12.09.2013 г., 18:40 ч.

Ужасът в Дъруент pt.1 

  Проза » Повести и романи
756 1 0
49 мин за четене

Ужасът в Дъруент


1-ви октомври

 

Факултетът по математика в Дъруент има два входа – пред задния, използван само за спешни случаи, се бе образувал килим от първите пожълтели листа и изсъхнали клони, съборени от летните бури, тъй като никой не си правеше труда да го почиства наоколо. Изразът „Спешен случай” бе почти непознат за местните, тъй като последният интересен инцидент датираше отпреди близо трийсет години. Може би и затова възрастните хора, които се събираха всяка сутрин на пейките до площада в центъра, обсъждаха оживено началото на учебната година, която щеше да доведе до удвояване на дъруентското население.

            Анди Сийли спря пред задния вход, преди да влезе в сградата. И преди избягваше главния – глъчката го дразнеше. Лекият вятър, известяващ приближаването на есента, развя косата му, докато оглеждаше Факултета. Тъй като бе построена далеч преди града да опустее, постройката бе впечатляваща и – с основание – гордост на старците, живеещи тук откак се бях родили. Освен четирите етажа, извисяващи се във въздуха като исполин на фона на ниските бараки и порутените изоставени къщи, опасващи широките прашни дъруентски улици, напоследък използвани по-често от каруци, отколкото от коли, имаше и три подземни нива. Днес, когато Факултетът бе изгубил позиции спрямо други университети, разположени в далеч по-привлекателни за студентите градове, подземните кабинети почти не се използваха. Анди се замисли, че за две години бе карал лекции в тях през точно пет дена – когато още през първия му семестър в продължение на една седмица се извършваше основен ремонт.

            Момчето погледна часовника си – церемонията за откриването започваше след около пет минути, тъй че трябваше да побърза. Изкачи петте стъпала до аварийния изход и бутна старата ръждясала врата. За негова изненада тя не помръдна – обикновено винаги стоеше отключена. Анди надзърна през малкото зацапано прозорче. Джон Майлс, глухият чистач, бършеше тясното празно помещение от другата страна. Беше с гръб към вратата и закуцука към кофата с вода, за да измие почернелия парцал. Анди нямаше как да привлече вниманието му и с нежелание се отправи към предния вход.

 

5-ти октомври

 

            В голямата зала на втория етаж, където Анди трябваше да кара първата си лекция за деня, нямаше никой. Объркан, той си погледна часовника – дори трябваше да е закъснял с минута-две. Още в коридора също не бе видял никого. Излезе от залата и слезе по стълбите до първия етаж, където се надяваше да зърне някой от състудентите си. Имаше десетина, насядали до главния вход, но нито един от неговия курс. Тогава голямото съобщение, залепено от вътрешната страна на вратата, привлече вниманието му.

 

ЛЕКЦИИТЕ ПО ФУНКЦИОНАЛЕН АНАЛИЗ ОТ ЗАЛА 257 СЕ ПРЕМЕСТВАТ В ЗАЛА 391 ОТ ТРЕТИ ПОДЗЕМЕН ЕТАЖ

 

Промяната важи само за 5-ти октомври!!!

 

            Нищо чудно, че Анди не бе видял, тъй като както винаги беше избегнал тълпите, влизайки от аварийния изход. Ето, че за трети път щеше да му се наложи да влезе в подземията на Факултета.

            Не след дълго Анди бе слязъл до първия подземен етаж и се огледа. Личеше си, че се използва изключително рядко – във въздуха миришеше на прах и стари книги, а лампите, разположени от двете страни на коридора, или едва мъждукаха, или въобще не работеха. Някога белите стени бяха посивели от мръсотията, натрупвала се по тях в течение на десетки години. Времето бе оставило своя отпечатък и върху вратите на кабинетите – боята по тях се лющеше и под нея прозираше дърво. Поне половината от тях нямаха табелки, указващи кой ги ползва.

            Вторият етаж бе почти идентичен и изглеждаше дори по-неизползван. Бе леко хладно въпреки необичайно топлия октомврийски ден. По пода се виждаха стъпките в праха на миналите съвсем скоро оттук негови състуденти. Анди всъщност се ориентира по тях – имаше смътен спомен, че едно от двете стълбища надолу бе полусрутено, но не беше сигурен кое.

            Слезе до третия етаж. Ако горе бе хладно, тук си беше откровено студено. Момчето потръпна и тръгна по единствения коридор, оглеждайки номерата на кабинетите и залите. Трябваше да се приближи съвсем близо до тях, тъй като тук работеха не повече от две-три лампи и светлината бе съвсем слаба. Очевидно третият етаж отдавна не се ползваше за каквито и да е било учебни занятия. Не изглеждаше и да има асистент или доцент, чийто кабинет да се помещава тук. Основната функция на коридора бе на склад – по земята бяха оставени стотици книги, струпани на нестабилни купчини. Може би и затова миризмата на мухъл бе почти непоносима. Повечето от тях бяха с почернели страници, разкъсана подвързия и като цяло в много лошо състояние. Анди установи това, когато се спъна в една купчина, която не видя заради почти пълната тъмнина – някои от съборените книги се разпаднаха на печатни коли. Имаше и проядени от молци дъски, стари столове, покрити с дебел слой прах, и прокъсани чували, пълни може би с гипс. Всички тези отпадъци правиха трудно придвижването в коридора. Анди се замисли как ли петдесетимата му колеги са минавали покрай тях – съдейки по няколко книги, които лежаха на земята още отпреди него, те също не бяха минали безпрепятствено.

            Най-накрая Анди стигна до зала 391 – девятката висеше накриво малко под другите две цифри. Той бутна вратата, която, макар и мъчно, поддаде. Моментално го лъхна още по-вледеняващ студ, както и някаква странна миризма, която не можеше да определи, но определено не бе приятна. Мракът отвъд вратата бе напълно непрогледен. Предположи, че до залата води друго малко коридорче, в края на което отново има врата. Пристъпи вътре. На втората му стъпка кракът му увисна във въздуха, тялото му полетя напред и Анди се претърколи по обвитото в тъмнина стълбище. Още преди да спре в неговото подножие, си удари главата в стената и изгуби съзнание.

 

            Когато дойде на себе си, почувства едновременно ритмични удари като от метроном в главата си, почти непоносим студ не само от ледения каменен под, на който лежеше, а и от заобикалящия го прашен въздух, същата миризма като от преди малко, туптяща болка в левия си крак и замайване. Мракът бе почти пълен, но някъде наблизо светеше немощно лампа. Всичко около Анди се въртеше и все още не можеше да е сигурен откъде идва бледата светлина. Първият образ, който разклатеното му съзнание му предложи, бе на обърната шестица. Изглежда бе влязъл в зала 361, а не 391 – горната част на шестицата се е била откачила, навярно преди той да се роди, образувайки лъжливия номер на вратата, водеща към тайнственото стълбище. Второто нещо, за което Анди си помисли, все още несвързано, бе как тя не се отвори веднага. Дали не е била заключена, но с течение на времето ключалката да е станала достатъчно нестабилна, че едно по-силно натискане да е достатъчно за преодоляването й? Макар левият крак да продължаваше да не го държи много, той се изправи и, с леко прояснен поглед, се обърна да погледне отново стълбището. Въпреки че далечната лампа бе съвсем слаба като светулка в непрогледна нощ, Анди видя как то е леко завито. Взря се съвсем отблизо в часовника си – лекцията бе започнала преди петнайсетина минути. Значи не бе седял повече от пет тук.

            Четвърти подземен етаж! Анди чак сега осъзна къде се намира. Никога не бе чувал който и да е да говори за него – доценти, асистенти, състуденти, чистачи, библиотекари… Не пишеше и за такъв в книжките с историята на Факултета, които им бяха раздадени на 1-ви октомври преди две години. Разбира се, четвъртият етаж можеше и да е просто допълнително подземие, изградено заедно с цялата сграда и ненужно от години – това щеше да обясни заключената врата и откачената цифричка, която никой не си бе направил труда да закове отново, но не и стъпките в огромния слой прах, които вървяха към другия край на коридора – там, откъдето идваше светлинката.

            С любопитство, преплетено със смътен страх, Анди тръгна бавно заради ударения си крак към нея. След около три метра тясното коридорче завиваше наляво. Той пристъпи и пред него се откри нова дълга редица от врати. За разлика от третия етаж, подът тук не бе застлан от плочки, а от оранжев, изключително мръсен мокет. Освен праха, по него трупове на насекоми, паяжини и изпражнения на плъхове образуваха мъртвешко одеяло, което крещеше, че тук човешки крак не е стъпвал от десетки години. Стъпки обаче, не на един човек, водеха напред и от време на време свъртаха встрани към някоя от вратите. Струпани обемисти отпадъци нямаше с изключение на две-три маси, които всъщност създаваха впечатление, че са точно на мястото си. По стените, както и на горните етажи, бяха закачени лампи, повечето от които не работеха. Вратите бяха напълно еднакви – мътно сиви, макар и навярно някога бели, различаваха се единствено по номерата, които липсваха на половината от тях. Анди си помисли, че явно и тук някога са се провеждали занятия. Горе обаче кабинетите бяха с един тип врати, залите за лекции с втори, стаите за упражнения – с трети, а тоалетните – четвърти. Пълното еднообразие тук го смути.

            Най-сетне успя да определи миризмата – беше на спирт. Дори и сравнително лека, Анди бе почти убеден. Дори се изненада, че не я бе разпознал по-рано.

            Вече усещаше, че не би трябвало да се намира тук. В най-добрия случай на четвъртия подземен етаж се вършеха достатъчни секретни университетски дела, че никой да не спомене за него, имаше постоянно присъствие – стъпките на каменния под до стълбището не бяха покрити с прах – всичко това означаваше, че е най-добре да се върне горе и да потърси отново зала 391. Но любопитството му надделя и той съвсем плахо бутна една от вратите.

            Тя се оказа отключена и Анди влезе. Лъхна го по-силна и отчетлива миризма на спирт. Първоначално очите му се притвориха от светлината – макар и нормална, тя бе далеч по-ярка от всичко, което бе видял в последните няколко минути. След няколко секунди, когато свикна, той се огледа. Стаята бе покрита от червен килим с разноцветни геометрични шарки. В самия й център бе поставена празна маса, около която нямаше столове. До стените бяха разположени шкафчета, имаше и още една врата, която навярно водеше до тоалетна. Смътно стаята му напомни на кухня – може би заради мивката до шкафчетата, може би заради котлона до нея, може би заради хладилника в единия ъгъл… Тук очевидно живееше някой, но легло нямаше. През главата на Анди мина нелепата мисъл, че обитателят й спи на масата, но той почти веднага я прогони. Не посмя да провери какво има в шкафчетата и хладилника – страхът му се засилваше с всяка секунда и не искаше да се сблъсква с човека, който макар и в момента да не беше в нея, можеше да се върна всеки момент.

            Анди излезе и с разтуптяно сърце се огледа – нямаше никой в коридора, цареше мрачна тишина, която се покваряваше единствено от неговото учестено дишане. Въпреки ледената тръпка, която постоянно го гъделичкаше по гърба, продължи напред.

            Коридорът бе доста дълъг и краят му бе обвит в тъмнина – явно всички крушки бяха изгърмели отдавна. За да не се спъне отново в нещо, Анди бутна една-две врати, зад които видя, че свети. Преди да ги отвори, нервно се заслушваше дали няма да чуе обитателите им вътре, но явно нямаше никой на етажа. За секунда поглеждаше какво се крие зад тях – с изключение на някои дребни различия, стаите бяха същите като първата, в която влезе.

            Изглежда, че стигна до края на коридора, където имаше още една врата, иззад която смътно прозираше светлина. За разлика от останалите бе желязна и отново отключена. Анди я бутна и потръпна от допира на ледения метал с пръстите си. Почти против волята си пристъпи в следващото помещение и застина от изненада. Вместо пореден тъмен коридор или потопено в непрогледен черен мрак стълбище, пред него се разкри просторна кръгла зала. Макар и всъщност не много по-голяма от тези, в които караше лекции, той несъзнателно се бе приспособил към клаустрофобичната обстановка на тесните подземия. Тук и светлината бе малко по-ярка – поне половината лампи работиха и очите на Анди отново се присвиха. Вместо широка черна дъска и наклонен под, осеян с дълги редици от маси и столове, залата бе изцяло празна. Още врати опасваха стената – всички затворени освен една. Миризмата на спирт като че ли бе станала по-слабо осезаемa, но както и по-рано, подът, този път пак каменен, бе покрит с прах.

            Анди закрачи към отворената врата потръпвайки от страх, както и заради сковаващия студ, стегнал помещението, лежащо като зарито в гроб дълбоко под земята. Макар че светлината от залата не осветяваше ясно вратата, той вече знаеше към какво ще води тя и интуицията му не го подведе.

            Съвсем внимателно прекрачи отдавна разместения праг. Левият му крак, все още леко туптящ от болка, се стовари тежко на далеч по-неравен камък. Стъпката му отекна злокобно из цялата зала като погребална камбана, разположена високо над всеки дом или дърво, покриващи някое забравено от света малко градче. Върховете на пръстите му стърчаха извън първото стъпало и щом, понечвайки да направи втора стъпка, десният му крак увисна във въздуха, Анди вече бе сигурен, че пред себе си има още едно стълбище.

            Заради пълния мрак още две-три стъпала след това, той се придвижваше, опипвайки студената влажна стена. Усети, че стълбището е леко извито. Слизаше съвсем бавно, тъй като се страхуваше да не се спъне и падне отново. Пътят надолу му отне цяла вечност. Най-накрая видя първите наченки на светлина и щом направи две поредни крачки на едно и също ниво, бързо тръгна към нея. Дишаше учестено, сърцето му сякаш щеше да се пръсне.

            Пред него се разкри нов коридор, почти идентичен с този от четвъртия етаж – мръсен оранжев мокет, силен мирис на спирт, мъждукащи лампи и две дълги редици от еднакви врати. Разликата бе, че една от тях, разположена в самото дъно на помещението, бе отворена и от нея долиташе ехото на нечии стъпки, както и напевния говор на жена. Първата реакция на Анди бе да се обърне и избяга. Напук обаче на безмълвните крясъци, надавани от цялото му същество, той бавно закрачи по мокета като сомнамбул. Тялото му се поклащаше ритмично, погледът му бе като на хипнотизиран. Малко преди да стигне до вратата, жената излезе от стаята. Първо се показа гърбът й, а след това Анди, застинал на едно място, видя, че тя дърпа празна маса – същата, каквато бе зърнал и по-рано. Чак сега забеляза, че е на колелца. В този момент тя явно усети присъствието му, пусна масата и се обърна към него.

            Веднага се виждаше, че е медицинска сестра. Бе облечена в бяла престилка. Изглеждаше на около петдесет години, бе ниска и сравнително пълна, а късата й сива коса - прибрана зад шапчица. На облеклото й бяха извезани инициалите и емблемата на Факултета. Анди, който си мислеше, че познава всички, работещи в него, бе сигурен, че никога не я е виждал. Тя се усмихна.

 - Спокойно – каза с мелодичния си глас. – И преди се е случвало студенти да се объркат и да слязат до някой от долните два етажа.

            Анди не отговори нищо, само продължи да я гледа със смесица от недоверие и уплаха.

 - Тук понякога се приемат пациенти, за които няма място в дъруентската болница. Не сме оповестявали, за да не се разчуе. Да, деканът се притеснява, че може да стане някоя кражба, защото пазим доста медицински материали и лекарства, пък и не бива да се нарушава спокойствието на болните. Защо не влезеш? – добави тя, виждайки, че Анди все още стои на две-три крачки от нея без да помръдва. – Казвам се Мейзи Флетчър.

            Момчето плахо пое подадената му ръка. Тя бе топла или поне така му се стори заради ледения студ тук долу. Чак сега усети, че трепери, което не остана незабелязано за сестра Флетчър.

 - Целият трепериш – отбеляза тя. – И нищо чудно, носиш само тениска и къси панталони! Мисля, че имам тук някакво яке, ела…

            Анди я последва вътре. Стаята бе почти същата като тази, в която бе влязъл по-рано с едно стряскащо изключение – тук имаше още една подвижна маса, този път не празна.

 - Клетият – тъжно каза сестра Флетчър, гледайки към мъжа на масата.

            Анди се приближи потресен до него. Беше в безсъзнание или под действието на силна упойка. Макар и над голото му тяло да имаше покривало, то стигаше някъде до гърдите му, разкривайки ужасяващите подробности. Въпреки че преди е била бяла, кожата му бе потъмняла до доста тъмни оттенъци на сивото и същевременно с това изглеждаше изключително суха и груба, сякаш прекарала цяла вечност на открито, но останала ненападната от ларви, птици и вълци. Бе покрита с противни зеленикави петна, приличащи на съсиреци на кръв с необичаен цвят, може би течаща във вените на невъобразимо същество с чуждоземен произход. Дори натрапчивата като в операционна миризма на спирт не можеше да прикрие отвратителната воня на нещо толкова дяволски болно, че смъртта на мъжа би била сладко изцеление от земните му мъки. Той обаче не беше мъртъв – дишаше бавно и хрипливо през леко отворената си уста. В едното ъгълче на устните му имаше засъхнала слюнка. Клепачите му бяха белязани със същите прокълнати зелени белези. Косата на страдащия бе почти изпадала, само няколко кичура все още висяха немощно от темето му, мръсно бяло като тялото на дъждовен червей.

 - Какво му се е случило? – пророни Анди.

 - Бил е в някаква тропическа страна… Еквадор, Колумбия – не помня точно – обясни сестра Флетчър. – Не каза какво е търсил, първо е отишъл в болницата и се е оплакал от един-два от тези зелени белези, все още съвсем малки и почти незабележими според доктор Емерсън. Каквато и да му е болестта – защото все още не знаят – е била в начален стадий. Отнело й е само две седмици обаче да се стигне до състоянието, в което се намира момента. Докторът ще дойде всеки момент, за да го оперира. Предполага, че може в него да живее тения, която да предизвиква това ужасно кожно заболяване. Представяш ли си, някакъв огромен червей да обитава стомаха ти? Отвратително! – И сестрата потръпна, отблъсната от собствената си мисъл. Анди само кимна. – Горкичкият, ако го беше чул как вие насън, а понякога дори когато не спи изгубва съзнание. Явно си е втълпил, че го гонят демони. Освен това изпитва ужасни болки, трябва постоянно да му давам морфин, за да може да спи.

            Сестра Флетчър грижливо намести единствената система, излизаща от лявата ръка на болния. Кръвта му все пак не беше зелена, но толкова бледо червено Анди никога не бе виждал – сякаш беше разредена с вода.

 - Доктор Емерсън идва след половин час, а аз трябва да донеса необходимите инструменти – каза сестрата. – Ще останеш ли тук да го наглеждаш? Аз ще съм в склада в другия край на коридора. Под силна упойка е, но ако нещо се случи само извикай и ще дойда.

            Анди нямаше никакво желание да остава с болния, но почувства неудобство да откаже на сестра Флетчър, а може би дори трябваше да й бъде благодарен, че не му създаде проблем за любопитството му и кимна за втори път.

 - Не би трябвало да стане каквото и да е, но само за всеки случай. Там – добави тя – е якето му, ако ти е студено, можеш да го сложиш. Идвам след малко.

            Излезе и след миг се чу звукът от бутането на масата по мокета в коридора. Анди остана сам с пациента, който приличаше на прокажен. Изпитваше отвращение дори към неговото яке, но не можеше повече да понася ледения студ и го облече, потръпвайки. За да не скучае докато чака сестра Флетчър, почна да разглежда съдържанието на шкафчетата – вече не се притесняваше от това да не го види някой. Първото съдържаше кухненски прибори, които сякаш не бяха мити от години. Във второто имаше чинии, третото бе пълно с подправки и консерви. Четвъртото обаче привлече интереса му – единственото в него бе дебела прашна книга, също пред разпадане като натрупаната на купчини математическа литература на третия етаж. С интерес Анди я измъкна. Заглавието не му говореше нищо – бе написано на непознат език със странни, необичайно завити латински букви. Корицата също го озадачи, но едновременно с това изпита и възхищение. Бе запленяващо красива и изтънчена. В центъра като божество стоеше златист пентаграм с лице – лице прастаро, всевиждащо и всезнаещо. Зад него се ширеше океан, набразден от далечни ветрове. На преден план изпъкваха и руини, които Анди не бе сигурен дали са останки от срутен, но някога прекрасен и величествен замък, или просто планина, оформена от природата и времето по най-невероятен начин, непостижим и за най-прочутия майстор. В небето се преплитаха облаци и кости като в древна гробница. Изданието очевидно беше изключително старо и ценно.

            Изведнъж Анди осъзна, че нещо не е наред – дали това, че изпитва необяснимо отвращение към корицата, или чувството му бе свързано с болния? Все още държеше книгата, когато се обърна към него и с ужас, който никога досега не бе изпитвал в краткия си живот, установи, че той се е взрял в него с изцъклените си, кръвясали очи. Най-страшното бе как в тях се четеше битката между отиващия си разум и дивия, животински страх, който пациентът също изпитваше поради причина, която Анди ни най-малко искаше да узнае сега, утре или когато и да е.

 - Остави я – изрече немощно клетникът с дрезгавия си глас. – Вирунас. Остави я. Остави я.

            Повтаряше краткото изречение като мантра, а очите му все така бяха вперени немигащо в Анди, който се опита да извика, но осъзна, че не може да издаде и най-слабия звук.

            Изведнъж болният се раздвижи. Замаха с ръце и крака като че ли бе кукла на конци, чийто господар изпълнява най-трескавата част от своя номер. Анди не можеше да помръдне. Не успя и когато онзи разсече въздуха с лявата си ръка твърде рязко, системата се измъкна от нея и кръвта му потече по килима.  

            Книгата падна от ръката на Анди около секунда преди тялото му да се свлече с глух удар на земята.

 

6-ти октомври

 

            Крясъците на нощните птици и песента на щурците доминираха над останалите звуци, характерни за притихналото спящо английско градче. По това време в Дъруент никой не скиташе по и без това рядко използваните широки улици. Най-много някое самотно куче да подтича уплашено от опасност, невидима за далеч по-слабо развитото човешко зрение. Анди Сийли наблюдаваше тази идилична късна картина през прозореца на общежитието си. За разлика от мрака в подземията, който опъваше нервите му, този го успокояваше.

            Спомняше си всичко до момента, в който болният скъса тръбичката на системата си. Как се бе озовал обратно в общежитието си – нямаше идея. Събуди се малко преди полунощ същия ден или с други думи му се губеха над дванадесет часа. Тогава все още носеше чуждото черно кожено яке, пропито с миризмата на спирт и другата, болната воня. Бе го свалил с отвращение и захвърлил в другия край на стаята. Сега то още си лежеше там. Гънките на купчината, която бе образувало, сякаш му се хилеха подигравателно. Анди се подразни от тази гледка, изправи се от стола си и грабна якето с мисълта да го изхвърли в контейнера до входа на сградата. Вдигайки го, от вътрешния джоб изпаднаха портмоне и няколко сгънати пожълтели листчета, изписани на ръка.

            С почти нездраво любопитство Анди посегна към портмонето. В него нямаше пари или снимки, а само документ за самоличност, според който болният се казваше Бролахън Феч и бе роден в Торидън, Шотландия преди петдесет и седем години. Трудно можеше да се направи връзка между здравото и красиво за възрастта си лице на мъжа от снимката върху документа и жалката развалина от подземията. Разгледа и листчетата. Бяха написани на непознат език – може би същия като от тайнствената дебела книга. Някакво странно предчувствие го накара да ги прибере в нощното си шкафче заедно с личната карта на Феч. Якето обаче реши да не задържа, най-вече заради противната миризма, която се носеше от него. Сложи го в една торба, облече своето, излезе и заключи зад себе си.

            Нощта бе дълбока. Анди мина покрай заспалия портиер на входа на сградата и свърна към отъпканата в тревата пътека към контейнера. Повървя около минута в пълната тишина, която сякаш го поглъщаше. В момента, в който понечи да хвърли якето, някой го извика по име.

            Анди се обърна по посока на шептящия глас.

 - Кой е там? – каза плахо, оглеждайки се, въпреки че нямаше как да види другия в мрака.

 - Анди! – повтори гласът, този път ясно. Бе му познат отнякъде. – Тук съм, до контейнера!

            В този миг светна малко джобно фенерче, чиято светлина го заслепи.

 - Аз съм, Кийт Морли!

 - Кийт? – пророни невярващо той. Наистина, гласът със сигурност бе негов, макар и да не го бе чувал от около година и половина. – Какво правиш тук по това време, мътните го взели?

 - Дълга история, стари друже – весело отговори Кийт Морли, който насочи фенерчето към лицето си. Анди го огледа – наистина бе той, сякаш непроменен през последните петнайсетина месеца, в които не се бяха виждали. – Би ли приютил стария разбойник за една вечер?

 - Аз… разбира се – все още объркано каза Анди.

            Кийт Морли бе един от малкото му сравнително близки състуденти. Двамата бяха започнали заедно в Дъруент, но след края на първата им година Кийт напусна учудващо за всички, за да продължи обучението си в Нотингам. По-рано не бе отварял дума за това нито веднъж, дори малко да се прибере в родния си град, се разбраха за следващата да намерят обща квартира. Анди бе неприятно изненадан от писмото, което получи през лятото – накратко Кийт му бе обяснил, че се налага да замине някъде, където може да е по-близо до брат си, настанен в санаториум. Оттогава не се бяха виждали.

 - Портиерът е заспал, няма да има проблем да минем – каза Анди малко преди да влязат в общежитието. – Какво става с теб? Бях ти писал поне два-три пъти след като получих онова писмо. Не си ми отговорил нито веднъж.

 - Доста бях зает, Анди. Не е много лесно едновременно да уча, работя и отделям време на Джон. Знаеш, че няма кой друг да направи това – горчиво се засмя Кийт. И той, и Анди бяха сираци.

            Изкачиха стълбите до третия етаж в мълчание. Щом влязоха, домакинът наля по чаша студена вода и седна срещу Кийт.

 - Нямам нищо друго – каза извинително, подавайки я на госта си.

 - Никога не си проявявал особена изобретателност по отношение на напитките, с които разполагаш – отбеляза Кийт, който все пак пресуши чашата си, протегна се и се намести по-удобно на стола си. Последва кратка тишина, която бе нарушена от нетърпеливият глас на Анди:

 - Ще получа ли някакво обяснение за всичко това? След като изглежда, че сме изгубили окончателно връзка за година и половина, една нощ се оказва, че се криеш зад контейнерите в единствената нощ, откак съм дошъл тук, в която съм излязъл по-късно, и ме молиш за приют за вечерта. Разбира се, че не бих ти отказал, но ако не е прекалено лична работа, държа да зная защо си в Дъруент. Може би дори бих могъл да ти помогна.

Кийт не отговори веднага, сякаш обмисляше думите, с които да започне.

 - Работата ми всъщност е лична. Но навярно ти си единственият, на когото мога да се доверя, а, Бога ми, помощ ще ми е необходима!

            Това емоционално изявление веднага грабна любопитството на Анди. Бе свикнал Кийт да е по-буен и нетърпелив от него, но го познаваше и като човек, който никога не губи присъствие на духа. Отчаянието в очите му, което видя едва сега, го стъписа. Подкани го да продължи.

 - Вярваш ли в окултните ритуали, Анди?

            Определено не очакваше това.

 - Не знам – отвърна Анди след кратка пауза. – Никога не съм се сблъсквал със свръхестествено, ритуали и предсказания. Най-странното нещо, което ми се е случвало някога е, че вчера изгубих половин ден от живота си.

 - Не знаех, че си се пропил. Не ти завиждам за махмурлука – с вял смях каза Кийт и продължи преди приятелят му да успее да възрази. - Попитах те неслучайно. Анди, нали знаеш, че брат ми Джон има ментални проблеми?

 - Да. Как е той? – попита Анди, изпитвайки неудобство, че не се е поинтересувал по-рано.

 - За съжаление никак не е добре. Това, което в началото се смяташе за обикновена и често срещана умствена недоразвитост, се оказа, че е далеч по-сериозен проблем, който застрашава живота му.

 - Кийт!

 - Уви – така е. Първоначалните изследвания на докторите са били изтълкувани грешно. Самият аз имах известни подозрения, защото всеки път, когато отивах на свиждане, състоянието му се влошаваше. В началото можехме да общуваме относително нормално, но с течение на времето сякаш спря да вижда, че има някой в стаята му. Понякога просто гледа в една точка в продължение на часове, a понякога буйства срещу някаква невидима заплаха и вика с пълно гърло сквернословия, невъобразими за шестгодишно дете. Не знам кой го е научил на тях. Всички сестри, санитари и доктори, естествено, отричаха. Имало е случаи, в които въобще не мога да разбера и дума, но през другото време крясъците му са за демони, ритуали и проклятия.

 - Мили Боже!

 - След като се отърсих от първоначалните си подозрения към лекарите, един ден си взех лист и химикал преди да отида на свиждането. Имах… не съм сигурен дали трябва да го наричам късмет, но Джон отново се държеше като обладан от самия дявол. Не успях да разбера и дума от това, което викаше, но записах някои думи. Вече не знаех на какво да се надявам – никой от болницата не можеше да му помогне. Почнах да търся под дърво и камък специалисти по окултното, но вярвай ми – освен врачките шарлатанки, тези, които наистина разбират от тия мрачни тайни, живеят в изключително самотен свят и е трудно да ги намериш, а още по-малко да ги накараш да ти помогнат. Срещнах все пак един французин – Кристоф Ришельо, който се съгласи… Естествено, срещу почти всички пари, които бях събрал за лечението на Джони. Разбери ме, Анди – той ставаше по-зле и по-зле с всеки изминал ден, а този Ришельо бе твърд, че знае нещо, но няма да го разкрие преди да му платя.

 - И какво беше то?

 - Оказа се, че записаното от мен на листа му говори много. Показа ми някаква прастара окултна книга, написана на староанглийски, от която ми прочете редица симптоми, много близки или дори сходни със състоянието на брат ми. Анди… според нея, Джони е обладан от зъл дух.

            Ако не познаваше Кийт като трезвомислещ и разумен човек, макар и малко луда глава, Анди щеше да си помисли, че приятелят му се шегува. Не можеше да повярва, че той е взел на сериозно тези приказки за призраци дори и в мига на върховна тъга, който изживяваше.

 - Трябва да ми повярваш! – трескаво каза Кийт, забелязал недоверието в очите на Анди. – Книгата бе напълно акуратна в описанието на…

 - Той ли ти чете, или сам видя?

 - Нали ти казах, че е на староанглийски и не разбирах половината! Ришельо ми преведе написаното.

 - А описа ли му какво се е случило с Джони преди това?

 - Да… накъде биеш?

 - Кийт – нетърпеливо рече Анди, - не ти ли мина през ума, че Ришельо просто е повторил това, което си му казал по друг начин? Че ти е казал това, което си искал да чуеш? И че както всички останали, е пълен измамник?

 - Не бъди толкова тесногръд, Анди…

 - Приятелю, според мен си загубил парите си. Готов съм да ти помогна, имам някои спестявания, които едва ли ще ми трябват спешно. Ще ти дам колкото ти трябват, но ако обещаеш, че няма да ги пръскаш по…

 - Чуй ме, Анди! – ядоса се Кийт. – Оценявам желанието ти да помогнеш на мен и Джони. Ако наистина искаш да го направиш, начинът не е с пари. Не съм дошъл да ти ги искам.

 - Ами?

 - В книгата имаше описан и ритуал, с който брат ми може да бъде спасен, Анди. Но ми трябва още един човек за него. Нямам други близки хора освен теб, затова и съм дошъл.

 - Искаш да участвам в някакъв ритуал? Какъв е той? С вуду магии? Носиш ли си куклите и иглите?

 - Не се подигравай! – извика Кийт. – Става дума за брат ми!

            Анди погледна със съжаление своя бивш състудент, който явно напълно бе изгубил ума си. Какво пък – щеше да му помогне за ритуала, а след това да опита да се погрижи за Джони по някой по-изпитан начин.

 - Добре – каза уморено. – Минава към два часа и ми се спи. Да се залавяме за работа.

 - Благодаря ти, Анди. Наистина ти благодаря.

            След тези думи Кийт бръкна в чантата си и извади от нея няколко чудати предмета – четири черни свещи, старовремски компас, листче със странен символ и ръждива кама.

 - Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?

 - Ришельо ми обясни всичко. Помогни да разчистим.

            Двамата заедно освободиха центъра на стаята – масата занесоха в коридора, а столовете наредиха в ъгъла й. След това Кийт хвана компаса и гледайки го внимателно, разположи четирите свещи в квадрат и ги запали. Накрая отиде в центъра и постави листчето. Камата държеше в ръцете си. Загасиха осветлението. Четирите пламъчета затанцуваха неспокойно в мрака.

 - Ела тук – изкомандва Кийт. – Застани срещи мен.

            Анди се подчини. Кийт вдигна ръката с камата във въздуха. Гласът му прогърмя в тясната стая:

 - Лирах таса вефа уелик!

            Нищо не се случи. Камата продължаваше да стърчи във въздуха слабо осветена.

 - Рених таса уберака биаса икар!

            Пушекът от свещите като че ли стана по-гъст. Осветено само от тях, лицето на Кийт изглеждаше сатанинско в маниакалната си съсредоточеност. Няколко вени изпъкваха върху кожата му.

 - Ганик таса фубин!

            Анди не знаеше дали се е поддал на тайнствената окултна атмосфера около себе си, но за един кратък миг бе убеден, че около него всичко стана рязко по-студено освен тялото на Кийт Морли, от което се излъчваше все по-силна и по-силна топлина. Капчица пот се стече по бузата му.

 - Жедан таса хоет нака!

            За хилядна от секундата ослепителният блясък на светкавица обля стаята в искрящо бяло и светло синьо сияние, веднага след това дойде и трясъкът, който сякаш разлюля целия свят. От небето, чисто и ясно преди половин час, рукна обилен дъжд. Пламъците на свещите, които бяха наполовина изгорели, изведнъж станаха далеч по-ярки. Листчето с окултния символ просветна заедно с тях.

            Камата бе високо изправена.

            Очите на Кийт бяха станали тъмно червени.

 - Какво да го… - изруга Анди, когато Кийт отново изкрещя:

 - Какво криеш тук?

            Но това не бе гласът на стария му приятел, а нечий нечовешки, ужасяващ стон, идващ от дълбините на Ада. Ехото разтърси стаята сякаш милион забравени души, обречени на вечни страдания, надаваха безсмисления си зов за помощ.

            Анди бе отхвърлен назад от огромната сила, която съществото, обитаващо тялото на Кийт, излъчваше. Бе изправен срещу нещо неземно и осъзнаваше, че е безсилен.

            Но явно нещо пречеше на чудовището да постигне страшната си цел, каквато и да бе тя. Гневът му бе разрушителен. Отправи се към нощното шкафче, но вървеше мъчно – все едно някой друг, може би неговият изконен враг, го избутваше назад. Посегна да го отвори…

 - Спри! – извика Анди без да знае какво прави. Просто усещаше, че трябва, трябва да попречи на Кийт да стигне до него.

            Твърде късно – зловещото създание вече бе отворило шкафчето и посягаше към съдържанието му…

            И с един последен трясък всичко свърши. За втори път блесна ослепителна светлина, но този път не от светкавица – източникът й беше вътре в стаята. Тялото на Кийт Морли бе отхвърлено от нощното шкафче, удари се в стената и падна бездиханно на пода. Свещите угаснаха, дъждът навън спря толкова рязко, колкото и беше започнал.

            Препъвайки се, Анди успя да намери пътя до ключа на лампата и светна. Кийт лежеше с отворени очи, върнали стария си кафяв цвят, без да помръдва. Беше мъртъв.

 - Кийт…? – промълви Анди, докосвайки го.

            Случваше се нещо изключително странно. Тялото му бе все още топло, но сякаш се охлаждаше с всяка изминала секунда. Анди го гледаше като хипнотизиран. Все още държеше рамото му. След не повече от минута, трупът бе ледено студен. Изведнъж кожата му почна да се съсухря и да посивява. Появиха се същите зеленикави белези, които описваха гърдите на Бролахън Феч. Ужасен, Анди пусна Кийт, отстъпи назад и загледа случващото се без да може да помръдне повече.

            Зловещата метаморфоза обаче не спря дотук. Зелените петна плъзнаха по цялото тяло на мъртвеца като алчни хищни лиани, които искаха да се домогнат до всяко парченце плът и да го оглозгат до кокал. Не след дълго напълно жизнения допреди малко Кийт представляваше грозна зелена купчина с форма, смътно наподобяваща човешката, която се самоизяжда или просто изчезва във въздуха. Накрая на земята останаха само дрехите му, както и купчинка ситен черен прах. Във въздуха миришеше по същия начин, както и в стаята, където Феч чакаше операция.

            За първи път в живота си – или може би за втори – Анди съжали, че няма нещо силно в хладилника си, например коняк или бренди. Спокойният му живот, толкова прозаичен и обикновен до този момент, подчинен на строгата логика и правила на точните науки, на които се бе отдал, сякаш бе разбит за един кратък час. Беше ли видял Дявола току-що? Ако не, що за същество се бе вселило в тялото на клетия Кийт Морли? Какво искаше от него? И защо не бе успяло да постигне скверната си цел? Какво в нощното шкафче не просто го бе уплашило, а и накарало да изчезне?

            Стъпвайки съвсем бавно, Анди се приближи до него и го отвори. Малка кутийка с хапчета против безсъние, опърпан криминален роман, който четеше преди да заспи, няколко химикала, очила и празна чаша. Също и листчетата на Бролахън Феч. Вгледа се в тях по-внимателно и на едното забеляза същия символ като този, който носеше Кийт. До него стояха още няколко, чието значение също не можеше да разбере.

            Листчетата ли бяха спасили живота му? Дали на тях не бе написано силно контрапроклятие, което противодействаше на зловещия ритуал? Затова ли съществото се бе провалило?

            И ако отговорът на тези въпроси бе положителен, помисли си Анди, как Бролахън Феч бе свързан с всичко това?

             

            По-късно същия ден Анди продължаваше да разглежда листчетата. Почти не бе успял да спи и не искаше да ходи на лекции. Излезе колкото да изхвърли дрехите и останките от Кийт Морли. Както и да чертаеше символите, те не му говориха абсолютно нищо. Не разпознаваше също и езика. Бе сигурен, че текстът може да му помогне много за разплитането на тайнствената мистерия, но уви – не разбираше нито дума от него.

            Анди се притесняваше не само за случилото се през последната нощ. Какво бе станало през изгубените дванайсет часа? Как се бе озовал обратно в общежитието? Твърде много въпроси със, за съжаление, твърде малко отговори. Може би тайната се криеше в подземията. Анди не знаеше докъде ще го доведе търсенето му, но знаеше откъде да започне – петия подземен етаж. Трябваше да научи историята на Бролахън Феч и смяташе да я чуе от самия него.

            Беше прекрасен слънчев ден. Анди горчиво се засмя на иронията – как времето контрастираше с настроението му! За първи път в живота си обръщаше внимание на всяка мъртва мравка или откъсната тревичка, които видеше и се чудеше какво ли се случва с тях сега. Дали краят на всичко идваше с физическата смърт, или оставаше и някакъв отпечатък за вечни времена? Анди мимолетно се запита дали съществуват ритуали и за възкресяване на покойните. След това потръпна от мисълта. Гробището, покрай което мина на път за Факултета, не помогна на мислите му да се прояснят. Видя по съвсем различен от преди начин непомръдващата армия от каменни плочи, стърчащи от години над земята. Почти всички бяха на над трийсет години. Явно дъруентският въздух се отрязва добре на местните старци, помисли си Анди и се взря в гробаря, който копаеше неуморно недалеч от него. Подсмихна се мрачно и продължи пътя си. За първи път нямаше против човешката компания, защото се страхуваше да остане сам макар и да знаеше, че няма кой да дойде с него долу. Затова и мина през предния вход. Първо отиде до медицинския кабинет.

 - Добър ден, удобно ли е? – попита, щом почука и влезе. Дежурната сестра, Фелиша Смит, кимна. – Искам да попитам за сестра Мейзи Флетчър. Тя тук ли е?

            Очите на сестрата се присвиха. Може би прие като лична обида това, че не може самата тя да бъде полезна на Анди.

 - Няма я, взе си отпуска. С какво мога да ви помогна?

 - Аз… - Анди се позапъна. – Доколкото знам, един мой далечен чичо, Бролахън Феч, е бил опериран тук вчера. Сестра Флетчър е подготвила неговата операция, говорих с нея. Исках да я попитам дали всичко е наред и ако състоянието му позволява, да го видя.

            Сестра Смит отново го изгледа с недоволство. Анди знаеше, че не би трябвало да е запознат със съществуването на двата долни етажа.

 - За съжаление трябва да ви уведомя, че чичо ви е починал по време на операцията. Не е била успешна. Ще го погребват днес в два следобед. Ако побързате, ще успеете да присъствате.

           

            Смъртта на Феч бе удар по желанието на Анди да разбере повече за тайнствените случки, случващи се в привидно идиличния и сякаш заспал Дъруент. Не бе изненадан – състоянието на мистериозния болен бе наистина ужасно. Сега обаче му оставаше само да отиде до къщата на Феч, чийто адрес бе взел от сестра Смит. Нямаше от кого другиго да научи нещо за него – на погребението бе единственият присъстващ. Явно Феч нямаше роднини и приятели тук.

 - Господ е пастир мой, от нищо не ще се нуждая. Той ме настанява на злачни пасбища и ме води на тихи води…

            Липсата на сън най-накрая почна да си казва думата. Анди почна да се унася от напевния глас на отеца, който четеше Псалм 23. Денят бе топъл. Мухите жужаха кротко около него. Краката му сякаш омекваха. Седна лениво на земята, все още влажна от вчерашния дъжд, и се остави палитрата от бяло, светло синьо и зелено да го обхване. Все още се опитваше да слуша отеца, но клепачите му натежаваха. Мигаше малко по-често отколкото трябваше, ако искаше да остане буден. Анди реши да си затвори очите за малко по-дълго, но без да заспива…

            Когато ги отвори, отецът го нямаше. Явно все пак бе задрямал, а погребението – свършило. Изправи се, протегна се мързеливо и се огледа. На пътеката, която водеше към общежитието, стоеше неподвижно едър мъж. Лицето му бе познато отнякъде на Анди.

            Сънливостта му премина за един кратък миг. Възможно ли беше? Бролахън Феч не просто бе обезобразен до неузнаваемост, а и мъртъв и погребан. Следователно не можеше мъжът от пътеката да е той, просто много приличаше на човека от снимката.

            Не сваляше очи от Анди. Не изглеждаше гневен или опасен, напротив – усмихваше се леко и леко кимна на момчето.

 - Бролахън Феч? – попита плахо Анди, но другият не каза нищо. Нямаше съмнение, че е той. Просто стоеше с взор, вперен напред. Кожата му бе съвършено чиста от зелени петна, косата му, макар и в процес на побеляване – все още буйна.

 - С теб са, нали? – кротко каза най-накрая Феч. Гласът му проехтя призрачно като че ли от километри. Трудно можеше да допусне, че е същият като този, надал хрипливия стон „Остави я”.

 - Кои да са с мен?

            Феч не каза нищо, усмивката не слизаше от лицето му.

 - Пази ги, ще ти трябват. Ще намериш и още нещо под тухлата. Може и да не е кардинал, но ще ти помогне.

            Образът на Феч почна бавно да избледнява. Разпръскваше се като пара над гореща вода.

 - Стой! – извика Анди. – Почакай! Какво искаш да кажеш?

            Но Феч си отиваше – превръщаше се в мъгла…

 - Не си отивай! Недей! Чакай!

 - Момче, добре ли си? – попита отецът, който се бе надвесил над Анди.

 - Аз…

 - Явно си заспал и си сънувал кошмар – каза възрастният мъж. – Съжалявам за загубата ти, но знай, че покойният е на едно по-добро място.

            Анди се огледа нетърпеливо – нямаше и следа от Бролахън Феч.

 

            Стоеше пред едноетажната къща на Феч. Очевидно никой не живееше в нея от доста време. Вратата към двора стоеше леко открехната. Пътеката, прекосяваща го, бе почти изцяло скрита от високи плевели. Самата постройка явно беше доста стара и изглеждаше сякаш всеки момент ще рухне. Рязко контрастираше с поддържаните къщурки на дъруентските старци. Анди се надяваше, че никой нямаше да го види. Влезе, проправи си път макар и трудно сред бурените и се ослуша. Нито звук не идваше от улицата, по която бе дошъл, но се съмняваше, че може да бъде зърнат от избуялата растителност. Когато се увери, че никой не го следи, понечи да отвори, но бе заключено. Огледа се – всички прозорци на първия етаж също бяха затворени, а не му се искаше да си създава проблеми с проникване с взлом.

            „Пази ги, ще ти трябват. Ще намериш и още нещо под тухлата. Може и да не е кардинал, но ще ти помогне.” Звучеше като мъгляво упътване, но колко ли време щеше да му отнеме да го разшифрова? Анди седна на прага пред заключената врата и се замисли.

            Дали наистина беше толкова трудно? „Пази ги, ще ти трябват” най-вероятно се отнасяше до листчетата, които бе намерил в джоба на коженото яке и вече веднъж го бяха спасили от страшна и неизвестна угроза. Какво щеше да намери под тухлата и къде точно – не знаеше. А кардиналът? Анди започна да прехвърля имена наум. Мазарини, Уолси, Ришельо… Ришельо! Когато бе посетен от демона, обсебил тялото на Кийт Морли, съществото му спомена за някой си Кристоф Ришельо. По-рано бе решил, че цялата история за Джони, странното му поведение и търсенето на окултист е измислица, но ето, че и призракът – или каквото беше – на Феч спомена същата личност. Не беше сигурен как тайнственият мъж, запознат с най-черните ритуали, е намесен в цялата история, но освен ако не бъркаше, трябваше задължително да намери начин да се свърже с него. Но не сега. Имаше по-спешни въпроси за решаване. Не знаеше дали ще открие нещо важно в къщата, но си струваше да провери.

            Ето, че за около две-три минути бе успял да разкрие две от уликите на Бролахън Феч. Къде трябваше да търси тухла?

            Около къщата бяха струпани тухли, явно останали от някой стар ремонт. Тялото на Анди настръхна от екстаз, когато осъзна и последния съвет. Беше толкова очевидно, че се засмя. Запознат бе с навиците на някои хора да крият ключ за дома си някъде из градината в случай, че загубят своя. Веднага се изправи и почна да премества тухлите една по една, очаквайки да намери резервния ключ на Феч. Докато се навеждаше, за кратко му мина мисълта, че може да има нещо, не по-малко ценно сред тях, но по някакъв особен начин бе сигурен какво ще открие. И наистина – след доста дълъг труд, по време на който често изтриваше потта от челото си, попадна на захабен ключ между две тухли. Спря колкото да си поеме дъх и без да губи повече време, опита да отключи вратата. Успя.

            Вътре бе толкова мръсно, колкото и в подземията. Виждаха се следи по пода, които обаче също бяха пълни с прах. Анди си припомни какво бе казала сестра Флетчър – Феч се е върнал от скитане в чужбина и почти веднага след това е постъпил в болница. Не бе невъзможно при идването си обратно в Англия вече да се е чувствал достатъчно зле, че да няма желание да изчисти. Анди прецени, че няма смисъл да търси в коридора, банята и тоалетната. Оставаха спалнята и хола.

Реши да провери първо в спалнята. Бе обзаведена в спартански стил. Старите дъски, непокрити с килим, скърцаха неприятно в тишината. Имаше само легло и библиотека. Очакваше да види нещо, свързано с окултните ритуали, но остана разочарован – почти всички редове бяха заети от класически романи. Все още таеше надежда, че ще намери сравнително лесно това, за което бе дошъл – било то книга, записки или дори дневник, хвърлящ светлина върху случилото се.

Холът също бе доста беден на мебелировка. Вниманието на Анди бе привлечено от бюрото в ъгъла на стаята. Бе малко и покрито с листове и книги. С разтуптяно сърце се приближи до него и почти веднага намери това, което търсеше – дневника на Бролахън Феч. Тъй като не искаше да прекарва твърде много време в къщата, го прибра в предварително подготвената раница, която бе взел със себе си, когато се прибра за кратко след погребението. Разгледа набързо другите книги и записки, оставени на бюрото. Не можеше да прецени какво точно може да му потрябва и набута и тях в чантата. Обиколи за последно стаята и не намери нищо друго интересно. Излезе и заключи. Бе почнало да се смрачава.

 

Щом се прибра, Анди нетърпеливо отвори дневника. С разочарование установи, че това не бе дневник в истинския смисъл на думата, а тефтер с хаотично нахвърляни записки. Бе според календара отпреди две години, но разпокъсаните изречения не бяха обозначени с дати.

 

 „Том Харис е заминал за Колумбия с жена си през 1929, т.е. преди 36 години. Връща се през 1935. Когато отива е беден селянин, а си идва замогнал, но и вдовец. Отказва да говори за нея. Дали не се е противопоставил на Вирунас и смъртта й да е било наказанието за това?”

„Точната дата на пристигането на кораба му е 4-ти август, а на самоубийството му – 2-ри декември 1935. Ритуалът беше в средата на ноември. Колко време може да живее човек, на чиято съвест лежи обричането на десетки хора на толкова страшна съдба? Изглежда приблизително три седмици.”

„Още с идването си, Харис помогна парично да се обновят неподдържаните сгради на кметството и библиотеката. Спомням си достатъчно ярко, защото по това време бях библиотекар – първата ми работа откак бях дошъл в града. Стана ясно на всички ни, че вече е най-богатият човек в Дъруент, но никой не го бе намразил, защото постоянно помагаше на тези, които живееха в немотия, включително и на мен. Опитвал ли е да изкупи греховете си по някакъв начин? Не, по-скоро не. Целял е всички да почнат да го боготворят, за да приемат безумния му план.”

„Вчера писах на Хауърд. Не познава никой, който дори да се интересува от окултното, още по-малко човек, който може да ми помогне. Не че уточних какво точно ми трябва, Хауърд никога не би ми повярвал. Обеща все пак да потърси. Дано да успее, Лондон е голям град.”

„В къщата, принадлежала някога на Том Харис, живее младо семейство. И двамата учат в Дъруент. Казаха, че не са намирали нищо негово в нея. Нормално – синът на Харис (той отиде да учи в Манчестър една година преди баща му да се върне и не беше в селото, когато бе направен ритуалът) я е отдавал под наем поне четири-пет пъти.”

„Сънувах Калъм О’Шей. Аз бях този, който му направи разреза. Ако не успея да спася Дъруент, ще се самоубия.”

„Хауърд ми изпрати имената на трима специалисти по окултното, с които е успял да се свърже - Ванеса Паркър, Кристоф Ришельо и Антъни Бери. Писах и на тримата. Дано да ми отговорят скоро.”

„Бяхме сто и петнайсет. Сто и петнайсет глупаци начело с Том Харис. Приблизително една трета от Дъруент. Но всъщност почти никой не го прие на сериозно. Защо да не съобразим с откачената идея на новия градски благодетел? Не вярвахме в съществуването на свръхестественото. Рандолф Мейхи и Ейбрахам Питърсън умряха на следващия ден в камиона на Ранди. Работиха в някаква борса за транспорт на стоки. Бяха първите. Все още не знаехме дали да вярваме в глупавия ритуал на Том и предположихме, че катастрофата е станала заради човешка грешка. Ранди доста си пийваше.”

„Ванеса Паркър ми отговори, че не може да ми помогне.”

„И аз съм пил с Ранди. Дори веднъж спах у тях, когато се бяхме натряскали.”

„Това, което наистина ни стресна, бе смъртта на Амелия Джонсън. Нейната нива бе малко извън селото. Дори и на деветдесет и една, бе толкова жизнена! Всяка седмица отиваше по два-три пъти, за да се погрижи за посевите си. Сигурно страхът да изгуби живота си, който толкова харесваше, я е накарал да участва. Или това, че Харис й купи десет нови крави. Открили я цялата покрита с противни зелени петна. Май някой ми беше казал, че по телата на Ейб и Ранди също намерили такива. Тогава почнахме да вярваме. И да се страхуваме.”  

„Антъни Бери не знае нищо по моя въпрос. Препоръчва да си сърбам собствената попара и да се моля на Бог. Може би е прав - Господ да ми е на помощ, ако Господ съществува. На мен и на Дъруент.”

„Останали сме около осемдесет. По-точно осемдесет и четири. Някои се самоубиха, други умряха при битови злополуки. Преди пет-шест години идваха да интервюират Кони Флин, която изглежда бе станала най-възрастната жена на Земята. Дали им е казала тайната на дълголетието си?”

 „Отново сънувах Калъм О’Шей. И екзалтираното лице на Кони Флин, която преди 1935 бе една от най-милите жени, които познавах, докато го режа. Проклет да бъдеш, Том Харис!”

„Всъщност ние всички сме вече проклети. Останалите измежду нас живеем най-ужасяващия живот, който човешко същество може да си представи. Но щом са минали трийсет години и не сме сложили край на това, както направиха по-смелите, навярно вече е твърде късно. А може би за мен не е – мисля да пристъпя към действие след отговора на Ришельо. Но няма да съм сам. О, не, няма. Марк Бойл взе петима със себе си. Вярвам, че аз мога да се справя и с повече.”

„Том Харис си е пръснал главата с пистолет в центъра на града. Сигурно е искал да отправи послание. И аз си взех пистолет. Разбира се, не съм напускал Дъруент, поръчах го по пощата.”

„Кристоф Ришельо ми отговори!!! Знае за какво става дума. Няма да е евтино, но колко точно струват осемдесет човешки души и неизвестно още колко жертви като Калъм О’Шей? Изпратих му парите, които пожела и чакам отговор.”

„Направих това, което Ришельо ми каза. Отидох до земята, на която някога беше нивата на Амелия Джонсън. Разходих се, поговорих за времето и тазгодишната реколта с няколко селяни от съседното селце. Когато се върнах, ми нямаше нищо. Напротив, никога не съм се чувствал по-свободно и прекрасно.

Получих и следващите инструкции от Ришельо, който искаше да изчака резултата от моя малък експеримент. Е, жив съм и ми предстои пътуване към Колумбия.”

 

След тази бележка, следваха няколко празни страници, преди отново да бъде писано. Мастилото след паузата бе далеч по-ярко.

 

„Ето, че отново съм в Дъруент. Знам всичко – знам как да го победя. Тази вечер започвам. Изкушението просто да продължа с живота си след като бях закотвен тук петдесет и пет години е голямо. Но аз съм единственият човек на света, който може да спаси седемдесет и девет души. Дали Кони Флин ще почине веднага, когато сваля проклятието? Не знам, но се надявам Бог да е с мен и да изпрати душите на тези хора в Рая. Повечето от нас мислеха, че е шега.”

„Господи, колко се вълнувам. След като свърша с това изречение, почвам да разчиствам стаята!”

 

По-нататък почеркът му рязко ставаше неясен и грозен, сякаш му е треперила ръката.

 

„Успях… отчасти. Той е в мен. Това е първата стъпка, както бях разбрал от пътуването си в Колумбия. Не сполучих със следващите. Знае какво искам и се съпротивлява. Чувствам се зле, гади ми се. Не мога да довърша ритуала докрай. Може би трябва да пиша на Ришельо.”

„Ришельо ми отговори, че е нормално и не може да ми помогне. Днес вече съм повръщал три пъти. Отново опитах и се провалих. Съмнявам се да успея.”

„Тази сутрин си открих малко зелено петънце на корема. Не съм виждал тялото на Ранди, Ейб или на когото и да е от нашата „група”, умрял след 1935. Но не може да е друго.”

„Едвам пиша тези редове, състоянието ми се влошава. Ще отида при доктор Емерсън днес. Не знам дали лекува обсебване от демон, не знам и дали знае за ритуала. Може би да, защото баща му участваше. Ще пиша и на Ришельо.”


            
Последната бележка едва се разчиташе:

 

„ако четеш това вземи отговора на ришельо някъде на масата е довърши нещата докрай и бъди силен господ да е с теб”

 

С разтреперани пръсти Анди остави дневника на леглото. Чудовищна идея му се завъртя в главата, но не искаше да прави прибързани изводи, преди да прочете и останалото, което взе от къщата на Бролахън Феч. Извади листата и ги разгледа. Почти всички бяха написани на неизвестния език с кратки бележки на английски от Феч. От тях Анди разбра, че са на местно колумбийско наречие, което се говори от около петдесетина човека. Освен текст, имаше големи символи, някои от които бяха същите като тези на листчетата от якето. На английски бе само писмото от Ришельо с дата отпреди няколко дена.

// Продължава в pt.2!

© Николай Георгиев Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??