6.11.2016 г., 21:32 ч.  

Училищна вина 

  Проза » Разкази
1065 0 1
32 мин за четене
Училищна вина

 

Бавно и някак заговорнически стрелките на училищния часовник се докоснаха за миг, разминавайки се в противоположни посоки, за да възвестят едновременно края на първата смяна и началото на обяда, като  закачливо намигнаха на Стамен.

 

- Време е! - помисли си Стамен- училищният разсилен, който след цели четири часа и половина чакаше обяда.

С видимо облекчение и обигран акробатичен жест, той се завъртя и стовари ръката си върху стария, голям колкото кафез училищен звънец, който се намираше зад него, и в мигом  като със залп изстреляни, четири паралелки от началното и три от основното  се изстреляха като от  космодрума в Байконур,  изпълниха фоайето на основно училище „Драган Цанков“. Оглушителна глъчка се разнесе  по трите етажа на началното и цяла върволица от хлипащи, пищящи, огладнели от скука дечурлига се спуснаха по парапета, за да се приземят в краката на идващия отдолу г-н Бардунчев- директорът на основното.

 

-Къде се намирате вие бе, това тук да не ви е ледена пързалка! - възмущаваше се Бардунчев. Това тук е училище... У-ЧИ-ЛИ-ЩЕ  с голямо УЧИ..да повторя ли за недочулите. И в този момент от тоалетните в дъното на коридора, дълго и продължително се разнесе "Уууууу"  Бардунчев, пущиняк  бастунски!.. Гласовете отекнаха и смеейки се изгубиха по коридорите. Директорът гневно почервеня  от яд, въздъхна тежко, окопити се като кон след баня, и нервно измърмори нещо под носа си...

 

-Ще ми паднете, нехранимайковци такива, ще ви видя, сметчицата аз, ученическа,  ще видим май ли ще е,  септември ли ще е,  ще се повтаря, ще се повтаря. Решено е!... Ах, ах..ще ви кажа аз - и мърморейки замарширува по стълбите към директорската обител.

Обедът преполовяваше и някак изкушаващо примамваше с миризма на свинско печено със самоковски картофи, отгледани от едрогабаритни самоковски девойки, смилянски боб , с гарнитура от кисели краставички, супа топчета и превъзходно крем брюле, което Стамен предвидливо си беше заделил, на връщане от стола , и което така добре скри в шкафа на  портиерната. Откакто Бардунчев му вдигна мерника, заради неизчистения училищен двор, точно по времето, когато течеше  проверка от инспектората, и цветущият надпис върху таблото в учителската стая, който незнайно как се бе материализирал, който така скромно гласеше „Да ходите на Бардунчев в гъ...а - " учители – мъчители“. И както можеше да се очаква в такива случаи, някой трябваше да заиграе в ролята на черната овца и цялата вина беше лепната с неприкрито удоволствие  на  Стамен, понеже  беше най - удобно, та  обвиниха именно него, макар той  точно в този ден  да бе болен, и както става често в този свят, „вина за невинните“  има бол . От тогава Стамен се превърна в„персона нон грата“ в училището и само намесата на учителя по изобразително изкуство  Лещарски, и  находчивостта му,  да изрисуват таблото в учителската до такава неузнаваемост,   и умело да  спасят  портиера от уволнение. Именно затова, той се заозърта и с риск, който си струваше, жадно преглътна от брюлето, което така му се се  услади, та по  някакъв странен начин това усещане за сладост и кадифе, той свърза с нея. Сладкото ухание и вкус на брюлето с омайния вкус от целувка с  жадувана жена. Изпаднал в немилост пред училищната  власт, която естествено никога не виждаше труда на малкия, но почтен човек, не му даваше мира. А все пак в това училище  не беше само той обслужващ персонал.Училището разполагаше с една камара чистачки, дърводелеца  Станко вретеното, който беше сложил света в задния си джоб и държеше, ама на  всяка  цена  да  ти обяснява,  как се изгодно да живееш в този свят, в който самият той бе участвал в неговата направа . Обикновено параджията бай Добри, екземпляр от същата порода, гледащ е от високо, макар и с  натежалото си  ЕГН, и защото някога в зората на времето, бил спечелил  конкурс през 59- а година за  Аполон на плажа в Бургас. Нещо което в  беше случило преди десетилетия, а и не беше съвсем сигурно дали изобщо се е случило някога. Към днешна дата беше един проклет параджия,  недоволен, мрънкащ, и сякаш изпускаше пара, като онзи стар котел  в дъното на училищните подземия. Старият му задник не се показваше от подземието и редовно със бай Станко – дърводелелчето, обсъждаха новопостъпилите учителки в началото на учебната година на чашка бира, купена преди или по време на  работа. Понякога Стамен се налагаше да ги моли да бият училищния звънец вместо него или да затворят прозорците преди дъжд, но те не тъй учтиво го отклоняваха , като не го  вземаха на  твръде насериозно.

- Заети сме, бе батьовото – казваше Станко  дърводелника , ухаещ на одeколон „Тройной“,останал  сякаш от  абитуриентската му вечер, на калъп с ризата от пясъчна коприна и лачените обувки  37-ми размер.

- Много работа  бе младеж! -  дръжки, врати, прозорци-  работа,  няма край, а и то магарето за работа само го търсят.

- Но,  но, но,  за да видиш Стаменчо, че сме не само  хора, а цели човеци, ще го дръннем тоз твоя звънец, щом чак толкоз се налага и ти е толкова наложителен. Ама, тъй като се замисля и една половинка гроздова мий наложителна, че много самотно ме гледа отсреща от бакалията.- изрече Станко и самодоволно, с вид на царски паж с подскок се изнесе царствено към дърводелната.

Стамен се умисли за миг. Как му се искаше да има истински  колеги, дори приятели, понякога до себе си и макар да обичаше самотата, и тя му дотягаше...Като че ли му беше трудно да обитава сам, този твърде строг свят,  светът на възрастните. Самият той беше вече  прехвърлил 40-те по миналата  година, но лицето му бе някак неизменно, сякаш недокоснато от годините ,дори  детско в някои моменти. Не беше създал семейство в общоприетия смисъл, който се приемаше от обществото. Живееше самостоятелно над етажа на родителите си и в известен смисъл чувстваше училището, и децата като свое истинско семейство. Тук мина  детството му, ученичеството му и тук беше останал.  Нещо  силно го привързваше към това място. Интуитивно усещаше, че душата му е млада, а училището е люлка на младия дух, на смеха, но и на неща твърде сериозни, които  един ден  трябва дадат тези  зрели  плодове, от който да вкусващ през целия си живот.   И някак  го вярваше, беше убеден, в своята наивност, в това.  Винаги когато изкласяваше някой 7-ми клас, той ги изпращаше , сякаш с тях си отиваше и някаква частица от него .  С всичките караници, счупени и потрошени училищни истории, оставаше само доброто на раздяла. „Човекът“ е противоречиво   същество – помисли си Стамен ,  и то точно по този  начин, за да е по- интересна играта му в живота - казваше си  той... Доброто лесно се забравя, когато го сториш на някого, не е като лошото, то се помни повече. Каквото и да казват другите.  Но, когато ги  изпращаше до училищната врата, която преди седем години ги бе приютила, тези  деца днес, а утре ще бъдат възрастни, някак все  наяве изпъкваше  това добро, за което само сърцето може да разбере. Понякога се питаше, дали някой ще го помни. И очите му се пълнеха със сълзи. Замлъкваше!...Спомняше си как  в училищния двор им разказваше за  Да Винчи, за Йовков или за великия Колумб, за неговите   далечни морета и земи. Разказваше – увлекателно, някак наивно, и децата го слушаха, разбираха, че той носи в себе си, нещо, което и те притежаваха.И понякога искаха той да  около тях. Стамен блуждаеше, а погледът му се плъзгаше далеч по коридора на училището, до прозореца , дори отвъд него, преминаваше през улици и сгради. Извисяваше се някъде нагоре в небето Докато насмешлив детски глас не го върна в реалността:

 

- Ей, сламка, как е, кво стаааа, браат. Как е живейшъна, има ли филм?- изфъфли Неделчо от 5б клас, и закачливо му намигна изпод вежди.

- Даа, да добре съм - пробва  да се окопити   Стамен и преди да отговори, чу насрешния откос.

- Даакаш ли ми се а, дакаш ми се май, сешингс, сешингс?- изхили се хлапето и продума - Ей, сламка, сламка, твойта мамка, и изчезна като ракета пършинг по коридора, а раницата като парашут се носеше зад него...

Децата, слизащи от горния етаж шумно се разсмяха, прескачайки се, се  изнизаха в индийска нишка към вратата на училището. Стамен мина по етажите, фиксира  двата коша с боклуци, измърмори нещо: Ей,  деца,  деца  , не пазите бе,  всичко сте направили в станиол , обелки от банани , чаши от заледени плодови сокчета. И аз съм бил ученик, не е като да не съм бил. Чудо на чудесата, пазете бе хигиената е хубаво нещо. Чистота, каква чистота беше едно време, ама то и чистачките не са същите, абе ней си . Мързел. Не само при децата, но и при възрастните,  и е повече мързела . Сега само сериали гледат и  обсъждат, вестници „Лична драма“ четат, а чистотата ,а той, добрият пример, къде е, къде са книгите, това  - богатство, но истинските, не  тези от смартфона . В тях няма живот, няма усещане. Съвсем друго е

да усетиш допира на хартията, да усетиш какво иска да ти каже автора сякаш е до теб – мислеше си Стамен и неусетно беше  излязъл на двора с двата коша в ръце, стигайки до училищните казани, той я видя и нещо у него засия. Беше млада,  някъде около 30-те, с онази блага и завладяваща усмивка, която те кара да я търсиш пак и пак, някак неудържимо,  да я гледаш без да спираш нито за миг. Действаше като опиат, за всички наоколо и особено за мъжете в училището. Може би, защото музиката беше в душата ѝ. Очарованието, което изпълваше въздуха, когато тя се появеше, уханието на женственост и песен , те приканват  да искаш да си около нея.. Той вече година и половина мислеше за нея, точно толкова , от когато бе дошла  като  учителка, потомствена музикантка. Беше завършила Пражката консерватория с пиано , концертираше за кратко, и дори изнесе брилянтен концерт в къщата музей на Моцарт в Залцбург.  Умееше да раздава музиката си, която чувстваше като дар свише, подаряваше я, с цялото си сърце и за разлика от другите музиканти, които използваха изкуството, да величаят себе си, тя знаеше, че никои не притежава музиката, тя  беше тук при хората, за да ги  одухотворява, а музикантите са просто инструментите в ръцете на една велика, всепронизваща  и човеколюбива сила, издигайки ги винаги нагоре. Тя не разбираше, защо хората не взимаха от света,  цветното, красивото, за да направят този свят, още по-хубав, на вместо това повечето от тях се привличаха , като че ли от негативното и повече в него  пребиваваха. Беше се отказала от кариера, завърнала се в родния си град, за да бъде близо до децата , да ги  привлече в лоното на изкуството, усещаше  че  е нужна тук, сега , повече от всякога. Искрено вярваше в думите  „Красотата ще спаси този  свят“, а под красота тя разбираше толкова много неща: Красива беше благостта, благородството, между хората .Притежаваше вътрешното убеждение: „ Това, което даваш на другите и на света, го даваш на себе си.“Такава беше Мона, в неговите очи,  дар не само за света, но и за основно училище „ Драган Цанков“. Стамен опита  да продума и тъкмо да изрече, чу мазния прокрадващ се  глас, идващ зад него.

 

- Здравейте, госпожице  Виланова ! Толкова се радвам да ви видя, така добре изглеждате- промънка  Кочев… Часът по музика е толкова скучен без вас,  но когато  вие сте тук , всичко е толкова  многолико – опита да оригиналничи, като искаше да каже нещо различно , но както винаги обърка значението на думата..

-  Кога  ще ни попеете, толкова сте очарователна, талантът струи  от вас  – мазно и продължително се разливаха по паважа    протяжните  глупости  на физкултурника  Кочев, никому неизвестния отвъд оградата на училището , великия спортен  футболен деятел Кънчо Кочев , известен като Кънчо – ритънката сред учениците на основното. Мона го прецени още първия ден на своето назначение, в който Кочев се беше постлал като стара чипровска черга от Възрождението  в краката на Търновската царица.

- Здравейте, г-н Кочев!- сдържано  му отговори Мона и изкусно пренебрегна цялото старание на физкултурника, който остана да виси сякаш  със себе си,  като полуразстопен снежен човек с тенджера  на главата и  хвърли  бърз поглед към Стамен.

      - Стамене, здравей! Как си, оздравя ли! Добре ли си вече ? – попита Мона,  и някак естествено прозвучаха думите ѝ. Не беше престорена,  знаеше, че всеки човек е важен, всеки е някаква лична  история и по своему истина. За  нея не беше важно  положението или професията, а  човешкото у хората,  и беше топла с тях, но наложеше ли се, бързо  ги поставяше на мястото им. Това нейно  присъствие,  привличаше като магнит околните. Около нея винаги имаше някого - от чистачките до училищния директор, от мед. сестрата до учителя по Изобразително – Лещарски. Камен Лещарски – за нея той беше нещо повече от колега-учител. Дали заради изкуството, което ги свързваше или нещо по-сърдечно, припламнало по време на семинара на изкуствата, те не си бяха безразлични съвсем . Това, дори останало незабелязано за другите, беше забелязано от Стамен. 

 Една вечер, когато учебните часове приключваха, Стамен  се качи да огледа прозорците на кабинетите. Влезе в кабинета по астрономия , погледна през големия  сив  телескоп, нагоре към свечеряващото се небе. После го насочи към морето, в което искаше като малко момче да избяга, някъде отвъд хоризонта, да плава с кораби, да вижда нови земи, един друг  непознат свят, такъв какъвто го виждаше в учебниците на децата, и в  мечтите си. А над всичко  сивееше една  жълта луна, предвкусвайки я…  после се озова в литературния кабинет. На дъската  имаше  стих  от песен, който му се стори някак познат:

 „Високо, високо, високо.... Стамен взема тебешира и дописа стиха...

 

Високо, високо, високо,
над завист и обида
Високо, високо, високо,
високо да те видя.

Високо, високо, високо,
над всичко днес бъди
и обич синеока -
звездите са звезди.

Високо, високо, високо,
и обич синеока,
звездите са звезди
защото са високо.

 

Да те видя - високо застани.
Да те видя - над дребните сплетни.
Да те видя - над всичко днес бъди.
Да те видя.

 

На излизане дочу едва доловими ноти, примесени с нежен шепот, но не успя да го различи от общия фон.Човешки глас ли беше ?. Спря за миг близо до кабинета. Музика тихо се носеше. Скрит в полутъмния коридор, не дишаше. Пианото редеше някакви ноти, но и глас, мъжки глас, заслушан Стамен различи гласа на Камен- учителя по рисуване .

– Обичам те! Мона! Обичам те!  Мона свиреше „Стъпки в снега “ на Дебюси. Сърцето му натежа, стъпките също. Нощта бе твърде горчива за понасяне, като горчивата луна, нескрито надничаща над града.

 

И същата тази нощ беше топло. Не се прибра. Вървеше по брега на плажа.  Не усети как се съмна .Хладната съботната сутрин побутваше заспалия град.  Град, в който можеш да бъдеш или да  не бъдеш… Тръгна през морската градина,  спусна се по  шпарца  на  града и тихо приседна в краката на  грамофона. Грамофонът гледаше небето, в своето очакване на Годо.

 

 

 

 

 

 

 

                                                              

                                                                II част

 

- Иии раз и  два и три! -и   раз и  два и три! Ръце - горе с подскок! Дишай!Дишай!. Ей, като риби  сте бе! Какво ги надувате тия бузи. Я събудис, кое време стана!  И раз и два и три-и! -  извика  Кочев - пристегнат в кръста  като ръждясала безопасна игла. Кой не бил ял, кой не бил друго?. Ама за приказки много ви бива... Ех, г-н Бардунчев , г-н Бардунчев, елате  ги вижте. Ма, моля ви се! Елате, елате! Само от вас имат страх, г-н директор.

-  Е, бива ли таквоз нещо, безобразиие -  и с мек  селски  диалект, добави. 

- Ай, да ми паднете, през лятната, войници ще ви  направя, аз! Ваканция ли, през крив макарон.  Ще записвам аз. В тефтера. Всички до един! На лятна работа! По физическо!

- Кой говори там, бе, кой е тоя ? Пак ли ти бе, Данаиле, пак ли ти бе, лентяй! Черна точка. Не разваляй строя! Изпъни, изпъни ръцете!- изстреля нагоре изпосталялото  си тяло физкултурникът , бивша футболна надежда  на първодивизионния ФК“Потоп“- Грудово. Всички за-е-едно! Почни! Първата редица с песен . Ходом марш!“Към светли  висини вървиии“ - запя учителят с кастратски фалцет.

- Бъднини!- господине,"Бъднини"! - така е в песента – извика  някой от строя.

-  Кой мъти водата! Ей, умора няма те бе. Всички заедно до оградата, застани!. Стоп, стоп .! Разпусни, разпускай , разпръсквай се - към стаите се насочи в колона по един. Ще ви видя аз, хубавичко ще ви видя, на спортния празник..  Какви медузи сте.! Пак ще се червим пред другите училища.

- Нали риби бяхме бе, господине – изсмяха се децата.

-  Медузи с медузи такива. Ще ви питам аз кой, кого тогава - заканваше  се физкултурникът.

- Линзера му  с линзер, мазен - не спря да се мазни на тоя изкукал директор – изсмяха се групичката на Светляка от духовата музика и се затътриха към стаите.

 

Трите  дни  до 24-и май, неусетно отминаваха в трескава подготовка за празника на братята, а след същинския празник, който щеше да бъде озвучен с фанфарите от духовата музика, малко по-късно след това   щеше да се проведе спортният празник на основно училище „Драган Цанков“. В същото време портиерната беше  толкова разхвърляна, вътре  се въргаляха  разхвърляни, снимки, ленти, скоч, карфици, цяло сборище  канцеларски материали за таблото, което трябваше да краси  коридора на училището и най-вече да лъска имиджа, ако не на патрона, то  поне на  негово величество феодалът г-н директорът. И скоро училищният коридор заприлича  на галерия за съвременно изкуство, от чиито стени висяха грамотите на духовия оркестър, поетичният кръжок на Пенка сладколокумната, както я наричаха учениците от основното,  маслени рисунки, леко разтекли се с времето, на  детски  таланти, рисували под ръководството на  художника Камен Лещарски и едно табло, което представляваше различни посещения на ученици  в други училища в страната и чужбина, под егидата с патрон Ян Амос Коменски „От сянката към светлината“.Табло, на което  някой предвидливо беше закачил на видното място  „Занимания по интереси“ снимка на директора Бардунчев, зам-дир. Пармезанова, физкултурника Кочев и ни в клин ни в ръкав, небезизвестния аполон бай Добри - контето , как стоят на една маса, с кафе и цигара в ръка, на  тези мили  средношколски мероприятия. Естествено Стамен подозираше кой я бе натрошил тази работа, като беше разменил снимките съвсем целенасочено. Но сега забързан да изпълни директорската заръка Стамен лепеше венци, буквите от азбуката, по всички възможни  ъгли на основното,  да се усети атмосферата, както обичаше да казва господина Бардунчев .И в  тази трескава подготовка за двата празника Стамен  видя малкия Ванко, от 1б клас, който  плачеше на пресекулки и  ръкавите на детски пуловер с трите мечета, попиваха сълзите на малчугана. Стамен го взема на ръце и го попита:

- Ванко, защо плачеш, какво ти се е случило?- попита Стамен.

- Бате Стамене!- хлипаше детето. Тъкмо се наредих на опашката за странджанки и някакъв от големите ме бутна, а аз така силно си  стисках паричките, ама  те се разпиляха.

- Сега нямам с какво да си купя страндажанка. Стамен за миг се замисли и си спомни, той като дете, на път за вкъщи, обикновено след часовете, как си купуваше същата тази странджанка с лютеница и от  останалите стотинки си купуваше  обикновени  вафли.  Но, сега  времето беше различно, хората са различни, вафлите също са различни: Нейно величество обикновената вафла, която струваше 7 стотинки, стремглаво се издигна, дори направи  впечатляваща кариера. Вече се продава, важно, важно. Има авторитет. Мъдри се по рафтовете на магазините в най-различни опаковки и одежди. И цената й, доста често ти  натежава, някак идва ти в повече.  Абе, кой едно време те смяташе за нещо, бе вафло. Трябваше да си  много закъсал, ама съвсем да нямаш почти никакви пари, за да не събереш  някви си 7 стотинки, за да я смели изгладнелият ти стомах. А тя толкова ти е благодарна, задето си и осигурил  великата съдба да стане част от твоето стомашно съдържимо. Ето това е велика съдба – помисли си Стамен, помилва момченцето по бащински и му каза:

-  Не плачи, Ванкич! –  и подаде  пари на детето.

-  Купи си странджанка и прибави и една вафла! Детето се запъти  към лавката, а портиера се зае да изпълнява  задължението

по изричната заповед на директора на училището, който  беше  накарал Стамен да сведе до знанието на всички от педагогическия и непедагогическия персонал на училище "Драган Цанков"и която гласеше ...

 

 

 

 

Уважуеми, колеги! Във връзка с настъпващия празник на българщината двадесет и четвърти май, моля  с осъзнато чувство на  национална и училищна гордост, на възхвала  и възхита, да посрещнем с нови знания обновени, сърца разтуптени  и от вътрешна плам окрилени.

                                                                                                г-н  Бардунчев

 

Пенка Локумева, известна като Пенка локумката сред учениците, преподаваше  български език и литература, първа се натъкна на това излияние  на директора. Искрено  се засмя, къде от сърце, къде от съжаление  към простотията, която властваше навсякъде в нашето съвремие и най-вече сред злощастния директор на основно училище "Драган Цанков"..

- Ех, Бардунчев, Бардунчев! Къде си расъл, къде си пасъл, но май хич не си втасал- помисли си учителката и с усмивка от особен вид съжаление продължи, смеейки се нагоре по етажите.

 

Някъде нагоре по коридорите се чуваше звук на фанфари,  Мона Виланова дирижираше духовия оркестър с изтънчена грациозност .  Камен Лещарски също рисуваше транспаранта с лика на светите братя, погълнат от изпепеляващи мисли  по нея. Мислите му сякаш се стичаха като маслени бои, някъде около сърцето. А в салона някой пак набиваше крак. Дворът беше преметен два пъти сутринта и два пъти вечерта преди  деня на празника. Трескава подготовка бе обхванала всички за празника на братята, както и за  спортния празник на училището. По всичко личеше треската  беше обзела всички от най-малкия още сричащ  фърфалак ,до най-приказливата лелка от кастата на чистачките. Стамен също се вълнуваше. От дете обичаше  този празник. Беше някак всичко толкова светло и тържествено. Как само минаваше цялото училище по улица “Първи май“ и стигаше чак  до гарата, с цветя в ръце, помахвайки към трибуната, претъпкана с облещени партийни другари, и на които им се плезеха понякога. Беше толкова забавно, весело и различно. Просто бе някак хубаво. През онези  незабравими осемдесетте на миналия век. Цветя, цветя от края на осемдесетте, някой добре го беше някога изпял .  А накрая, накрая разбира се когато свършваше  манифестацията следваше тържествен обяд у дома. С печено пиле, пролетна салата от марули, червени репички и лимонадата. Да не забравя лимонадата. Бяха топли, прекрасни дни, чисти и някак незабравими, безвъзвратно отлетели. Имаше много чист въздух между хората, като в добрите стари филми, само че по истинско, както и да се осмисли това.

 

                                                      I I I  част

Уважаеми слушатели, вие слушате радио Христо Ботев.Часът е 6. Ще преобладава слънчево време. На места е възможно заоблачаване, с умерен , на някои места до силен вятър. Днес 24 май-  деня на Св.св. Кирил и Методий,  ще се проведат тържествени празнични тържества в цялата страна – изстреля в състояние на  полусън репликата си , заседнала някъде  в гърлото на   водещия  от сутрешния блок ,който  едвам  доловимо  се опита да прогони съня си с прозявка. Стамен  беше буден още преди приказливеца от  радиото да напомни за себе си. Събуди се някъде към 5. Раздвижи се с няколко упражнения от руската гимнастика. Не че имаше такава, беше си просто гимнастика.Изми се,  приглади панталона, като наблегна старателно на ръба. Прилежно продължи  със  сакото.|Бялата риза, остави за накрая. Беше почти 6 и половина, отвори стария гардероб, облепен с плакати на Шурците, ФСБ  и  Сигнал, както и една съвсем малка чернобяла снимка на Тото Котуньо. Изкара малка кадифена  кутийка с цена на гърба й 3, 19 лв, в която  прилежно бе сгъната на 3 тънка кожена вратовръзка . Разтвори  ризата около шията и  постави черното кожено бижу, после пристегна леко в горния край, като остави разтворена, ей така за фасон. Все пак беше празник. И то какъв - най-светлият , на знанието, на духа – замисли се Стамен. Пръсна от одеколона и се запъти към училище.

 

Минаваше 8 часа. Изпънати и подредени  класовете от първи до 7 клас се престрояваха, като току-що подковани коне преди старт на конно състезание в двора на основно училище „ Драган Цанков“,   под параноичното ръководство на физкултурника Кочев и директорът Бардунчев, което никак не оставаше незабелязано.Учителският състав се беше приготвил усърдно, направо се беше сготвил, да се надипли, кой в какви  нови дрехи, половин година избирани преди същинския празник. Днес  учителките  миришеха на пролет и есен и се поздравяваха за 24-ти, коя от коя по фалшива, както често се случва по такива поводи. Пенка Локумева се беше докарала като восъчна фигура с тупирана коса, приличаше на кралски пудел от времето на краля слънце, а плисираната й пола на червени карета, я караше да се чувства като лолитка по време на хормонална атака. Все пак не беше кой знае колко възрастна, този март навърши 45 и старателно беше запазила връзката си с русофилът Карандашев,  гордо  изпъчен в костюм от черен габардин – колекция пролет-есен на списание Лада 81-ва година. Беше си го купил от Москва по време на една екскурзия, свързана с обмяна на опит.  Цялото котило от чистачки, помощен персонал, барабар със Станко - дърводелецът нареден и пременен чакаше началото на празника.  Стамен подкрепяше транспаранта на св.св.Кирил и Методий, заедно с няколко ученика от горните класове и чийто плакат  лично бе изрисуван от колегата Лещарски, човекът който го беше спасил от  уволнение, и  който притежаваше любовта на Мона Виланова. По някаква нерядко срещана ирония на съдбата, имаха един и същ обект на чувства. Транспарантът представляваше Солунските братя с книжнина в ръка с първите букви от азбуката , а близките  жилищни блокове,  сънливо се пробуждаха от сутрешната врява. Разтъркваха гуреливи очи, вече будни от леко фалшивият, изопнат с времето фанфар. Оркестърът, подреден под летния навес на двора, свиреше, свистеше,  нещо се  случваше, но най-вече боботенето идваше една стара туба, на която усилно се трудеше Неделчо от VIб. Странното беше, че той така и не можа да си  отговори, сам  на себе  си, как изобщо беше попаднал в този оркестър, и откъде накъде пък и свиреше на туба, разбираш ли, ти, тази цялата странна история. Цяла рота от родители, баби, дядовци и внуци, беше заприщил всички постъпи към училището, грижливо разпределяни от бай Добри –аполона, всъщност както споменах вече,  понастоящем параджия, който беше докаран в минзухарен  костюм, със синя кърпичка в левия горен джоб.

- Минавай напред, не се блъскай, място има за всички! – разпределяше ги по перона на училищния двор , бай Добри. Тълпата се натика до крайност, изпълнила паважа пред училището, заприличала на маринована консервна кутия, пълна с цаца.

- Свиреха  химна „Върви народе, възродени“ - леко неритмично , но все пак вярно, и с желание,  леко подхваната от ученическия хор, песента се разнесе из надигащото се утро. Началото на  тържеството  дойде и редиците са размърдаха: Някой по невнимание натисна копчето на училищната уредба и тонколоните избухнаха в почуда. За миг във въздуха се разнесе протяжна народна песен.

 

- "Станкиното лице, мамо, на лимон мирише, на лимон мирише мамо, Станкиното лице и на жълта дюла"!

 

- Изключи, изключи уредбата, развикаха се в хор учителите един през друг, докато се намери една дебела оправна лелка, която да сложи ред в настъпилия хаос. Макар да и харесваше народната песен повече от химна, и понеже тя по някаква сляпа случайност също се казваше Станка – идилията беше съвършена.Все пак беше на работа, и достатъчно близо до уредбата, с тръст  на чифтокопитно и фин свински жест, тежаща 100-150 кг хигиенистка, дръпна щепсела на уредбата и победоносно огледа насъбралата се тълпа.

-Ей, пак за смях станахте! За смях и това е – пак до нас опряхте, даскалици с даскалиците ви! -  каза си жената-  поклони се на публиката, а тя  се разсмя неудържимо,  даже си затананика …

 

 

 

- Я, внимавай! Мирно! – обърна се мазно  към строените редици ученици  Кочев. Престрой се – всички.   Ходом  марш! - изсумтя стрелочника  и улюлявайки се с усмивка  на преяло попско дете, угоднически се разля в хипопотамската осанка на директора.

- Всички  са готови  г-н директор, всички са на линия..

- Тсу-тсу проба, проба. - изломоти Бардунчев. Приглади корема си, усмихна се насила, огледа насъбралото се множество и за част от милисекундата си помисли.

-  Ех, много  паплач таз година, брей... много паплач. Кой ще чисти след тях, брей. Друга работа си нямат ли, че всички тук сте се събрали, работа да ми създавате.  И премина към обилното си слово.

- Мили ученици, колеги, скъпи родители. Имам удоволствието да Ви поздравя  със светлия празник на нашата прабългарска писменост и да ви пожелая крепко здраве и успешни светли успехи и бъднини.

- Нека светлината на нашата писменост да осветява вашия  и нашият живот -  с тържествен патос директорът Петрунчев обля с чувството си премалялата от стоене тълпа, която не се впечатли особено . И се разгърна един празник , празник на словото, на фанфара и на глупостта . Те всъщност могат да си съжителстват идеално, и словото и глупостта, но едното винаги  преобладава и е в излишък,  особено ако словото извира от глупостта.

 

Първолаците от началните класове  задигаха лентите с първите букви А Б В от азбуката, големите ученици едвам издържаха цялата  светла бутафорна забава на престорени  усмивки и тържествени погледи, пристъпваха от крак на крак, мечтаеха за тоалетна, кой по нужда, кой за фас, и търпението им се изтичаше като през пясъчен часовник, най-сетне да свърши официалната част, и  да започне дълго очаквания спортен празник. С малки изключения почти всички класове искрено се смяха на  поетичните излияния на  последвалия  поетичен фестивал, организиран от кръга на поетите – учители  в  даскалото. Някои учители – поети по душа, други по чашка,  и някои от по-изявените зубрачи, рецитираха така от сърце стихотворения от нашата мила родна действителност, красотата и образността  на българското слово. Разигра се дори малкият училищен театър, като едно време в голямото селско читалище. Цар Борис, обграден от свитата си,  приема светите братя. Как налага с меч славянската писменост. Добре, че не обезглавиха някой на сцената – помисли си Стамен и хвърли поглед към Мона Виланова. Единствено "Ти" – помисли си Стамен - си толкова  истинска, непринудена, толкова фини, естествени са  жестовете ти  Мона. Жалко, че аз никога няма да изпитам тази твоя нежност. И  докато се бе отнесъл в мисли в двора на училището, започнаха  да нахлуват за спортния празник ученици от другите училища в града, които щяха да участват в състезанията по бягане, баскетбол, народна топка и куп други спортни игри, организирани от  училището. За няколко минути училищният двор заприлича на  лятна олимпиада с всевъзможни участници с техните причудливи спортни облекла и аксесоари - шорти, потници, фланелки, знамена, рингчета, топки, обръчи, пудовки, гири и всичко, което беше нужно за такъв  ранг и род  събитие.

С техният ученически, по детски наивен спортен хъс, дошли да спечелят своята  състезателна слава, да и се порадват, да вкусят плодовете на победата, да изведат училището и себе си  до заветното първо място.

Вече отзвучаваха последните мероприятия от празника на братята, тълпата от родители и зяпачи се престрой  чинно и с задоволство  се вторачи, гледайки  състезанията между училищата. Дворът  се превърна в олимпийска арена, обединила  спортът  и здравето, и навсякъде върху нея  се скачаше, бягаше, риташе, дори пълзеше и хапеше. Учениците от основното  спечелиха състезанието по скок на дължина , между три училища в града , а баскетболният турнир между училище „Драган Цанков „и училище „Петър Берон“ беше в разгара си. Резултатът беше близък и учениците от основното  на няколко пъти почти бяха взели превес в  двубоя, се разминаха на косъм  с победата, поради  все по- усилващия се вятър,който  на няколко пъти издуха баскетболната топката, което закотви окончателно  равенството.

- Дай, дай, настъпи, атака по левия фланг -  викаха  тумба насъбрали се бащи на ученици от основното, и някак неестествено се олюляваха от набиращия почти ураганна скорост вятър. Насъбралата се умора започна да се чувства във  все повече  ученици  и родители  и съвсем скоро  намръщеното време прогони тълпата , която започна да се разотива с учудваща бързина , за да остави  опустял и все по-тъжен  училищния двор. Вятър се изви, и никой не разбра как в  непрестанното и настървено блъскане на вятъра, болтовете, които държаха покрива на летния навес, разположен по средата на футболното игрище , се бяха разхлабили, почти до скъсване до степен на разруха, и под който сутринта свиреше духовия  оркестър на училището., а сега се бяха останали само Мона, децата и  инструментите. Във въздуха  хвърчеше всичко, което вятъра можеше да издигне  в  своята лудешка игра. Стамен беше приключил с  венците, които училището поднесе пред паметната плоча на  светите братя, залепена на фасадата на сградата, когато видя няколко деца от духовия оркестър да прибират последните  фанфари и стативи с ноти, а редом с тях инструментите прибираше и г-ца Виланова. Стамен  я съзря отдалеч. Държеше едно от децата за  ръка, сякаш да не го отнесе лудия вятър. Бързаха, нищо не подозиращи ,стояха точно под навеса. Във всеки друг случай   винаги се радваше на нейното присъствие, но точно сега, точно тук,  в този момент, тя не трябваше да е тук. Нещо го проряза  дълбоко, отвътре, чувстваше че нещо много бързо се задава и то не бе добро. Може би трябваше точно сега, тя да е някъде другаде, където и да е.Не, не и тук. Обърна се, като че ли видя всичко на забавен каданс, пропукването на болтовете , свличането на тежкия покрив, кръвта по паважа, виковете, сирените...  Искаше да им  извика, да ги  отнесе, някъде  надалеч, където и да е... само  не и тук, не точно сега.. В този момент ураганният вятър сграбчи  лявата част на навеса, пропука на две постройка и тя подаде  под  тежестта си, увисна върху едната си страна. Стамен скачайки и извика

- Мона, пазете се! Бягайте! Навесът, навесът пада. Мона бягайте! Викът му отекна  и преди тя да  разбере за случващото се, Стамен успя да скочи в обреченото пространство,  избута детето и нея извън свличащия се  навес, няколко метра  по-напред.. Сякаш попаднал в някакъв омагьосан сън, безвремието го обсеби  изцяло. Струваше му се че продължи  цяла вечност. Когато се опита да реагира на случващото се, усети тежестта  върху себе си,  която  малко по-малко губеше  своята значимост  за него. Странно и някак познато му беше това състояние, сякаш и друг път, много отдавна ,преди, в друго време, беше  го усещал, беше го опознал. Сега  се чувстваше по-свободен от всеки друг път,  наблюдаваше  се, беше си същия, но някак по цялостен,  по-ефирен, по-знаещ. Виждаше как всички се суетят около него и най-вече Мона. Тя плачеше. Той се опита да я погали,  да я успокои, но ръката му мина през нея.   Хора прииждаха отвсякъде. С изумление видя себе си в носилката.  Нещо го пое и го издигна високо над случващото се,  все по-високо и все по-нагоре. Високо над всичко, което познаваше и което беше.

 

                                                                  IV част

 

Лятото беше  приклещило последния  учебен  юнски  ден, а  горещият въздух изпълваше  светлата учителска стая, която  улавяше погледите и въздишките у присъстващите. Предстоеше  учителският  съвет, който слагаше края  на  учебната година, и възвестяваше  лятната  ваканция. Бяха минали само  няколко дни от инцидента в училищния двор и всички  ученици по разпореждане на инспектората по образование бяха разпуснати във ваканция по-рано от очакваното. Поради някаква  случайност само няколко човека от  училището  видяха инцидента, и за щастие той не стана  достояние на ученици и родители, поради това че се случи в края на тържествените събития.

Мона Виланова бързаше за педагогическия съвет по коридора на училището, когато чу  бързите  стъпчици, които прибягаха зад нея.

- Госпожице Виланова, моля ви почакайте за малко - запъхтяно продума детето и погледна младата жена с топли питащи детски очи....

Мона предусети въпроса му и нещо силно я пристегна. Въздъхна едвам доловимо и нежно погали детското лице.

- Кажи, детето ми, какво има?- попита Мона

- Моля ви госпожице, кажете ми къде е бате Стамен? - попита детето, като погледът му прониза сърцето на учителката.

Мона застина на място.

 

- Замина, моето дете. Замина надалеч, много далеч. Той много обича моретата и навярно сега плава на някой много голям кораб, по безбрежното синьо море.

- А, има ли делфини, госпожице?

- Има миличко, има  делфини и китове.  Големи сини китове, волни и свободни се носят из морската шир  и може би бате Стамен ги поздравява на разсъмване - отвърна Мона  и погали майчински детето. Детето се усмихна и някак и успокоено заприпка по стълбите.

 

Мона влезе тихо, почти на пръсти  в  учителската стая, където се бяха събрали в тишината на безмълвието учителите от основното. Беше различно. Бяха пръснати из цялата стая, стояха прави, загледани в себе си. На секцията стоеше снимката на Стамен с две бели свещи встрани. Учителите стояха и тихо си говореха с парещи погледи. Нещо много дълбоко беше докоснало и променило всеки от един от тях. Мона потърси с поглед Камен. Откри го до прозореца, погледна към него и сякаш потъна в съзнанието му.

Камен стоеше в училищното ателие рисуваше вглъбен в пейзажа. Забързан и задъхан с пакет маслени бой  се появи  Стамен. - Мисля , че са ваши - промълви Стамен, бяха забравени на пейката в двора.

- Да, мой са отговори – учителя. Толкова са ми скъпи. С такива са рисували френските импресионисти  като Моне. Бях си ги купил от Париж. Толкова са ми скъпи. |Благодаря ти Стамене, благодаря...               Мона отмести погледа си  и нежно му кимна, приближавайки се към него, плъзна погледа си към директора. Сякаш виждаше друг човек, не този извънземен  директор, когото познаваше. Учудващо също потъна в мислите му: Видя или по-скоро усети вина, но и тъга имаше.

-Не трябваше да се отнасям така с него, не толкова рязко, не бях прав, не бях справедлив. И аз на себе си приличам понякога, когато ми дойде всичко в повече, все другите са ми виновни. Все пак нищо не беше сторило това момче, което той помнеше още като ученик. Той  даваше много повече, отколкото винаги е получавал. И сега даде всичко, на което не всеки е способен. Колко пъти е оставал  в училище, той самия  сам се беше превърнал в училището. Мона потрепери, почувства някаква особена вина в този човек, който не приемаше, заради недодялания му началнически авторитаризъм, но сега осъзна как нещо го бе преобразило. Но защо ли хората винаги се променят след нещо драматично, преживявайки някакъв своеобразен катарзис. Може би или пък може би не. Нещо силно трябваше да преобърне бетонирания ни измамно  сигурен свят, пропукан от малките  ни егоцентрични илюзии, за да прогледнем  и  видим някъде дълбоко  в себе си малкия светъл прозорец на нашата човещина. Потънала в себе си  Мона се приближи до няколко учители, които тихо разговаряха помежду си. За миг потъна в мислите им. Откри блуждаещи думи, недоизказана тъга, някакъв странен вид закъсняло състрадание  към някой твърде незабележим приживе, някои твърде малък за гордите ни намерения или  твърде висок за собственото ни малодушие. Някъде високо  над града прозвуча музика, недоспалите гларуси сякаш нарочно я понесоха, за да  достигне до сградата на основното. Тихо се промъкна в стаята и изпълни пространството около всички присъстващи, които някак привлечени се приближиха до прозореца.  Нещо сякаш оживя. Мона се заслуша в текста на песента. Беше  „Високо”, любимата песен на Стамен.

Погледите им се стрелнаха високо в синьото небе, за да се слеят с лазурната синева над  града…

 

                                                                                                                                  Миро 2015г.

© Мирик Всички права запазени

Авторски разказ за училищната и житейска действителност, които  често се припокриват в едно неделимо цяло.

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Интересно четиво! Ако имате и други с такъв обем, може да ги пращате на части. Интересът ще още по-голям.
Предложения
: ??:??