Търсене на безсмъртния... Васил Левски

    И до днес по нашия край думат история страшно чудна и трижди пъти по-странна. Ако идете да питате някоя от бабите, дето навънка плетат под чардака, ще ви я разкажат сякаш тяхна е, и те са я видели. Но всичко се случи отдавна, преди ази да се родя и преди тейко да доходи тука да живее. Защото ние сме от съседното село  - Войнягово, а в Карлово сме само от две десетилетки. Но си спомням, га още бях малко момче и тичах бос по тесния прашен мегдан на селото, как си шушукаха хората, че куцият бай Станчо бил полудял. Тогази не разбирах що приказват, но днеска вече знам що думаха тъй.

    Но кой беше бай Станчо, ще попитате? Някогашен даскал, той отколе се ползваше с уважението на градските големци. Учел децата от околията да четат и пишат, но на младини го ударила невярна болест и той загубил десния си крак под коляното. От онзи ден бил останал без работа, защото трудно се движел и изгубил целия си имот и поминък. Не след дълго синът му, дето живеел в Филипопол, пратил на бай Станча малко парички, колкото да не умре от глад, и му заръчал да ги пази и пести, докато не му прати още. А бедният старец, никогаж не видял толкова много грошове на едно, заменил половината за малко дърва и две патици, и скътал останалото. Па от тогава заживял скромно в една дървена колиба над града и слизал само до кръчмата, за да чуе някоя новост.

     През 1872 била люта зима. Приказват още старите, че е туй е била най-страшната зима, която са видели овехтелите им кокали. Никой не смеел носа си да покаже през прага, защото и камъните се пукали от зверския студ. Лош знак било, шепнели си невестите, добитъкът умирал, покосен от невиждан досега мор, а водата в кладенците замръзвала.  Трудно се живеело онези дни и много хора Господ прибрал при себе си преди да им е дошло времето. Той и бай Станчо щял да поеме по калдъръмения път към Неговото блажено Царство небесно, но старецът оживял като по чудо. Разправял, че дядо Боже му пратил спасител – някакъв русоляв мъж, със сиви очи, от които изскачали мълнии. Гласът му бил благ, но твърд, а десницата щедра, макар и загрубяла.

 -  Казвам ви, светец беше! Светец! – настояваше дядото и махаше с патеричките си. – Беше нощ, га дойде. Някъде в гората пееше невярна нощянка, а вълча глутница се спускаше със страшен вой към града. Огин у дома нямаше, защото дървата свършиха, та затуй стоях само на една лоена свещица. Господ да ми прости, за харчалъка. – замислен Стачно се прекръсти, - Аз лежах на одъра, а патичките ми, милите, се гушеха една у друга да се стоплят. Стоях загледан в тъмния таван и си мислех, че ей го, краят ми се види. Душата ми като че ли беше готова да си поеме дъх за последно, когато чух, че се хлопа на вратата. Кой ли ще е в тази потайна доба, запитах се  наум, но не продумах нито дума. Тогива скърцането на ръждясалите панти изпълни одаята и сърцето ми, и си рекох, че някой крадец иде да ме ограби и убие. Но вместо туй, през вратата се подаде една руса главица. На лицето му имаше изписана ангелска усмивка, която няма да сгреша и до днес. Левски, каза, че му било името и влезна, седайки до мене на одъра. Пита ме що диря сам из тоя пущинак. Отвърнах му, че тука си живея кротичко с моите две патета, никому лошо не струвам и чакам син ми – Павел, вест да прати от Филипопол. Тогива онзи ми се усмихва и ми казва, че точно Павел го е замолил да ми донесе няколко гроша. Остави парите на масичката до мене заедно с малко сиренце, хлебец и лук и помоли да преспи у дома. Оставих го момчето, халал да му е, да поспи малко. А на сутринта, познайте! – дядо Станчо плесна с ръце по здравия си крак, - На сутринта го нямаше! Фюу, изпарил се като дим. Светец беше, казвам ви!

      И никой не вярваше на бай Станчо, защото кой ли слушаше безсмислените думи на един полудял старец? Бил даскал, бил. Времето му беше изтекло и сега умът му не го слушаше. Другояче нямаше как да е. Инак защо щеше да си говори с патиците си и да ги кръщава? Или пък защо вечер излизаше на пълната месечина, за да гледа към празния път? Левски му помагал? Левски имаше по-важни работи да върши, комитетски, не да помага на някакъв изкукал даскал. Не, не беше с ума си и си въобразяваше разни работи тоя дядо.

      На лудостта му отдали и последната му приумица. Късна вечер било и дядо Станчо, както винаги, стоял до огъня, подпрял се на патериците си. Слушал що си хортуват жителите на малкото градче и попивал жадно всяка дума от разговорите им. Зачервените бузи на мъжете лъщели от закачливите пощипвания на винцето, а напълнените им стомасите ръмжали доволни от нежните ласки на бобената чорбичка. Само странният човечец примлясквал жадно, но не смеел да помоли някого да му купи нещичко за ядене. Единствен той си знаел, че патенцата са спрели да несат и препитанието му е изчезнало. Примирил се бил, че иде краят, но този път не се надявал неговият светец да го спаси.

      Изведнъж, насред разговорите, вратата на кръчмата се отворила с трясък и вътре нахлул пребледнял младеж. Гърдите му се надигали тежко, сякаш е тичал няколко дни. Всички погледи се вперили в него, а той едва не изкрещял :

 -  Обесиха го!

     И заплакал без глас. Настанала тягостна тишина. Никой не смеел нито дума да продума. Само бай Станчо се оглеждал неразбиращо и се чудел кого са обесили. Кой ли бил този важен мъж, заради когото големците на града пребледнявали така? Накрая, събрал смелост, и пристъпвайки малко напред, дядото, тресейки се, попитал:

 -  Кого са обесили, бре, синко?

 -  Как кой? Левски. Онзи ден в София го осъдили душманите, а тази сутрин той предал Богу дух.

За миг старческите очи на бай Станчо, вече избелели и почти невиждащи, се напълнили със сълзи. Овехтелите чаркове на душата му заскърцали за първи път, откакто светлокосият Левски го бил спасил през онази зима. Не изминали и няколко секунди, и с треперещи от вълнението ръце, той запристъпял към вратата и за почуда на всички се усмихнал по детински на злочестия младеж.

 -  Где отиваш, Станчо? – извикал кръчмарят. – Гледай какъв студ е навън, я си стой до огъня!

Напуканите старчески устни се отворили няколко пъти едва-едва и дядото казал почти шепнешком  :

 -  В София.

 -  Че какво ще правиш в София? – се засмял един чорбаджия, а кръглите му очички светнали.

 -  Ще ида да вида Левски!

 -  Ти не чу ли, бе, Левски го обесили! Няма го. Умрял е. – озъбил се попът, надигайки една чаша греяна ракия.

А старецът само поклатил глава и се зачудил що за хора са тези.

„Той е жив, а те не могат да разберат. Защо не проумяват, че светецът не е мъртъв, а само безсмъртен. Никой не може да убие душата му, колкото и пъти да го обесва. Левски ще остане завинаги сред онези, които го търсят... Чини ми се, най-добре ще е да тръгна от сега, че краката ми няма да издържат, ако бързам. А така, като ходя бавничко, ще стигна, когато възкръсне. Да. Чакай ме, сине, ида!”

Така си мислеше бай Станчо, докато черната паст на нощта го поглъщаше. Зад него раздразнените мъже само махнаха пренебрежително с ръка, когато той излезе от кръчмата и се заеха да обсъждат, че този бунтовен младеж е можел само беля да им докара и добре е станало, че е умрял. Те нехаеха за това, че един гигант е напуснал света на живите и се е преселил в дома на времето, където всичко е вечно ... Те нехаеха, защото и не разбираха.

А според легендата, през вечерта на 18 срещу 19 февруари, по пътя от Войнягово към Карлово, върви един самотен старец, който се подпира на патерици. Говорят, че са го виждали и редом с някакъв светлокос мъж, който го е подкрепял в дългия път към... Свободата.