампир? – какви ги говореше?! Та аз виждах неща, които другите не можеха. Изпитвах глад, но само към кръв – дори тя ми беше вкусна повече от всичко, което бях опитвала през човешкия си живот. Движех се много по-бързо от всеки човек на планетата. Какви ги говореше?!

    – Точно така. – отговори ми спокойно. – Ти не беше напълно завършена. Но след като слънцето те докосна тази сутрин, на теб ти се разкри истинската същност на един истински вампир. – нещата ставаха все по завъртени, отколкото очаквах. – След като слънцето докосне един нов вампир, пред него се разкрива нов свят. Веднъж е достатъчно. След това вампирите могат свободно да излизат на светлина, без да им повлияе. Ти си ги срещала, Айви. – заклатих глава. Отричах да съм виждала вампир през деня. Убивах вампири само вечер. Знаех, че те  излизат, за да ловуват и това ми улесняваше работата. – Те са сред хората – пощальони, доставчици на храна, адвокати и още много други.

    – Не! – извиках аз. – Това не може да е вярно.

    – През деня те не се различават от хората, а само вечер.

    – Значи съм ги срещала... – започнах да шепна. Значи наистина вампирите бяха напаст, от която трудно можеше да се отървеш. – Друго? – побързах да попитам. Всичко започваше да ми се изяснява.

    – Нямаш нужда от сън, освен в определени случаи. Когато си се претоварила, трябва да спиш, за да се заредиш с нова енергия.

    – Претоварила? Мислех, че вампирите не могат да се претоварят.

    – Могат.

    – И кога става това?

    – Скоро ще разбереш?

    – Джейн, казах ти да не ми увърташ! – напомних ù аз.

    – Казах ти, че скоро ще разбереш. Ще станеш още по-силна от преди с течение на времето. Много скоро ще разбереш всичко, което трябва, но ще стане постепенно. Цялата тази информация ще ти дойде в повече и няма да се справиш с нея. – Тя се изправи и тръгна да излиза. – Засега това е достатъчно. Ела с мен. Време е за закуска. – „закуска”. Тя беше права – изпитвах глад. Отдръпнах се от ъгъла, в който стоях и я последвах.

    Излязохме от стаята, но не тръгнахме в посока към кухнята.

    – Нали отивахме за храна? Това не е пътят за кухнята. – уточних аз.

    – Така е. – Джейн се засмя. – Невероятно е, че си запомнила пътя, след като само веднъж си минавала по него. – беше права. Само веднъж бях минавала, а вече знаех пътя. - Отиваме при Ник. Храната ти е при него.

    – Ник? Защо е при Ник? – не разбирах.

    – Тази нощ той отиде на едно от местата, където може свободно един вампир да си набави кръв. – обясни ми Джейн.

    Вървяхме малко. Явно неговата стая беше близо до моята.

    – Тук е. – каза тя. – Влез. – Джейн започваше да се отдалечава от мен.

    – Няма ли да влезеш с мен, за да ме наглеждаш дали няма да изпия кръвта му? – попитах я аз малко саркастично.

    – Не. Ти ще се справиш и без мен. – след като каза това, тя зави зад ъгъла на коридора и се скри от погледа ми.

    Поех си дъх, не защото имах нужда, а защото това беше навик на човешкото ми тяло. Свих ръка в юмрук и почуках на вратата. Не чаках дълго.

    – Влез, Айви. – гласът на Ник все още беше така страхотен.

    Хванах дръжката на вратата и без много да мисля, влязох в стаята му.

    Стаята му не беше по-различна от моята. Същият килим, същото легло и лампи – всичко.

    Ник беше с гръб към мен. Изглеждаше така, сякаш подреждаше нещо.

    – Очаквах те. – каза той.

    – Знам. Джейн ми каза. – Ник се обърна към мен и ме погледна с онзи топъл поглед, с който ме гледаше преди.

    – Знаеш ли, липсваше ми. – каза ми той, като започваше да се приближава все повече и повече към мен.

    Не знаех какво искаше от мен, затова започнах да правя крачки назад, докато гърбът ми не се оказа залепен за вратата. Ник опря дланите си във вратата от двете страни на главата ми и ме погледна втренчено.

    – Какво ти става? – попита ме той. – Нашата връзка не беше ли хубава, че така бързо отиде при него и забрави за мен. – тук Ник ме хвана неподготвена. „Него”? За кого ми говореше?! – Не те ли правех щастлива, не беше ли задоволена?

    – Нашата връзка беше основана единствено на секс и нищо друго. Моля да ме извиниш, ако по някакъв начин съм те подлъгала. – обясних аз. Да, вярно е. Имах връзка с Ник зад гърба на лидерите ни, но това беше всичко. Чисто и просто секс.

    По време на мисии беше наистина възбуждащо да го гледам целия изпотен и дишащ тежко, но това беше всичко. Сексът в напрежение беше някак... експлодиращо невероятен. Той умееше неща, които повечето мъже не можеха. Точно и затова го избрах. За любовник, който да ме задоволява през скучните мисии, но за жалост това се случваше рядко. Лидерите ни бяха различни или по-точно врагове и затова срещите ни бяха рядкост.

    Никога нямаше да забравя нашите тайни срещи с цел задоволяване на либидото.

    Естествено тези срещи престанаха, когато Джейн ме затвори в килията.

    – Подлъгала? Ама ти сериозно ли ми говориш? – усещах как Ник започваше да се дразни. Ръцете му потрепериха, а черните му очи се присвиха от ярост. – Ти, Айви, си всичко за мен. Нима все още не си го разбрала. Нима през всичките тези пъти, през които сме се любили, не си изпитала нищо? – втренчените му очи ми подсказваха, че е объркан.

    – Любене? – попитах го аз. – Дивият и извратен секс измежду тайните улички на къщите... на това любене ли му казваш?! – ама той шегуваше ли се.

    – И затова избра него? – попита ме отново Ник. Все още не разбирах за кого ми говореше.

    – За кого ми говориш? – реших да го попитам.

    – О, само не ми се прави на лисица. – заклатих глава. – Е, през всичкото това време, докато теб те нямаше – аз не бездействах. Ще ти покажа на какво съм способен. – Ник се наведе към мен, облиза жадно устни и ме целуна. Усетих как езикът му нахлу в устата ми неканен и започна да се увива като змия около моя. Махна двете си ръце от вратата и обви кръста ми, като ме придърпа към себе си.

    Вкусът му ми се стори някак сладък, сякаш не можех без него. Тогава обвих ръцете си около врата му и се притиснах по-силно към тялото му. Усетих всеки релеф на изваяното му като восък тяло. Поех инициативата и целия контрол върху целувката. Усетих как Ник се шокира.

    Преди да се усетим, вече бяхме на пода. Аз бях върху Ник, като двата ми крака бяха от двете страни на бедрата му. Ръцете му шареха навсякъде из тялото ми.

    Всички тези докосвания ми липсваха, но имаше нещо странно... нещо нередно във всичко това, което правех. Сякаш предавах някого... но кого?!

    Едната му ръка бръкна под блузата ми и се настани върху едната ми гърда. С пръстите си правеше кръгови движения върху зърното ми, а другата му ръка се настани върху задника ми, като го стискаше жадно, жадно.

    Докато се целувахме, усетих как промяната идваше. Сега можех да я позная, можех да разбера кога ми предстоеше да се превърна в чудовище.

    Отместих леко устни от неговите, но той не ми позволи. Усещах как ръцете ми започват да треперят, как очите ми парят, как двата ми кучешки зъби се издължават...

    Още веднъж опитах да се отместя от него, защото знаех какво следваше. Щях да го пресуша като нищо. Бях готова за убийство точно сега – на момента.

    – Мм, не се отделяй от мен. Сега е моментът да ти покажа какво мога. – думите му, които излязоха от устата, бяха възбуждащи, но аз реших, че сега не му е времето.

    – Ако искаш да те убия, ще продължа, но ако искаш да живееш, ми позволи да се отместя. – когато се чух да казвам това, дори аз настръхнах. Промяната вече беше приключила. Сега върху Ник не стоеше едно обикновено момиче, по което си падаше, а един истински вампир, който беше готов да се нахрани с жертвата си.

    Ник отвори очи и замръзна на място. Ръцете му започнаха да треперят. Наведох се към лицето му и вдишах от аромата му.

    – Мм, така сладко и възбуждащо. Не мислиш ли? – попитах го, като погалих лицето му, а после насочих пръстите си към врата му. Усетих как кожата му настръхва от страх. За първи път виждах Ник да го е страх.

    – М-махни се от мен! – каза ми той през зъби.

    Реших, че това му е достатъчно. Направих маневра във въздуха и се озовах до бюрото с кръвта върху него. Беше ми трудно да се справя. Не исках да пия кръвта от пликовете – исках кръвта на Ник. Исках да почувствам проникването на зъбите си в кожата му, да усетя кръвта как нахлува в устата ми... Толкова много я исках.

    – Ти не си Айви. – поясни Ник.

    – Малко късно го разбра, не мислиш ли? – посегнах към един от пликовете с кръв и само за част от секундата го отворих. Доближих устни към отвора и усетих как кръвта докосва езикът ми. Толкова вкусно и приятно. Дори сексът беше изместен. Няколко секунди по-късно пликчето беше празно. Не се бях нахранила, но и не бях гладна. Реших да взема останалата кръв с мен и да се махна от стаята на Ник.

    Грабнах пакетчетата и се насочих към вратата.

    – Ти си вампир. – чух да казва Ник.

    – Да. Аз съм вампир. – казах му спокойно.

    – Внимавай какво правиш, защото ако нараниш някой... ще загърбя обичта си към теб и ще те убия.

    – Обич? – извърнах сивите си очи към него. – Ти не ме обичаш, а по-скоро обичаш секса с мен – грешка, обичаШЕ. Съмнявам се, че вече ще искаш да го правиш с вампир. – след като му казах истината, отворих вратата и я затръшнах. 

© Десислава Димитрова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??