Това се случи през 1996 година. Беше чудно лято, средата на юли. С моята прекрасна годеница отидохме на море в Мичурин*, за да продължим по- рано започналия вече меден месец. Над къмпинг "Нестинарка", при едноименния залив, беше разположена голяма почивна

база на гр. Сливен, състояща се предимно от бунгала. Настанихме се в едно от тях към базата на "Светлина"АД-- широко бунгало с веранда

отпред, където щяхме да си пием кафето. Обаче се наложи веднага да започнем основно почистване, понеже, както разбрахме, преди нас 

са пребивавали хора с две големи дългокосмести кучета. Сменихме дюшеците, възглавниците, одеалата и всичко до тавана мина през вода. 

Отне ни към 3 часа. Но...младостта може всичко! Следобед бяхме вече на плажа. Посрещна ни дружелюбен бял флаг**, полюшващ се на лекия бриз. Забих кола на големия либийски чадър с думите: "Тук ще бъде...България!" Моето момиче се съблече и изпъна перфектното си 

тяло на хавлията под жаркото южно слънце, а аз се хвърлих на бегом в морето. 

      Вечерта отидохме пеша до градчето. На центъра беше пълно -- хора, коли, сергии, влакчета и лунапарк със силна музика и люлки на вериги, въртящи се в кръг. Седнахме на един ресторант, където звучеше попфолк в изпълнение на Глория. Пообиколихме, докато си 

намерим маса. Годеницата ми, 20- годишна, с късата си ефирна черно- бяла рокличка, определено правеше впечатление и от масите ме 

стрелкаха женски погледи, сякаш ме питаха:"По- хубава ли съм от нея..?" Вечеряхме, разходихме се и по-късно се прибрахме с атракционното влакче.

      На другия ден морето беше бурно. Огромни вълни се стоварваха с грохот на обветрения бряг. Белият флаг бе заменен от черен, веещ се зловещо в изпълнения с пръски простор. "Липсва му само череп с два кокала..."-- казах си. Забихме чадъра ниско, за да не го отнесе вятъра.

Група младежи бе влязла във водата току до брега, нагазили малко над кокалчетата. Познато момиче от Сливен мина край нас, 

поздравявайки ни. Беше смугла, с гарваново черна коса, високи изразени скули и солидна челюст, украсена с едри бели и равни зъби. Приличаше ми на индианка. Тя влезе в морето сама. Реших и аз да се изкъпя. Годеницата ми не пожела да влезе с мен, предвид бурното 

море и забраната за къпане. Опитах водата -- бе топла, както предния ден. Минах покрай момичето, което ми се усмихна -- беше без горнище на банския. Искаше ми се да поплувам, но разпенената вода беше най-много до коляно, нататък властваха гигантските вълни, разбиващи се с многотонна сила и ровещи дънния пясък. Зад тях водата само се издигаше и спадаше, затова преминах зад гребена

им. Поплувах успоредно на брега. Поредната вълна ме издигна и отвисоко обхванах с поглед безкрайната морска шир -- тъмна бошуваща

вода, на фона на сиво- бели плътни облаци. Не се виждаха даже и птици. В десния бряг на залива вълните се разбиваха с тътен върху

 безразборно стърчащите скални късове. Мисля, че за минута- две се бях прехласнал по тази дивна гледка, създадена от могъщата природа. Когато се обърнах към брега, бях стъписан -- той бе на поне 300 метра от мен и хората изглеждаха като мравки -- морето ме бе дръпнало неусетно, бързо и с голяма сила, класическо мъртво вълнение. Почувствах се напълно сам. Водата ме вдигаше и спускаше, образувайки хълмове и падини, а цветът й стана тъмно сив и в този момент разбрах защо се казва Черно море. Когато ме издигаше виждах далечния плаж, отново огрят от слънцето -- безопасен и спокоен. Изненадата, неочакваността и внезапността на ситуацията ме стреснаха сериозно, но аз не загубих самообладание. Веднага разбрах, че абсолютно никой няма да дойде да ме спасява в това разгневено

море -- нито с лодка, нито с каквото и да е. Годеницата ми бе на плажа и не подозираше нищо. Трябваше да отида при нея, по най- прекия

път. Спомних си за Дунава, как плувах като дете в него. Един път, когато бях 13- годишен, скочих от понтонния басейн, вдаден в реката и доплувах до шамандурите на границата. При Силистра Дунав навлиза изцяло в Румъния и напуска българския бряг. Течението постепенно ме завлече и един граничар отсреща нещо ми завика. Тръгнах да се връщам, но в средата на реката течението бе много силно и почти ме завлече в румънско. Тогава осъзнах, че трябва да доплувам по-вкрая на реката (при Силистра тя е много широка) и така да преодолея насрещното течение. Там обаче дебнеха водовъртежи. Заплувах енергично и скоро бях при басейна. "И сега ще се справя!"-- върнах се в реалността. Отново заплувах енергично, както съм го правил с часове, право към плажа откъдето тръгнах, донякъде инстинктивно, срещу мощното мъртво вълнение, против всякакви указания и правила, доказани неведнъж. Трябваше да спечеля тази битка

с природата, поставила ме на изпитание, имаща предимство и използвала елемента на изненадата. Да, ще успея, ще победя -- аз съм човекът -- няма друг. Усетих огромната мощ на морето, водата ме подхвърляше като сламка и неумолимо действаха законите на физиката.

По един страничен репер, малка барака на високия десен бряг, забелязах че бавно се придвижвам. А изобщо не се чувствах изморен, нито

задъхан, въпреки че сърцето ми биеше лудо. "Това е, ще се справя!" Хората се уголемяваха, вече виждах белите пръски на разбиващите се

вълни. Съпротивлението сякаш намаля и една от последните вълни ме изнесе до самите гребени. Останалото бе вече детска игра за мен. 

Стъпих на дънния пясък, а вътрешно ликувах. И тогава се обърнах към страховитото бурно море:

                                            "...и както пътник, кой се е спасил

                                              от буря, взор обръща към вълните

                                              беснеющи, с кои се е борил,

                                              така се спрях и аз, и в теснините,

                                              де смърт намира, кой би там стъпил,

                                              обърнах, разтреперан йощ, очите."***

     Явно никой не бе забелязал премеждието ми. Идеше ми да си сваля банския и да го запратя в морската пяна като жертвоприношение.

Изтичах при моята любима, която още се препичаше:

              --- Писе, как си..? 

Никакъв отговор!

              --- Ей, какво ти е? -- попитах, като сложих мократа си ръка на бедрото й.

              --- Не ме пипай! Връщай се в морето -- при монокината, при която беше..!

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

               * Мичурин - днешният южен курортен град Царево, името му вече беше сменено, но така го наричахме.

               ** Бял флаг - през социализма и зората на "демокрацията" флаговете на спасителните постове бяха:

                                       -- бял -- къпането разрешено;

                                       -- червен -- къпане с особено внимание, без надуваеми предмети;

                                       -- черен -- къпането абсолютно забранено.

               ***  Цитатът е от "Ад" на Данте -- песен първа. 

                                                                                                                                  гр. Сливен   

                                                                                                                                  3. февруари 2024 г.