17.10.2010 г., 23:35 ч.

Тържествено честване 

  Проза » Разкази
668 0 1
7 мин за четене

   Враца. 2 юни. Денят, в който цяла България отдава почит на Христо Ботев и всички останали известни и неизвестни негови последователи, както и на тяхното дело.
Вече почти се бе стъмнило от падащия мрак на настъпващата лятна вечер. Погледът ми обхвана събралата се наоколо многобройна тълпа. И тази година на тази дата, според традицията, трябваше да се отбележи саможертвата на Ботев за България. Трябваше да се състои тържествено честване, което щеше да завърши със заря. Затова и всички тези хора се бяха събрали тук. Затова и днес в града се бяха изсипали от парламентарните си лимузини толкова много депутати, начело със самия председател на Народното събрание. Затова и аз бях тук в този момент, надявайки се да уловя частица от чувствата, които би трябвало да бушуват сред целия народ в този необикновен ден. Надявах се чрез всичко това по някакъв начин да успея да се приближа до миналото и да се докосна до него, да се докосна до нещо истинско.
Но уви - всичко беше толкова различно. Защо нищо не бе такова, каквото очаквах да бъде?! Защо думите бяха толкова красиви, а реалността толкова отвратителна?! Тълпата покрай мен се бе събрала да празнува. Да празнува нещо, въпреки, че не знаеше какво бе то. Хората наоколо говореха, смееха се, плюеха люспи от семки. Носеше се примамливата миризма на печени на скара кебапчета, бирата се пенеше още по-примамливо. Тук-там буйни хлапета, чиито майки вече бяха вдигнали ръце от тях, се гонеха край останалите хора и крещяха. Самите майки обсъждаха поредната серия на "Дързост и красота" или проклинаха новите цени на сиренето. Техните съпрузи пък псуваха новото увеличение на цените на бензина или съдбата на регионалния футболен отбор - ще го има или ще го няма. Тук-там се забелязваха групички цигани, които придаваха особен колорит - те също празнуваха. Можеше ли да не присъстват?! Та те първи бяха усетили задаващото се честване. Може би имаше и други хора. Може би. Но на мен ми бе много трудно да ги открия сред еднообразната тълпа. Имаше и няколко национални флага - какво съм очаквал - сега е 1998-а, а не 1994-а, няма го световното първенство в САЩ, няма ги златните български лъвове, няма го Ицето Стоичков да напсува някой рефер - французин…
Всички очакваха да започне най-важната част от програмата. Да започне същинското тържествено честване.
Ето - този миг най-после настъпи. Председателят на Народното събрание, най-висшият държавник тук, трябваше да прочете тържествена реч. Шумът наоколо утихна. Той започна. Но защо никой не слушаше? Защо никой не се интересуваше от думите на големия политик? Може би защото тези думи не бяха това, което хората бяха очаквали - кухи и изтъркани шаблони, празни патетични фрази, употребявани едва ли не всяка година по един и същ начин. Може би защото цялата "реч" беше тъпа и шаблонна и достатъчно усложнена, за да не достигне до съзнанието на обикновения човек. Може би и защото председателят на Народното събрание навярно едва сега виждаше за пръв път тази си своя "реч". Беше, меко казано, жалко да слушам многобройните му грешки и неправилният му език, затруднението му да разчете някои фрази, които очевидно виждаше за първи път. Но той трябваше да направи това. Трябваше да спази традицията и да отбие номера и този път, след като се бе решил да заеме този висок пост. Въпреки, че всичко това бе толкова кухо и изпразнено от съдържание, толкова изкуствено и неискрено… След толкова много години, постепенно отбелязването на тази дата се бе превърнало просто в една рутинна дейност, с която почти всички българи дотолкова бяха свикнали, че вече я вършеха без дори и да се замислят.
Цялото това тържествено честване се бе превърнало в един постоянно повтарящ се фарс.
Погледът ми отново се плъзна по събралото се наоколо множество. Хората не криеха отегчените си физиономии. Продължаваха да си говорят, макар и по-тихо, да плюят люспи от семки, да се почесват и да се оглеждат безцелно наоколо - чакаха речта да свърши и от скуката вече не ги свърташе на едно място. Останалите политици, наредени встрани и зад говорещия, не представляваха по-различна гледка. Опитваха се да запазят някакво достойнство и да се държат както подобава, но очите им издаваха вътрешното им състояние. И те чакаха тази досадна реч да завърши по-скоро.
Аз поклатих тъжно глава. Като че ли нищо нямаше смисъл - нищо не бе такова, каквото трябваше да бъде…
Припомних си документалният филм, който бях гледал предната вечер по националната телевизия. Ставаше дума точно за честването на тази дата. За първите чествания - неорганизирани и спонтанни - естествен изблик на благодарност и преклонение от обикновената българска душа. Бяха показани и стари, чернобели и трептящи документални кадри, запечатали отдаването на почит от народа преди толкова много години, още в самото начало. От хора, които може би са живели много по-зле от сега, но които много по-добре са осъзнавали какво са направили предшествениците им за тях. Малко е да се каже, че, гледайки тези кадри, бях изумен. Но едновременно с това днес в душата ми се надигна и някаква неясна тъга, примесена със съжаление. Защото и дума не можеше да става за сравнение между онова, което бях видял вчера и това, което виждах сега. В миналото, преди толкова много години, явно хората са били много по-различни. Аз видях хиляди и хиляди обикновени българи да прииждат от всички краища на страната, за да изразят своите чувства. Без някой друг отстрани да ги организира или да ги подтиква да правят нещо в съответствие на някакви традиции - просто ей така, по собствено желание. И дори и при липсата на транспорт - те се влачеха със своите каручки с впрегнати в тях животни и образуваха километрични опашки по черните, прашни пътища, търпеливо чакайки да дойде техният ред да се поклонят на свещените за цяла България места.
Но навярно онези хора бяха притежавали нещо, което вече бе изчезнало или може би изгаснало.
Нямаше смисъл от повече думи…
В този момент нещо пред мен заблестя. Един величествен ангел, обграден от ореол от ярка светлина се спусна недалеч от мен и след като огледа внимателно всичко наоколо, като че ли се заслуша в думите на говорещия. Аз застинах, загубил ум и глас. Възможно ли бе?! Истина ли е това?! Дали да вярвам на очите си?! Може би сънувах или си въобразявах?! Ангелът продължаваше да стои там, несмущаван от нищо и от никого и мълчаливо да наблюдава. Какво ли си мислеше той, като гледаше всичко това наоколо? Как ли възприемаше действителността? Опитвах се да отгатна по светлото му лице, но то бе непроницаемо. И с нито един жест той не издаваше своите чувства и мисли. А дали имаше такива и ако да - дали те бяха подобни на човешките?
И нима никой друг от многото хора наоколо не го забелязваше?! Та той бе сред тях! Нима аз бях единственият?! Не беше ли това някаква лудост?
Но не - ето едно малко детенце също спря на едно място и се вторачи изумено в блестящия ангел. То започна да вика и да дърпа с ръка майка си за роклята, сочейки и светлият неканен посетител. Но тя, за съжаление, не можеше да съзре нищо и след като търпението и се изчерпа, залепи един бърз шамар на детето си, надявайки се по този начин да го вразуми. То онемя за момент, след което ревна, без да смее обаче да повиши глас и по бузите му започнаха да се търкалят сълзи. Аз потърсих с очи ангела, но него вече го нямаше тук. Беше изчезнал. Получилото несправедлива плесница дете също се оглеждаше, неможейки да открие блестящото създание. Погледът му попадна за един кратък миг върху мен, при което аз му намигнах. В първият момент то ме погледна по-продължително и с изненада, след което се досети за какво ставаше дума и като триеше с ръце мокрото си лице, ми се усмихна и също ми намигна.
Едва сега до ушите ми достигна краят на речта на председателя на Народното събрание. Тълпата наоколо започна да ръкопляска.
Аз се обърнах и си тръгнах, бързайки да хвана вечерния влак. Нямаше какво повече да правя тук. Нямах и желание да дочакам края на "тържественото честване". И си тръгнах не с предишните мрачни чувства. В душата ми бе леко и сърцето ми пееше - не бях единственият, който бе забелязал ангела!
А може би имаше и други деца, които също го бяха забелязали.
И незнайно защо за околните, на лицето ми се появи усмивка.

 

 

Copyright Adrian Bantchev 1998-2010

© Адриан Банчев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Поздравления за разказа. Мисля, че е есе, но това е друга тема.Важното е, че си предал атмосферата реалистично,образно, запомнящо се и най-вече професионално.Ще разгледам и останалите произведения и ще споделя ...Д.П
Предложения
: ??:??