Убиец на души!

Съжалявам, че ти подарих стиха си.

Съжалявам, че ти подарих ума си.

Отново бях нечута

и неразбрана.

Радвам се, че те имаше.

Съжалявам, че те няма.

Грешна съм и пред себе си,

и пред хората.

Грешна, но не разбрана.

Бях гола пред теб.

Бях без душа и без сърце.

Показах раните си и те никога повече не зараснаха. Ти бъркаше по-надълбоко и все по-силно. Душата ми крещеше „Стига! Спри!” молеща бях – за любовта ти. Трудно ставах, но лесно падах. Като камбанен звън в екота на сърцето ми. Ти си кръвта и ужасът в тялото ми. Ти си мисълта, убиваща ме. Стига, спри! Моля те! Махни се от мен и от живота ми! Ти взе всичко, което имах, а аз нямах почти нищо. Ограби ме и ме остави. Там, на пода с горящия огън в края на стаята.

И сега тя лежи, лежи на земята, а аз не мога да ù помогна! Виждам! Виждам как си отива, бавно гаснеща и тлееща, молеща за спасение. Аз не мога да ù помогна. С последни сили опитах, но не мога! Ти беше! Ти я уби! Нямам силата, нито властта да ù помогна. Искам да стане, да живее в мен както винаги. Уви! Дори не помръдва!  Доволен ли си от това, което стори? За какво си дошъл? Аз нямам какво да ти дам. Взе всичко, което имах. Позволих ти да влезеш, но без да крадеш. Сега не мога да ù помогна. Тя е много зле, дори вече избледнява и става прозрачна. Не! Отива си! Ти си убиец! Убиец на души! Заставам в ъгъла и я гледам как си отива. И аз умирам с нея, защото е всичко, което имам. Цялата стая е в пламъци и кръв! Затворих очи и умрях! Умрях със залеза и звездите! Умрях със душата си, просната на пода! Прегърнах я и притворих очите си, заспивайки вечния сън, който отдавна чаках.

А аз бях нейната рожба!

                                                                                                   Даниела Ангелова