28.05.2006 г., 15:18 ч.
улицата
4 мин за четене
Замислих се - не ми се стоеше в къщи. Тези 4 стени -как беше възможно да са едновременно големи като крепост и малки като клетка, мислех си. Не, определено не ми се стоеше в къщи. Може би ми трябваше малко време, може би разходка - да, разходката беше добра идея. Набързо облякох спортни дрехи и излязох. Входната врата се хлопна зад мен, заключих и слязох по стълбите. Беше вече 9 вечерта и се беше смрачило, но тава не ми попречи на гледката... ”Гледка?” - ще си кажете вие. Да, точно така - гледка. Заедно със стълбищната врата за мен се отвори един друг свят - по-шумен, но и по-тих... Един свят, поглъщащ мислите ми, свят, в който лунната светлина валеше като нежен пролетен дъжд, чиито капки леко докосваха лицето ми, а вятърът ме галеше сякаш с пеперудени крила. ”Господи, красиво е!” - бяха последните думи, които минаха през ума ми, преди изцяло да се потопя в океана на вечерта.
Ходех като че ли по вода или не, не вода
, а мека трева - точно така в онази вечер твърдият асфалт се преобрази в мек килим от трева, който следваше стъпките ми, където и да отидех. Улицата ме следваше навсякъде, придружаваше ме, може би от страх да не се изгубя, а може би от страх, тя да не ме изгуби. Може би и тя беше самотна в красивата тъмнина на нощта, може би беше точно като мен, може би виждаше приятел в мое лице, спътник, може би дори сродна душа. Аз изпитвах същото към улицата - обичах я точно толкова, колкото и тя мен, уважавах я, а тя уважаваше моите мисли и когато имах нужда ми помагаше да ги развия в цялата им същност. Улицата ми даваше усамотение, когато го желаех, но винаги я чувствах близка и близо - винаги до мен.В онази вечер аз я последвах - виждах я пред себе си, като че ли искаше да ме заведе някъде или да ми покаже нещо - не знаех, но не ме беше страх, защото усещах, че тя е до мен, че едновременно ме води и ме следва, знаех, че когато поискам можех да се върна и точно тя щеше да ме заведе до вкъщи, но знаех също, че още не ми се прибираше в това ограничено място. Домът ми беше прекрасен, вероятно най-добрият възможен, но за момента, пред улицата, която ми предоставяше всичко, което желаех, той наистина изглеждаше ограничен.
Вървях, носех се сред безбройните чувства, бликащи от нощния вид на моята приятелка
,а мислите бяха завладели, разбира се, с моето съгласие и одобрение, цялото ми съзнание. Мислех или по-точно разглеждах всичко, което се включваше в живота ми и всичко, което беше извън него... ”Богата тема съм си избрала” - усмихнах се вътрешно аз и улицата, както винаги четяща мислите ми, се усмихна на свой ред. Видях усмивката й, но имах чувството, че я показва само на мен и никой друг. Може би никой друг не я разбира или възприема като приятел - странно, но вероятно беше истина.Ставаше все по-късно, но когато бях с нея нямаше часовници, нямаше крайни срокове, нямаше ги всекидневните състезания с времето, в които обикновено печелеше то. Знаех, естествено, че на другия ден всичко ще е както обикновено - състезанието ще започне наново, ще гледам часовника си през няколко секунди, ще бързам от една среща към
друга и най-вероятно ще закъснявам, но това не важеше за тази вечер. Тази вечер, красотата ме беше обгърнала и се чувствах спокойна, освободена от веригите на ежедневието и скуката, чувствах се достатъчно свободна и лека, за да се оставя в прегръдките на вятъра и да полетя, но предпочитах да остана на улицата, на моята улица, която ме приютяваше, когато се чувствах сама и утоляваше всичките ми нужди. Предпочетох да остана, защото тази вечер... тази вечер беше само наша - на мен и на моята улица...© Илияна Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
По стъпките ти аз вървя и търся моя дом.
Дали ще срещна твоята душа
когато пътя ме отвежда у дома...