Убийства за фон

  Глава първа

10. 02. 2009 г. 




         В сладкарница "Морти" бе оживено както винаги - забързани сервитьори с бодра крачка изпълняваха поръчките на редовните си клиенти. Просторното помещение се изпълваше с весела глъчка, смеховете от съседните маси достигаха до ушите ми. В контраст с отрицателните температури навън, тук бе топло и уютно. Добре, че реших да посетя любимото си заведение, докато чакам Светла да пристигне. Светла ми е приятелка от гимназията, двете бяхме неразделни. След завършването обаче тя реши да продължи образованието си извън България и се записа да следва туризъм в Швейцария. Е, поне можеше да си го позволи. А аз поех по нелеката задача да се боря с престъпността, записах се в Академията на МВР. Всички ми казваха, че изглеждам прекалено крехка и уязвима за полицайка, но нито за миг не се разколебах и вече бях на прага официално да се превърна в един от служителите на МВР - след 4 месеца ми предстоеше дипломиране, съпроводено с множество изтощителни изпити. За мен беше важно не просто да издържа тестовете, а и да получа отлични оценки.

  Както разбрахте, бях си уговорила среща с приятелката ми в уютното софийско заведение. Познавах Светла много добре - винаги закъснява. Минаваше 11, "само" 15 минути след уречения час. Е, днес имах свободен предобед и нямаше защо да бързам. Разполагах с време и не вижда нищо нередно в закъснението на Светла. Обстановката в сладкарницата ми допадаше - обичам да съм сред хора, обичам около мен да е оживено. Из залата се носеше приятен аромат на крем, който лекичко гъделичкаше апетита. Пъргава закръглена сервитьорка ми поднесе чаша портокалов сок и огромно парче от любимата ми плодова торта. Опитах от вкусната глазура и отправих поглед навън, като доста често отправях поглед към огромния стенен часовник с форма на раковина.
- Здравей. Как си? - лъчезарната усмивка на слънчевото момиче Светла блестеше неотразимо.
- Охо. Привет, привет. -  поздравих я и отвърнах на усмивката й. 
- Имаш шоколад по зъбите... - Светла бе от малкото мои познати, които можеха да се похвалят с безупречен външен вид.Като внучка на един от главните собственици на просперираща банка, приятелката ми се къпеше в разкош и лукс. Изключително суетна и леко самовлюбена, тя бе идеалната компания за разискване на модни въпроси. И днес, както винаги, Светлана изглеждаше ослепително, сякаш излязла от корицата на списанието, което издаваше. О, да! Едва на 21, а вече можеше да се похвали с доста успехи, за разлика от мен. Като се замисля, май не съм постигнала нищо значително през краткия ми живот. Е, за четвърт век май си е нормално. Какво пък? Не се оплаквам за нищо. С изключение на болките във врата. Спя накриво, но това е маловажна подробност. Ако бях на мястото на Светла, със сигурност щях да съм редовна клиентка на масажните салоните. Не че тя не е... Знам, че между нейния и моя живот има доста огромна разлика, но не й завиждам. Явно съм си от по-добричките момичета, които се радват за успехите на другите. Всъщност, като казах, че не й завиждам, май леко ви подведох - не съм толкова честна и безкористна, за каквато се представям. Единственото нещо, за което изпитвам завист, и то благородно, е възможността на Светлана да пътува.
- Само 15 минути закъснение. -  Светла с елегантно движение седна на мекия диван и погледна новия си часовник - върху циферблата му се открояваше бляскавият надпис "Prada'' - Е, за мен си е постижение! Имало е случаи, в които си ме чакала доста повече... Извинявам се. Обещах си да се превърна в послушно момиче, което никога не закъснява и е винаги точно.
- Ха-ха! - разсмях се от сърце - Звучи ми като някакъв недостижим идеал. Ти и точност! За Бога, кажи ми, че ще ставаш космонавт, но...
Приятелката ми ме скастри:
-Хей, не се подигравай! Говорех ти сериозно.
  В това време пристигна пълничката сервитьорка.
- Диетична кола и плодова салата без сметана. - поръча Светла и продължихме разговора си.
- Та... да приемем, че наистина вече спадаш към групата на "точните момичета"... - подех със закачлив тон, но тя ме прекъсна:
- Знам, че не ти се вярва, но си е така, Хриси

- Отдалеч надушвам намесата на мъж.
Светла не отвърна нищо, само се усмихна идва забележимо.
- Права ли съм? - глождеше ме любопитството. Умирах си да разбера кое е най-новото й любовно завоевание. Тя разбърка салатата, която току-що й бяха сервирали и уби надеждите ми да науча нещо по-пикантно:
- Да, замесен е мъж - дядо ми. Повери ми галерията на булевард "Васил Левски". И познай какво! Новата управителка съм си аз!
-Страхотно! Поздравления! - не скрих радостта си -  Значи новата ти длъжност те е направила по-отговорна.
- Отчасти. Дядо ми повери галерията в случай, че успея да изкореня лошите си навици. Може би се надява, че ще стана по-отговорна и най-после ще стъпя здраво на земята. Накратко - иска да ме превъзпита, а явно е забравил, че именно той ме разглези навремето. И още по-накратко - ще може да ме държи изкъсо, да ме контролира. Обеща да следи всяка изложба, всяка моя обществена изява. Не знам дали да се радвам или не.
- Е, ако бях на твое място, със сигурност щях да съм се озовала на седмото небе.
  Господин Петров, дядото на Светла, бе собственик на пет от най-елитните частни галерии в столицата и голяма част от съвременните ни художници излагаха творбите си именно там. Тонът на приятелката ми стана по-сериозен и усмихнатото й лице сякаш помръкна:
- Не бързай със заключенията, Хриси! Ако направя и най-малкото нарушение - ако ме снимат в неприлично състояние, ако репортерите ме спипат на пиянски запой... абе каквато и дребна проява на безотговорност да направя, ще се сбогувам с галерията.
  Почувствах се доста странно - на Свела никога ни й бе пукало за нещо друго освен себе си. Познавах я доста добре и една галерия определено не можеше да намери място в списъка й с важните за нея неща.
- Толкова ли държиш на галерията? - попитах я и отпих от портокаловия сок. Усетих нотка на колебание в гласа й:
- Да речем, че е важно да спечеля доверието на дядо - бих се радвала да ме възприема като по-зрял човек. А ако успея да ръководя добре галерията, със сигурност ще оправдая очакванията му.

  Е, дотук нямаше нищо сериозно и обезпокоително, което да обясни странния й, пропит от притеснение тон.
- Но имам мъничък проблем. - призна Светла. Как само надушвам отдалеч проблемите.Като детектив съм. Помолих я да сподели.
- Налага ми се спешно да отпътувам утре сутринта за чужбина. Ще отсъствам седмица, а няма на кого да поверя галерията. Реших да те помоля за една услуга - ще ме заместиш ли една седмица? Няма нищо сложно в работата, която ще ти се наложи да вършиш. Нали все пак ще си управителка! Ще преглеждаш списъците с новите творби и ще си стоиш в топлия кабинет с чаша горещо кафе в ръка, приготвено от Иглика. Иглика е секретарката ми. Много е сладкодумна, може да бъде страхотна компания. Ще си допаднете, ще видиш. Работното ти време е от 10.00 до 16.00. Иглика идва на работа половин час по-рано - в 9.30. Тя ще ти обясни какво трябва да правиш по-подробно утре. Наистина спешно се нуждая от помощта ти. Обещавам да ти се реванширам. Моля те, моля те! Съгласи се! Няма нищо чак толкова сложно.
- Не знам дали ще успея да се справя, Светле. През живота си съм стъпвала в галерия само по изложби, а ти искаш от мен да ръководя тази на дядо ти. Не съм запозната с тънкостите.
- Как няма да се справиш! В сравнение с обучението ти в Академията на МВР да си управител на галерия е фасулска работа. Хайде, за мен го направи! Обещах да се реванширам! Нали знаеш колко много си те обичкам!
  Не бе нужно да ме увещава още дълго време - приех и й обещах, че ще се постарая да се грижа за галерията по-добре от нея самата! Каза ми кода на алармата, а когато ми подаде връзка с три ключета и ми обясни предназначението на всяко едно от тях, Светлана като че ли леко пребледня, слънчевата й усмивка замръкна за втори път. Трябваше да има някаква причина за странното й изражение.
- Светле, май не ми каза всичко, а?
- Така е. - промълви едва чуто и облиза пресъхналите си устни - жест, който не бе характерен за нея.
- Ако искаш да заминеш на романтично пътване с някой пичага, няма проблеми, ще те разбера. Хора сме. - опитах се да я поуспокоя, но без резултат. Погледна навън, въздъхна тихо и си наложи да се усмихне. След това поде с унил глас:
- Страх ме е, Хриси. Доста странни неща ми се случват напоследък. Имам чувството, че участвам в някоя долнопробна драма. От три седмици не мога да спя нормално. Знаеш ли защо? Някой ми отправя заплахи по телефона - някакъв мъж, психопатът му с психопат! Само да го пипна. Последния път ми каза "Малката кучка май е доста облагодетелствана от дядо. Жалко, че няма да има възможността да се порадва на положението си още дълго." Все едно ми казва "скоро ще те убия", но в по-омекотен вариант. Вчера открих кокоша глава в пощата си, а преди три дни пред вратата ми имаше огромен букет с червени рози, а на визитката пишеше: "Дядо много ще ти се зарадва. С уважение: Бича" Смених си телефонния номер най-малко осем пъти, но без резултат. На ден получавам поне по 3 sms-а с извратено съдържание от различни SIM-карти. Направо ми се повръща. Затова няколко нощи спах във вилата на дядо ми. Постоянно имам усещането, че ме следят. Не ми се занимава вече и с полицайчета - извинявай, че обиждам бъдещите ти колеги, но наистина са отвратителни. Няколко пъти вече подадох сигнал и не ми обърнаха особено внимание. Никакво впечатление не им направиха думите ми и най-учтиво ме обясниха, че всекидневно получават десетки подобни сигнали и в 98% от случаите заплахите били плод на шегаджии и не водели до сериозни последствия. Отвратително е, ако някой се шегува по този начин с мен. Странно чувство за хумор имат някои хора. Не ми е забавно! Изобщо не ми е забавно...
  Като всички приуспели и доказали се хора и Светла имаше врагове. Много жени й завиждаха за ослепителния й външен вид, омагьосващ мъжете. Русата й чуплива коса до кръста, сините очи, изваяното й тяло и солидната сума в банковата й сметка й бяха създали много неприятели. В този момент телефонът й иззвъня и прекъсна разговора ни. Светла трепна, но, поглеждайки екрана, по лицето й се изписа видимо облекчение - не й звънеше непознат номер.
- Ало? Здравей. Да, да. Къде съм ли? В МОЛ-а, реших да си напазарувам някои дребни неща. Не се безпокой. Утре ли? Утре няма да мога, имам ангажименти. Днес следобед съм свободна, да. Тогава ще се видим. В галерията? Няма проблеми, ще го обсъдим. Ще те чакам в галерията точно в 17.00. До после, чао. И не закъснявай.
  Светла прибра телефона в чантичката си.
- Извинявам се, но трябваше да вдигна. Да продължим с психопата - стигна дотам, че да окачи мои снимки на входа на галерията. Добре, че Иглика чула някакъв шум и отишла да провери какво има. Видяла снимките и ги свалила. Показа ми ги, помислила, че са от някое мое бивше гадже. Щях да полудея, когато ги разгледах. На снимките бях гола!
Учудването ми беше огромно и започнах да изключвам предположението някой просто да се шегува.
- Някой притежава твои голи снимки? Но как те е снимал? Докато се къпеш? Докато се преобличаш?
- Ами да... На две от снимките съм под душа, а другите са правени, докато се преобличам. Ужасно е... Не съм ги показвала на никого, само Иглика ги е виждала, но не подозира, че положението е чак толкова сложно. Все пак реших да ги запазя, мисля си, че могат да бъдат ценни, ако успеем да разкрием кой е психопатът. 
- И кой се крие зад псевдонима Бича...
- Да. Всичко е толкова странно. Реших да замина утре за Италия. Седмица почивка далеч от психопати ще ми се отрази добре. Единствено ти и дядо ми знаете за заминаването ми. Той ме помоли да си избера достойна заместничка в галерията. Ако някой те попита къде съм - разпускам в Пампорово. Така казах на Иглика и тя страшно се зарадва, че най-после ще си почина малко. Всички забелязват, че съм изморена и изнервена, колкото и усилия да полагам да го прикрия.
  Светла потрепери и облече стилното си сако. След това ми се усмихна и продължи:
- Радвам се, че се съгласи да ме заместиш за кратко. Ще се чуваме.
- Светле, бъди внимателна. Притеснявам се за теб. Мога да говоря с инспектор Иванов - баща е на един колега, компетентен е и няма да се отнесе вятърничаво към случая.
- Спокойно, ще се оправя. С дядо ми не искаме да се вдига излишен шум.
- Добре тогава. Ако заплахите наистина са дело на шегаджия с болна психика, не ми се вярва да те последва чак до Италия! А ако не са плод на шегаджия?

*** *** *** *** *** *** *** *** *** 

"А ако не са плод на шегаджия?" - отговорът на този въпрос ме притесняваше най-много от всичко, след като със Светла се разделихме и аз се върнах в общежитието си. Опитвах се да открия прилично обяснение, но възможностите доста ме плашеха. Реших да се поразведря като поплувам в закрития басейн заедно с двама мои колеги. После взех топъл душ и се усамотих с книга в ръка. Отпусната на леглото си, неусетно се бях унесла, но телефонното иззвъняване ме откъсна от спокойния сън. В стаята бе тъмно. Погледнах часовника - 00.27. Бях спала непробудно около три часа.
- Ало?-промълвих със сънен глас.
- Христина Маджарова? - гласът отсреща бе плътен и ясен.
- На телефона.
- Обажда се Светлин Петров.
- Дядото на Светла? - заля ме вълна на притеснение. Какво търсеше от мен дядото на Светла посред нощ. Със сигурност не се обаждаше, за да ме пита как съм.
- Да. Става въпрос за внучката ми. Можеш ли да дойдеш до вилата ми? След половин час шофьорът ми ще дойде да те вземе.
- Какво има? Нещо със Светла ли се е случило? Кажете й да не се притеснява, аз ще...
- Светла е мъртва.