Мила бе като залепена за прозореца. Гледаше с упоение снега навън. Големият бял сняг, който валеше на парцали. Искаше да е навън, да си играе в снега. Да се въргаля и да се намокри, да се пързаля, да си направи снежен човек. Мама и тати не ú даваха да излиза. И така, Мила бе обречена да си стои цял ден с гувернантката си , докато мама и татко бяха на приема на госпожа Такева. Мразеше да стои сама с гувернантката си Матилда, тя беше доста скучновата. Постоянно се опитваше да я кара да учи и да чете. А милата Мила искаше просто да си играе навън в снега. Иначе Мила бе кротко дете. Чаровно дете с трапчинки по двете бузи, богато въображение и доста таланти. Бе взела красотата на майка си Едит и интелекта на баща си Игор. И слава богу, че бе така, си казваха роднините. Още когато се роди, тя стана звездата на богатото семейство, в което бе имала късмета да се пръкне. Бе русо и синеоко бебе с най-изящните порцеланови черти на света. А в усмивката ú сякаш се бе събрало цялото слънце. „Красавица” – възкликна баща ú още в родилното, когато я пое в ръце. Той бе горд от прилива на красиви гени в иначе грозната им, но богата фамилия. Майка ú също бе горда. Усмихваше се глуповато и изморено. Общо взето майка ú само това умееше – да се усмихва. Майката на Мила не говореше пред хората (освен за Шопен, за които бе чела в Уикипедия), майка ú бе идеалната вещ допълваща, иначе щастливото семейство Горанови. И така Мила растеше обградена с много любов, класа и лукс. Гледана като цвете, уникално по рода си, тя не бе лишавана от нищо.

     И ето че сега ú забраниха да излиза в снега. Мила се цупи, сърди, въргаля по персийския килим, скуба русата си коса, пълни със сълзи сините си очи и всичко това безрезултатно. Накараха я да си остане в къщи. Тогава тя реши да си отмъсти, като се промъкна в спалнята на родителите си и започна да рови из дрехите на майка си. И там я намери Матилда. Намери малката навлечена с черен сатенен корсет, обута във ботуши с 14 см. токове, говореща за Шопен. За Мила това бе детско забавление, но за нейната гувернантка това бе шок. Познаваше „интелекта” на майката, познаваше и самата Мила. Знаеше, че детето освен невероятно красиво, бе и умно. И сякаш сега виждаше предначертан пътя на малката Мила. Матилда знаеше, че децата копират родителите си. Трябваше да направи нещо, докато не беше станало късно. Взе малката в ръце, съблече от нея неестествено големите дрехи и я прегърна. И тогава започна да ú говори. За живота, за красотата, за книгите, за дрехите, за любовта. Разговорът приключи доста след като всички останали си бяха легнали. Малката Мила попиваше казаното. Тя не можеше да повярва, че има хора, който са и красиви, и умни. Тя знаеше, че мама е красива, тати умен. Мила просто искаше да бъде като мама, а сега знаеше, че може да бъде и като двамата. На другия ден снегът вече не я вълнуваше. Тя разбра кой е Шопен. Матилда ú го изсвири. Тогава Мила решително влетя в кабинета на баща си. Заяви по детски, с най-чаровната си усмивка, че иска да свири на пиано. Баща ú за малко не падна от стола. Обеща ú още утре да доведе учител и Мила да започне уроци.

    13 години по-късно Мила Игорова Горанова бе главен концертмайстор на Виенската филхармония. Критиците твърдяха, че единственото по-приятно нещо от това да слушаш Мила, бе да гледаш Мила. Тя бе безпардонно красива и безапелационно талантлива. И винаги, винаги помнеше думите на Матилда: „Красотата мила, Мила, е нищо без ум...”