Глава 2

Сделка

    Тъмнина, тъмнина и пак тъмнина. Имах усещането, че всичко около мен е потънало в бездънен мрак. Не усещах нищо, не можех да чуя каквото и да е, а относно зрението ми, сякаш бях сляпа.

    Не разбирах, как толкова бързо успях да загубя съзнание. Нали бях вампир, нали бях безсмъртна, тогава какво беше онова нещо, което ме накара да загубя съзнание, за отрицателно време? Много въпроси се извиваха като спирала в главата ми, а аз бях безпомощна и не можех да им отговоря.

    Изгарях от желание да се бия, да убивам без капка жал в сърцето и най-вече, да усещам как нечия кръв изпълва устата ми, а вместо това аз се чувствах като бебе в количка, беззащитна и уязвима.

    Тялото ми потрепери. Усещах някакви нереални конвулсии, които го караха да се извира доста рязко.

    - Хайде. – чух глас, но не можех да го разпозная. Слухът, усещанията, както и зрението ми, започнаха да се завръщат. Бавно, но сигурно.

    Последва още едно разтърсване и още викове. Не знаех какво правеха на новото ми съвършено тяло, но това ме караше да стискам здраво зъби и да не се поддавам на жаждата за убиване. Нещо вътре в мен ми казваше да не прибързвам.

    - Хайде, мъртво създание такова! – „мъртво създание” така ли ме нарече този, които си играеше така с мен? О, не, това изключително много ме подразни. Ако бях наистина мъртва нямаше да мога да говоря, да се храня и още куп други неща. Това, че сред човеците бях купчина прах не означаваше, че ако съм сред себеподобните си щях да съм такава. Това, че те се страхуваха от мен или по-точно от съществото, което нокаутираха за част от секундата, не ги правеше невинни създания.

    В мига щом чух това реагирах като по команда. Отрових изключително рязко очите си и се озъбих, така сякаш някой се опитваше да ми открадне това, което ми принадлежеше. Болката в очите ми нарастваше, а от устата ми излизаше оглушително ръмжене, което успя да накара дори мен да настръхна от страх. Не вярвах, че такъв звук можеше да излиза от моята уста. Беше невъзможно.

    Пред мен стоеше пазача, който ме охраняваше, преди брат ми да ме освободи и доведе на това място. Държеше здраво в дясната си ръка някакъв доста непознат за мен предмет.

    Тялото му не трепереше, което беше знак, че той не бе от хората, които даваха свободен път на емоциите си, а ги оставяха дълбоко в съзнанието си. Прикриваше се умело, но беше пропуснал един важен елемент, който се контролираше доста по-трудно, от която и да е тренировка в света. Това беше уязвимото му място в момента. Очите.

    Светло кестеняви, почти пъстри. С къси, черни горни мигли и руси долни. Бяха толкова изплашени, точно като на малко момченце. Именно това исках да виждам в хората. Страх и отчаяние, все чувства, които ме изпълваха с щастие.

    Продължих да ръмжа към него с надеждата, че всеки един момент ще се освободя и ще се нахвърля отгоре му.

    - Спокойно, вампирке, или пак ще те пратя в безсъзнание. – „познат глас” ми говореше съзнанието, но на кого? Завъртях главата си надясно към гласа, който ме заплашваше.

    Ръмженето ми секна почти веднага. Познато лице.

    - Хал. – изревах през зъби аз. Мразех този човек от дъното на сърцето си, което вече не биеше. Вместо да се успокоя, аз се вбесявах още повече. Вампирската ми кръв кипеше от вътре. Жадуваше да се смеси с неговата.

    В този момент започнах да си представям как го убивам, по много и различни начини. Как извивам крехкото му вратле и как жадно пия от кръвта му.

    - Кога най-сетне ще се успокоиш? – Хал най-небрежно ми зададе въпрос. Проклето копеле.

    Той беше един от подчинените на Брандан или по-точно, беше дясната му ръка. За да стигнеше някаква информация до Брандан, то първо трябваше да мине през Хал.

    Организацията, която беше създал Брандан, бе за убиване на върколаци. Доста стойностна организация. Състоеше се само от няколко човека, но въпреки това си вършеха работата добре. Получаваха добри пари и още куп други неща, които можеха да примамят всеки, който беше в трудно положение. Но... винаги има по едно „но” при всяко едно нещо, което правеше човека щастлив и то беше, че когато убиваха върколаците и ако имаше свидетели, те също трябваше да умрат. Всичко това трябваше да се пази в тайна.

    Проклети убийци на върколаци, бяха невнимателни и за това, се налагаше да убиват хора. Правеха нещата така сякаш е било инцидент. Залъгваха обществото.

    Сега в главата ми се въртеше друг въпрос. Защо той беше тук? Защо той, Брандан и Ник бяха тук?

    Ник също беше към организацията на Брандан, още един негов подлизурко.

    Колкото повече мислех за тях, толкова повече въпроси възникваха.

    - Добре, достатъчно! – гласът на Джейн накара всички ни да се обърнем към нея. Тя тъкмо влизаше в малката стаичка, в която ме държаха. Направи няколко решителни крачки към нас и погледна Хал като присви очи. Това ми даваше шанс да разгледам малко повечко обстановката, в която се намирах.

    Стаята беше малка без прозорци и нямаше как да навлезе друга светлина, освен тази на малката крушка, която висеше от тавана на един кабел. В това малко помещение нямаше нищо друго освен един стол, на който аз стоях завързана.

    Ръцете ми бяха зад гърба с въже около китките и още едно въже, което пристягаше ръцете ми близо до тялото. До стола ми имаше кофа пълна с вода. Не разбирах какво правеше тя там и за какво служеше.

     - Поуспокои ли се вече, Айви? – сега погледът на Джейн беше насочен към мен. – Ще налетиш ли пак на някого, ако те развържа? Виждам, че въжетата те пристягат. – това ме накара да потреперя. Исках да ме пусне, но не да я слушам как ми говори глупости или нещо друго, а исках да ги убия всичките. Направих гримаса към нея и точно когато щях да ù се подиграя, Хал ме изпревари.

     - Да я пуснеш? Ти какво, да не полудя?! – Хал очевидно не беше на същото мнение като нея. Е, трябваше да си призная, поне в едно, бях съгласна с него.

    - Млъкни, Хал. Тук ти нямаш думата. – Джейн замълча за момент, а след това се обърна към пазача със също толкова разярени очи. – Чък, ти си свободен. – „Чък” ли каза тя? Пазача, който цяла година ме охраняваше, Чък ли се казваше? Не можех да повярвам, най-сетне бях научила името на този човек. Вътре в себе си знаех, че съм щастлива макар отвън да бях все още онази, която би изкормила човек.

    След като Чък излезе от стаята, Джейн се обърна към мен и започна бавно да се приближава. Очите й вече не бяха плашещи, а по скоро меки и излъчващи топлина. Не я беше страх от мен. Още един въпрос възникна в съзнанието ми. Защо?

    - Айви, спокойно. – каза тя с мек глас. Не беше нервна, а някак странно отпусната. Усещах как кръвта във вените й течеше, но не ме привличаше, така както онази, която бях надушила по рано, когато бях в онази зала. – Сега ще те развържа. Донесла съм ти храна. – „храна”. Очите ми се втренчиха в нейните, но тя така и не ме погледна, а продължи да разхлабва въжетата.

    Останах седнала на стола, нищо, че вече бях свободна. Тя се изправи леко и малко тромаво, а след това даде знак на Хал да излезе от стаята.

    - Къде ми е храната? – попитах веднага, щом Хал затвори вратата след себе си.

    - Хал ще я донесе. – отговори ми тя. – Сега искам да ме изслушаш. – присвих очи към нея. Нямах намерение да я слушам. След като вече бях свободна, исках да се насладя на всеки един миг. – Трябва ни твоята помощ, Айви. – „помощ”? Че за какво им е моята помощ? Те бяха силни и без мен.

    - За това ли ме освободи, Джейн? – въпросът ми я накара леко да се дръпне назад, понеже го бях казала през зъби.

    - Да, това е една от причините. – значи имаше и още.

    - Знаеш ли какво, Джейн?! Искам да се нахраня, а после ще говорим. – на Джейн това не ù се харесваше. За една година нямаше как да се е променила толкова. Знаех, че мрази да я изнудват или да преговарят с нея, но сега ù се налагаше. Трябваше да играе по моята свирка, иначе нещата щяха доста да се усложнят.

    - Добре. – каза тя. – Ела с мен. – тя се отправи към вратата, но аз не посмях да я последвам. Нещо в мен ме спираше. После рязко се изправих и точно, когато тя се обърна в посока към стола върху, който стоях, мен вече ме нямаше. Усетих как тялото ù се напрегна от моята липса.

    - Тук съм. Спокойно, няма да избягам, щом има храна за мен. – заявих аз. Бях точно до нея, но от другата ù страна. Джейн само кимна и ме поведе.

    В мига, щом прекрачихме прага на досегашната стая, се озовахме в друга много по-голяма. Там бяха всички присъстващи, които бях видяла в онази малка зала, в която ме бе довел брат ми. Всички очи се насочиха към мен. Не спираха да ме оглеждат. Този път бяха нащрек и бяха готови всеки един момент да скочат срещу мен. Така и трябваше да е, щом първият път не бяха готови, то поне сега трябваше да са.

    Брандан беше изправен и облегнат на бледосивата стена, като беше скръстил ръцете си пред гърдите, а Ник беше седнал на земята точно до него като беше прегърнал една катана. Личеше си, че с нея се сражава. Доста ми стана интересно колко души досега бе убил.

    От другата страна беше Джаред, който изгаряше от желание да се приближи към мен, но го беше страх да не би пак да направя същата онази маневра и да се закова отново за врата му.

    Кевин и Чък бяха до вратата към, която се бяхме отправили с Джейн.

    Отново ме връхлетя онази, странно хубава миризма. Някак странно сладникава и примамваща. За пореден път огледах хората в стаята, но ми беше трудно да разбера на кого принадлежеше, понеже Джейн бързаше да отидем в другата стая.

    Разминахме се с Чък и Кевин и продължихме напред. Когато излязохме от стаята се озовахме в един доста хубав коридор. Със светлини на всякъде, кестеняв продълговат килим и свежи цветя закачени по стените. Мястото доста се различаваше от това, в което се намирахме преди миг.

    Вървяхме по този коридор около пет минуди, без дори да си кажем и думичка. Времето, което прекарахме разделени ни беше променило. Нямахме желание да говорим една с друга, защото сега вижданията ни бяха различни.

    Пристигнахме до една лакирана дървена врата. Джейн я отвори с лекота и влезе вътре.

    Погледът ми започна да шари из всичко в стаята. Очевидно това беше кухнята. Имаше шест маси, които побираха шест човека. Печка, хладилник, мивка и всичко, от което се нуждаеше една обикновена кухня.

    В стаята беше и Хал. Той трябваше да ми донесе храната, но ние го бяхме изпреварили. Беше седнал на един стол на една от масите. Държеше в дясната си ръка някакъв плик с червена течност. Това май беше храната ми.

    - Да не би да си ми сърдит, че не ми носиш храната, а си стоиш тук и блееш в нищото? – Хал рязко се изправи и удари с юмрук по масата.

    - Млъквай, чудовище! – злобата нарастваше в гласа му. Доста бързо заобиколи масата и тръгна срещу мен. Очите ни не се отделяха. Застана пред мен и ми подаде плика с кръвта.

    - Внимавай, оглеждай се, защото може да се появя като сянка в мрака и да те убия! – присвих очи срещу неговите и започнах да обмислям къде повече би му отивало, ако го наръгам с нож, така че да изглежда сякаш е било инцидент.

    Поех плика от неговата ръка, а той в замяна ме заобиколи доста грубо като ме изблъска от пътя си. Погледнах го с крайчеца на окото си, но не направих нищо повече, а толкова много ми се искаше.

    - Ела. – каза Джейн.

    Последвах я мълчаливо и се настаних на един от столовете, които заобикаляха барплота. Тя взе плика с кръвта от ръката ми и отряза единият от ъглите му с кухненската ножица. Миризмата мигновено нахлу в носа ми. Толкова приятна и съблазнителна беше. Изгарях да я изтръгна от ръката на Джейн и да я изпия всичката.

    Дали тя разбираше, че така ме караше да полудявам или просто тестваше различи начини как да го постигне, ако продължаваше така то скоро щеше да открие един от начините.

    Джейн започна да изсипва съдържанието на пликчето в една керамична чаша и след това я постави в микровълновата. Нагласи таймера и я включи. Течността започна да се затопля по-бързо от колкото очаквах.

    - Заповядай. – каза ми тя с мек глас.

    Доближих двете си ръце към чашата и усетих колко топла беше в действителност. Надигнах я нагоре към устните си и червената течност докосна езикът ми. Беше изумително. Всичко в мен експлодира и това ме накара да гълтам кръвта на големи глътки. За първи път вкусвах кръв и честно да си призная, доста ми хареса. Исках още и още, но в крайна сметка чашата се изпразни за отрицателно време. Почувствах се някак странно различна и малко по-силна. Сега усещах промяната много повече от колкото преди. Съзнанието ми действаше по-бързо, а движенията ми бяха коренно различни. Нима това беше силата на кръвта? Да те провокира да искаш още от нея без дори да можеш да й се наситиш. Тя беше нещо, от което един вампир като мен не можеше да се откаже, а и надали би искал да се отказва от нещо толкова съвършено. Всички части в мен бяха съживени и възкръснали само от толкова малко кръв. Какво ли би станало, ако пиех всеки ден и то в по-голямо количество? Дали щях да стана по-силна или наистина щях да се превърна в истинско чудовище и щяха да тръгнат след мен за да ме убият?

    - По-добре ли си? – попита ме Джейн. Тя успя да ме изкара от моите размишление относно кръвта.

    - Да.

    - Имай го предвид, че това не беше човешка кръв, а тигрова. – нима току що ме бяха нахранили с тигрова кръв? Нищо, нали и тя беше вкусна, но след като ми каза, че не е била човешка, то аз изпитах още по-голямо желание да я вкуся. Може би, ако не ми беше казала, щях да си остана с впечатлението, че това наистина беше човешка кръв.  – Предпазвам те, Айви.  

    - Предпазваш ме? И от какво? – не можех да сдържа смеха си. Беше толкова красив, както никога до сега.

    - От теб самата.

    - Не ме интересува дали искаш да ме предпазиш или не. Ти ме изостави и това никога няма да ти го простя. – гласът ми беше станал по-твърд и зловещ от преди. Натъртвах всяка една дума.

    - Знам, но тук идва и твоята роля. – „роля”. За какво говореше тя? Присвих очи и изчаках да започне да говори. – След като се случи онзи инцидент с теб, нещата се усложниха доста.

    - Инцидент? Така ли го наричаш, Джейн? Нима превръщането ми във вампир е просто инцидент?

    - Да, такъв е. – тя наведе глава на долу и видях как една сълза се търкулна по бузата й. Сега бях щастлива, че очите ми можеха да виждат такива незабележими за хората неща. Но мен вече не ме беше грижа за нейните чувства или за на някой друг. Радвах се, че тя страдаше, но това не беше достатъчно за мен. Исках да виждам в очите на хората, още от тази болка.

    - Имаме нужда от теб, Айви. Само ти можеш да ни защитиш, само ти можеш да защитиш хората. – тя надигна глава и ме погледна с решителен поглед. Очите й горяха, но не от страх, а по-скоро от вяра и надежда.

    - Ха, да защитя хората? Че защо съм ви аз? Ти създаде организация, която убива такива като мен, даже се съюзи с Брандан. Обединили сте силите си, тогава защо съм ви аз? – вече всичко започваше да ми се изяснява. За да се съюзи с Брандан имаше само една причина и тя беше, че самата тя беше слаба и неспособна да върши всичко сама. Брандан беше жесток и не се интересуваше от чувствата на другите, той се интересуваше само от парите и властта, която си печелеше от убиването на върколаци. Нещо ставаше, но какво.

    - Време е да ти обясня някои неща. – дадох ù знак с кимване да продължи. – Преди да бъдеш превърната, ти беше една от най-добрите в бранша, Айви. И да, вярно е, аз създадох организация целяща унищожението на вампири, а ти беше нашата най-добра информаторка. Неподчинението ти даваше резултат. Посещаваше забранени места, от които черпеше информация и я даваше на нас. Беше добра убийца.

    - И все още съм. – прекъснах я аз. Винаги съм била добра и в бъдеще пак щях да бъда.

    - Не съм толкова сигурна. Сега си една от тях и не знам дали ще си способна да ги убиеш. – положението ставаше сериозно. Как нямаше да мога. Да, мразех ги, но дали мразех и себе си?! – Както и да е, за това ще говорим малко по-нататък. Обединих силите си с тези на Брандан, защото беше наложително. Не само моята организация страдаше, а също и неговата. Това, че сега сме съюзници не значи, че не сме врагове.

    - Ясно. Обединили сте се, но защо? Какво ви е накарало да постъпите по този начин? – въпросите започваха да се изтрелват от устата ми като куршуми. Не разбирах защо ми казваше всичко това. То не засягаше мен... или може би ме засягаше. Трябваше по най-бързия начин да разбера какво ставаше.

    - Появи се наш нов враг. Казва се Раян Флек. Никой досега не го е виждал.

    - Никой не го е виждал? А свидетели?

    - Имаше, но те вече са мъртви.

    - Ами да не ги бяхте убивали, така щяхте да научите много повече. – започнах най-нагло да й се подигравам. Така си беше, ако бяха живи щяха много да им помогнат.

    - Не сме ние тези, които ги убиха. – присвих очи и спрях да се смея. Ако не бяха те, тогава Раян ли ги беше убил? Какво всъщност беше той? Човек или вампир или може би върколак или... нещо друго?! Джейн продължи да говори. – Не знам какво е. Свидетелите живеят малко. В телата им бе открита отрова, за която все още не сме намерили антидот. Той убива много хора, Айви. – Джейн отново сведе глава, но този път не проля сълза, сякаш се молеше за тях.

    - Добре. Разбрах в каква ситуация се намирате, но какво общо има това с мен?

    - Последната жертва, която бяхме открили беше момиче на около шестнадесет години. В тялото й нямаше следи от отрова, но за сметка на това, гърлото й беше прерязано. В едната ù ръка намерихме бележка, на която беше написано „Айви Филер”.  – тя замълча и изчака за да разбере каква ще е моята реакция. Без много да се бавя започнах да говоря.

    - Моето име. – казах по скоро на себе си от колкото на нея. Джейн просто кимна в съгласие с мен.

    - Искаме да ни помогнеш. Да разберем какъв е той и защо казва, че те познава. – беше ми доста интересно кой беше този, който обичаше да изписва името ми на бележки стоящи върху мъртви момичета. Дали ме предизвикваше или просто беше някаква случайност?

    - Аз съм вампир, Джейн. Нужна ми е кръв, разбираш ли? – щях да се пазаря на всяка цена с нея.

    - Спокойно, ще ти я подсигуря. Сега е време да си починеш, не мислиш ли? – не исках да си почивам, а да се разхождам. Нямаше да се изморя, нали все пак бях вампир. – Хайде, ще те заведа в стаята ти. – страхотно, значи имах и стая. Поне се бяха погрижили за мен, до известна степен. – Скоро ще работиш в екип отново с тях. Знам, че са ти липсвали, както и ти на тях. На сутринта ще дойда да те взема и тогава всички заедно ще решим какво ще правим. – заяви тя. Не бях много съгласна с нея. Интересуваха ме само две неща, да разбера кой бе този, който очевидно ме познаваше и кръвта, която щях да получавам всеки ден. Такава ни беше сделката, Джейн получаваше част от моята сила, а в замяна аз получавах информация и храна.