20.11.2013 г., 19:45 ч.

Ученикът (1) 

  Проза » Повести и романи
731 0 1
3 мин за четене

-          Миличка, моля те поеми един нов ученик! – помоли ме майка ми, докато вечеряхме. Тя беше частен учител по английски на току-що преместили се в Лондон семейства. Понякога ме моли аз да обучавам нейни ученици, ако ù се съберат много.

-          Оф, мамо, пак ли? – запротестирах – Разбери, аз съм на 17 и искам да излизам с приятелите си. Освен всичко, нали сега плащаш за допълнителни часове за кандидатстването ми догодина. Не мога да ходя на училище, на уроци и да обучавам. Няма да имам никакво време за себе си.

-          Е, хайде де. Моля те. Момчето е на твоята възраст, скоро се е преместило тук от Южна Корея. – примоли ми се милата ми майчица.

-          Казах, НЕ! – скръстих ръце – Най-много да е отново някой глупак или зубър.

-          Не го знам какъв е, но ако приемеш, освен парите от семейството му, аз ще ти давам още по 50 евро. – извади тайното си оръжие. Тя знае колко много обичам да пазарувам, но останах твърда.

-          Не можеш да ме примамиш със 100 евро. Не се давам толкова лесно, мамо. – обясних ù аз.

-          Добре де, добре. Щом не мога със 100 евро, тогава може би ще се съгласиш за 100 евро и да ти позволя да си поръчаш пълния комплект албуми, тениска и чанта на онази твоя любима група. – тя никога не ми позволи да го направя – Аз ще ги платя.

-          Какво? Ще ми позволиш? – попитах я аз искрено учудена.

-          Да. Само срещу това да даваш уроци по един час на ден на момчето, за което ти казах, в продължение на две седмици. – замислих се, какво пък толкова. Ще получавам по 100 евро на урок само за мен и ще получа албумите си. Час на ден не е кой знае колко.

-          Ами...  съгласна съм. – е, как да откажа на такава оферта.

-          Благодаря ти, Лия. – усмихна ми се нежно майка ми – Утре е първият урок.

-          Какво? Не мога утре. Нали ти казах, че утре имам допълнителни часове от 2 до 3, а после към 5 ще караме колелета с Джесика. – знаех си, че това ще обърка плановете ми.

-          Значи ще му кажа да дойде в 3:30. – майка ми игнорира всичко, което казах.

-          Ехо, не ме ли чу?

-          Чух те, но момчето трябва да започне възможно най-скоро. Отдели му само час, не е много.

-          Ох, добре. – примирих се и с това – Точно 3:30 тук.

-          Да. Добре. – майка ми взе телефона си и преди да излезе от стаята, за да уговори часа, ми каза – Тичай да си поръчваш албумите. – при което аз скочих и се запътих към стаята си.

 

 

На следващия ден се прибрах от допълнителните уроци в 3:10. Бях скапана. Едвам държах очите си отворени. Преоблякох се в тениска и къси панталони, вдигнах косата си и си направих кафе. Подредих хола и извадих учебниците. В 3:25 бях седнала на дивана, с кафето си в ръка, и чаках момчето. Не знаех много за него. Само че беше на 17 и че беше от Южна Корея. Майка ми каза, че бил добро и възпитано момче. В превод от нейния език на нормалния, това означаваше зубър от класа. Нов зубър! Е, те не бяха лоши хора, но понякога бяха много дразнещи. Четях една нова книга, но въпреки това във всеки един момент знаех точно колко е часът. Когато стана 3:30, аз оставих книгата си и отидох до прозореца. Нямаше никой. В 3:35 все още го нямаше. Честно казано изобщо не ме интересуваше и си четях книгата на спокойствие. По едно време се чу звънецът. Погледнах часовника си – 3:45. Станах и най-спокойно отидох до вратата, но когато я отворих, дъхът ми спря.

© Габриела Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??