УЧИТЕЛ ПО НЕВОЛЯ      

                                               ЕКСКУРЗИЯ  ПО  НЕВОЛЯ

Разказът е вдъхновен от действителни събития и е (поне на пръв поглед) хумористичен. Основното ми намерение е да помогна поне на един учител да се почувства по-добре след тежък работен ден. Ако успея, значи съм постигнал целта си.

                                                                                                             Авторът

  Г-н Щипедупев се возеше в колата си. Той се беше запътил към работното си място, но това не го натъжаваше както обикновено, защото днес денят бе слънчев и прекрасен, а и возилото му вървеше като ново. В едната си ръка учителят държеше пластмасова чашка с кафе и тъкмо отпиваше от нея, докато с другата ръка се опитваше да настрои радиостанциите на касетофона, когато видя с периферното си зрение, че на пътя изскача човек. Г-н Щипедупев настъпи рязко спирачния педал и закова колата на два сантиметра пред човека, който всъщност бе един ученик от класа на г-н Многознаев.

  - Внимавай къде ходиш бе, копеленце гадно! – разкрещя се г-н Щипедупев, след като слезе от колата. – За малко щеше да ми изкривиш бронята!

  - Що ти не гледаш къде караш бе, дядка такъв! – озъби се насреща му ученикът. – Вземи си прегледай очите, докато не си претрепал некой! – довърши гневния си изблик той, след което хукна да бяга нанякъде.

  - Стой тука, келеш такъв! – викна подире му г-н Щипедупев, но ученикът вече беше избягал надалеч. – Аз ще ти разкажа играта на тебе, малко копеленце – прошепна тихичко  под носа си г-н Щипедупев, придобивайки лукава усмивка на лицето, която се изкриви в злобна гримаса, след като погледна към таблото на колата си, което бе залято с горещо кафе.

                                                                    ***

  - Днес денят е особено прекрасен и слънчев, не мислите ли, г-жо Алкохоликова? – попита г-н Многознаев, след което извади кутия с цигари от джоба на сакото си.

  - Какво си мислите, че правите, Многознаев! – скара му се г-жа директорката. – Нима не сте разбрали, че днес е възможно да ни направят проверка от Инспектората?

  - Проверка ли? Не знаех – отвърна преподавателят.

  - Да, май трябваше да Ви кажа още сутринта – отвърна г-жа Алкохоликова. – Но както и да е! Можете да пушите навън като нас или да пробвате в някоя от училищните тоалетни, ама не си струва да се рискува, че там по-трудно се проветрява. Представете си, че на някого от инспекторите му се приходи по нужда и цъфне точно в тоалетната, в която е пушено!

  - Да, разбирам – отвърна г-н Многознаев. – Макар че това може да предизвика у тях шок и те да не забележат, че тоалетните са общи и за момчетата, и за момичетата. Е, ще изляза да се поразходя малко – каза той, напускайки учителската стая.

  Каква тъпа крава, помисли си г-н Многознаев, след като излезе от стаята. Всеки знае, че така или иначе, невъзпитани и нахални, учениците редовно пушат в тоалетните, та една цигара повече или по-малко няма да е от значение за миризмата в това проклето училище.

  Не след дълго, запъхтян и нетърпелив, г-н Многознев открехна вратата на една от училищните тоалетни, но вместо да пристъпи напред, той шокирано спря на място, тъй като съзря нещо покъртително: един ученик се беше обърнал с гръб към него и пикаеше в мивката.

  - Момент, даскале! – изкрещя момчето, а учителят излезе от тоалетната, чудейки се дали да разтърка очи, или да побегне нанякъде.

  - Тука се чука по вратите бре, даскале – сърдито каза момчето, след като излезе от тоалетната. – Ние си имаме етикеция тука. Аре, доскоро и наслука – довърши ученикът и потупа учителя по рамото, след което се изпари от погледа му.

  Обикновено бих му направил забележка, но не ми се губи време в излишно размотаване, помисли си учителят. Трябва да изпуша поне една цигара, и то възможно най-бързо, че направо умирам!

  Г-н Многознаев влезе в тоалетната и пристъпи напред, като дори не погледна състоянието на мивката. Той открехна една от двете кабинки в “нужника”, но погнусено се отдръпна назад. Дори не би било възможно да се опише зловонието, което се носеше из малкото затворено помещение! Преподавателят едва не си изповръща червата, та му се наложи да излезе от едната кабинка, за да се прехвърли в другата, но и там положението не беше по-розово.

  - Каква отвратителна клоака! – промълви отчаяно г-н Многознаев. – Що за сатанински нечистотии има тук! Сякаш не хора, а диви зверове са използвали тези тоалетни! И то диви зверове, които са се целили в пода! – гневно каза той, излизайки и от втората кабинка, естествено, без да обръща внимание, че е започнал да си говори на глас.

  Учителят тъкмо бе решил да напусне с бяг тоалетната, когато вниманието му бе привлечено от вулгарните рисунки и надписи, които украсяваха стените на училищния нужник. На рисунките преподавателят почти не обърна внимание, но два от надписите го заинтригуваха. Те бяха следните: “Ако се изходиш брутално пусни водата!” и “Тука и най-голямите юнаци се посраха”.

  Г-н Многознаев сякаш не обърна никакво внимание на смисловите послания на двата надписа, а само въздъхна:

  - Очевидно не съм ги научил на нищо!

  Промълвявайки отчаяно тези думи, той извади от джоба на сакото си един червен маркер и поправи пунктуационната грешка в първия надпис, а след това коригира и правописната грешка във втория. Не след дълго, за утеха на учителя, на стената вече бе написано: “Ако се изходиш брутално, пусни водата!” и “Тука и най-големите юнаци се посраха”.

  - Пунктуацията си е трудна, но дано поне да обърнат внимание на променливото “я” – доволно въздъхна учителят и напусна училищната “развлекалня”.

                                                                   ***

  Г-н Многознаев влезе в друга училищна тоалетна. Тя изглеждаше по-приветлива. Учителят, без да губи време, извади от джоба на сакото си кутия с цигари, но точно тогава бе прекъснат от бруталното нахлуване в помещението на един висок ученик, който светкавично извади от якето си едно малко джобно ножче и го насочи срещу учителя с думите:

  - Давай парите!

  Г-н Многознаев въобще не се уплаши, вероятно защото беше свикнал всеки наоколо да го заплашва с нещо. Той само гневно и непоколебимо каза:

  - Как не те е срам, момче!? Само да разбера кой си, веднага ще се обадя на майка ти!

  След като на свой ред и учителят влезе в ролята на заплашвач, той просто мина покрай ученика и се запъти гневно към училищния двор.

                                                                ***

   Това е последната цигара, която някога ще изпуша, мислеше си г-н Многознаев, докато през ноздрите му настървено излизаше цигарен дим. Да стана на глупак, заради този отвратителен и непристоен навик. Никога повече! Няма да търпя тези безмилостни унижения, и то заради някакъв си вреден тютюн. Ами колко е скъпо! Не, повече няма да подлагам личното си достойнство под съмнение, продължаваше да се гневи мислено на себе си учителят. И в какво се превърнах само? Блестящ преподавател, който се крие в тоалетните, за да пуши като някой неграмотен осмокласник. Това е недопустимо! Истински срам! Е, сбогом, вреден, гнусен, смрадлив и невероятно скъп порок, завърши мислите си г-н Многознаев и загаси последната изпушена цигара през живота си, а след това смачка с ръка цигарената кутия и я хвърли на пода в и без това безкрайно мръсния училищен двор, тъй като наоколо нямаше нито едно кошче за боклук. Преподавателят пък тайно се страхуваше, че ако не се възползва от този моментен изблик на гняв, за да се отърве от изкусителния навик, а влезе в училището да търси по-подходящо място за изхвърляне, ще се изкуши и няма да намери сили в себе си да се противопостави на нетърпимата тютюнева тирания.

                                                                  ***

  - Е, ученици, наближава краят на учебната година – с лукава усмивка говореше г-н Щепедупев на учениците от десети “Б” клас. – Ще се оформяме ли? Хе, хе, хе!  

  - Ама, господине, не е ли още рано? – попита Гошко. – Та остават ни още цели четири седмици! Дайте ни възможност да се подготвим. Моля Ви!

  - Да се подготвите? – невярващо и злобно процеди през зъби насреща му г-н Щипедупев. – Хе, хе, хе!  Та вие сте толкова тъпи, че и цяла година да ви остава, пак няма да научите нито един урок. Аз от толкова години преподавам и един читав ученик не е имало, та вие сега ще се правите на интересни. Още малко ще кажете, че грешката е в мен! Хе, хе, хе! Както и да е – продължи по-спокойно и с по-престорено благ глас преподавателят. - Не е нужно тука да се тормозиме взаимно. ’Се пак, к’во да се мъчиме тука! Решил съм да ви оформя набързо, та после да мога да си играя билярд и да си чета вестник или някоя книга, вместо да си губя времето с вас. Та положението е следното: трябва да напълня няколко туби с минерална вода от село Диваково, иначе жена ми ще ме направи на сол и пипер. Проблемът е, че много ме боли кръстът от преподаването, та имам нужда от няколко здравеняци като вас, които да ми помогнат, носейки тубите с вода вместо мен. В замяна, разбира се, аз ще им пиша шестици за годината. Е, кой иска да дойде с мен?

  - Аз! Аз! – надвикваха се един през друг учениците.

  - Чакайте малко – прекъсна ги г-н Щипедупев. – Ти защо не вдигаш ръка, Василе? – попита той единствения ученик, който не изявяваше желание да го придружи.

  - Предпочитам честно да си изкарам оценката, господине – отвърна момчето.

  - Оха, честно, а! – учуди се преподавателят. – Добре, ще те изпитам още сега, и то честно, щом така искаш. Отговори ми на следния въпрос: колко струват два килограма домати от близкия хипермаркет?

  - Ами... не знам – отвърна шокираният ученик.

  - Е, за жалост, това е грешен отговор – отвърна просветният деец. – Пиша ти тройка за годината, макар че въобще не я и заслужаваш – довърши той, след което написа в дневника оценката. – Колкото до малката ни екскурзийка, избирам Иван, Петър и Мартин. Идвайте с мен – завърши той и излезе от стаята, следван от учениците, между които беше и Мартинчо, ученикът, който за малко не бе прегазен от г-н Щипедупев.

                                                                ***

  - Качвайте се, пичаги! – провикна се г-н Щипедупев и скочи пъргаво в колата си, сякаш кръстът му беше като на спортист.

  - Ей, Мартинчо, виж – прошепна, преди да се качи в колата, Иван, - намерих си цяла кутия с цигари, макар и малко смачкани.

  - Супер! – отвърна Мартин. – Скрий ги, а после ще си ги изпафкаме.

  - Точно така - съгласи се и Петър, след което всички се качиха в колата и отпрашиха към село Диваково.

                                                                ***

  - Е, пристигнахме, здравеняци – каза господин Щипедупев, след като спря колата си близо до славната чешма на село Диваково, но все пак не угаси двигателя на возилото си. – Слезте и се опитайте да отворите багажника, че нещо здраво заяжда напоследък – добави той. – Ама дръпнете силно, че иначе няма да се отвори.

  - Веднага, даскале – отвърнаха момчетата и слязоха от колата.

  - Нещо заяжда – каза Петър.

  - Дай на мен бе, слабак! – отвърна Мартинчо, след което понечи да дръпне багажника, но, странно защо, той като че ли му се изплъзна и ученикът заби нос в асфалта.

  - На учител вяра да нямате! – изкрещя г-н Щипедупев и учениците го видяха да потегля със светкавична скорост.

  - Даскале, забравихте ни! – извика след него Иван, но напразно, тъй като, съвсем скоро, автомобилът на г-н Щипедупев изчезна безвъзвратно в далечината.

                                                                 ***

  - Г-жо Алкохоликова, знаете ли къде се намира село Диваково? – притеснено попита г-н Многознаев.

  - Разбира се, наблизо е – отвърна г-жа директорката. – Защо питате?

  - Неколцина от моите ученици ми се обадиха и казаха, че са се загубили там, нямат пари и не знаят как да се приберат – поясни г-н Многознаев. – Мисля да ги взема с колата, но не знам къде се намира това село.

  - Вие да не сте расли в гората! – скара му се г-жа Алкохоликова. – А и те си имат родители, да си ги прибират както могат.

  - Да, но явно няма кой да ги прибере – рече прочувствено преподавателят. – Защо не дойдете с мен да ми показвате пътя? Няма да се бавим много.

  - Г-н Многознаев, аз съм директор, а не някакъв си смотан навигатор – озъби се г-жа Алкохоликова. – Естествено, че не бих Ви придружила. Но ще изпратя секретарката да отиде до близката кръчма, където вероятно се намира училищният охранител. Ще й наредя да го повика. Той знае пътя и ще дойде с Вас. Чакайте го на двора.

                                                                  ***

  - Здравей, даскале – изграчи охранителят. – Ще ходим на екскурзия, а?

  - Нещо такова – щастливо отвърна г-н Многознаев, тъй като се радваше, че пазачът не е мъртво пиян, както обикновено, а също така и че ще има кой да му покаже правия път. – Ето я колата, качвай се и се разполагай – любезно рече преподавателят и се качи в колата си.

  - Да потегляме – провикна се охранителят, а после светкавично извади от джоба си едно шишенце с ракия и го изпи до дъно, след което се качи в колата. – Сега съм готов за път.

  - Добре, първо ще минем през бензиностанцията, защото трябва да заредя, че да не останем някъде посред пътя – шеговито каза г-н Многознаев и двамата потеглиха весело.

                                                                     ***

   Кошмарното пътуване протече по горе-долу следния начин: пазачът изгуби около час в тоалетната на бензиностанцията и след като най-после излезе оттам, беше толкова пиян, че две не видеше. Г-н Многознаев беше шокиран! Той се чудеше как така изведнъж спътникът му се беше натаралянкал толкова здраво!? Но въпреки това, притеснен и объркан, учителят следваше стриктно инструкциите на пазача, които, след петнайсетина минути, вече бяха почти неразбираеми. Трудно беше за г-н Многознаев да си превежда провлачения пиянски говор на пазача, който непрекъснато бъркаше посоката ляво с посоката дясно, и то не заради изпития алкохол. Накрая учителят разбра, че ще трябва да се оправя сам.

  - Не те разбирам – направи последен опит той да комуникира с пазача. – Накъде да карам?

  - Оши питнайсе – отвръщаше пазачът и задремваше на седалката.

  - По дяволите! – изруга г-н Многознаев, който често спираше по пътя, за да бъде упътен от непознатите хора по улиците, които всъщност доста му помогнаха.

  След няколко изгубвания сред високите баири в покрайнините на Диваково, славещи се с туй, че бяха вечно отрупани с всякакви нечистотии, разхвърляни от туристите, които често посещаваха това село, двамата пътници вече се движеха в правилната посока. Всичко си идваше на мястото, когато изведнъж пазачът се събуди с крясъци:

  - Спирай! Ще се напикая! Спирай!

  Г-н Многознаев отби колата встрани от пътя и търпеливо изчака пазачът да посети близките храсти.

  Когато пияният охранител се облекчи, вече видимо по-спокоен, той отново се качи в колата.  

  - E, на прав път сме, а? – попита го усмихнатият г-н Многознаев.

  - Ти луд ли си, момко? – пазачът. – Та ние трябва да се движим точно в обратната посока, инак ще се изгубим – довърши той.

  - Така ли? – невярващо попита преподавателят. – Добре, че се събуди навреме – допълни той, след което направи обратен завой и потегли накъдето му казваше пазачът.

                                                               ***

  Свечеряваше се. Слънцето бавно гаснеше, а с неговото залязване се изопваха до краен предел и нервите на г-н Многознаев, който нервно питаше:

  - Добре, нали каза, че знаеш пътя!

  - Е, не ми се сърди, де! – отвръщаше пазачът. – Не виждам добре в тъмното, а и не съм посещавал това село от двайсет и пет години...

  - Чакай, какво е това в далечината? – попита внезапно преподавателят.  – Това са някаква бабичка и някакво момиченце – сам си отговори той, след като приближи още малко към тях. – Ще сляза да ги попитам. Дано да знаят посоката, че може и да не срещнем друг човек из тези чукари.

  - Що сакаш, любави юначе? – дружелюбно попита бабата, когато видя, че преподавателят се приближава към нея.

  - Добър вечер – поздрави той. – Искам да ме упътите, ако може. Изгубих се, а трябва да намеря село Диваково. Там някъде имало една чешмичка.

  - Е, па не бой се! Че стигнеш бърже до него – отвърна дружелюбната бабичка. – ’Ич не е далеко. Минуваш отсреща баиро́ и си там. Чешмето се види отдалеко. Не се плаши́, че го познаеш.

  - О, много Ви благодаря – отвърна успокоеният преподавател. – Е, доскоро.

  - Чекай, де! За де́ка бързаш толкоз – сопна се бабичката. – Нема ли да поогледаш тука какво либаво моме́ имам за жененйе? Само на тринайсет годин, ама умее да гледа къща. ’Сичко работи.  

  - Ама, моля Ви се, та това е дете! – отвърна безкрайно притесненият учител.

  - Недей се срами бре, юначе любаво – отвърна бабата. – Една дамаджана ракийца и една коза, па влачи, твоя е!

  - Добре, добре, само да взема козата – отвърна г-н Многознаев, колкото да се измъкне, а после се качи със светкавична скорост в колата си, като потегли към високия баир отсреща.

  - Тая пък и коза иска – недоволно рече пазачът. – Мойта жена може да не е първа младост, ама ти я давам само за една дамаджана ракийца – довърши той, след което намигна многозначително на преподавателя, който въобще не му обърна внимание, тъй като бе зает да се взира в мрака.

  - Ето ги! – провикна се не след дълго г-н Многознаев. – Най-после ги намерихме!

                                                                  ***

  - Е, Мартинчо, закарах до домовете им пазача, Иван и Петър. Това е твоята къща, нали? – попита преподавателят.

  - Да, даскале, тая е – отвърна хлапето.

  - Добре, аз ще сляза тук да дръпна една цигарка – каза учителят. – Мислех да ги отказвам, но няма да е днес. Имах тежък ден, а и видях, че господин пазачът си е забравил цял куп цигари, разсипани по пода на колата, макар че са малко смачкани, но няма значение, защото не смятам да му ги връщам. А ти се прибирай, хайде – довърши преподавателят, след което излезе от колата, заедно със своя ученик.  

  - Благода́рим за возенето, даскале – каза Мартинчо и затръшна силно вратата на колата, без да забележи, че ще прищипе пръстите на г-н Многознаев, който се беше подпрял на нея и събираше разпилените по пода цигари.

  - Ааааааа! – изкрещя преподавателят. – Пръстите ми!

  - Съжалявам, даскале – рече уплашено Мартинчо, след което дръпна бързо вратата и побягна към дома си.

  - Няма защо да бягаш – тихичко промърмори под носа си г-н Многознаев. – Сам си бях виновен. А и дори да исках да те нашамаря, нямаше да мога с тази премазана ръка. Отново ми се случи нещо неприятно заради цигарите. Това беше последната капка в горчивата чаша на страданието. Вече окончателно спирам пушенето! – отсече категорично той, а после изхвърли цигарите надалеч в мрака, качи се в колата и потегли с бясна скорост надалече от мястото на злощастните събития като полицай, който е видял да се извършва престъпление.

                                                                          ***

           ПП: Историята е написана по действителни събития.

           ПС: Всички прилики с лица и действителни събития са съвсем нарочни.