Упътването на хълцащата костенурка

            Когато стигна задъхан до плажа, Прилепът откри, че нещо никак не е наред. Слънцето заслепяваше очите му - а той никак не беше добре със зрението, пясъкът изгаряше нозете му, а крилете не го слушаха. Нуждаеше се от влага, сумрак и подслон. Той мразеше да напуска пещерата си, но поканата която получи от Дърводелеца, да го навести в просторен крайморски замък бе повече от ласкателна. Работата беше там, че Прилепът никога не получаваше покани и сега изведнъж бе поканен на 405-тия рожден ден на Дърводелеца. Луксозно подвързана, позлатена. Много шик.

            Прилепът нямаше представа кой е тоя Дърводелец дето толкова го уважава, че специално го кани на рождения си ден, но сърце не му даваше да пренебрегне подобно уважение.

            И чак като измина целия този път осъзна, че адресът върху поканата е меко казано неточен. Пишеше просто „замък на плажа в близост до океана. Прекрасна гледка към необитаем остров“. И ето той се отзова именно на такова място, но дори не подозираше, че по света има много плажове край океана. За ето това не се бе досетил.

            И така, Прилепът се заоглежда кого би могъл да попита за замъка. За беда плажът бе напълно пуст. За щастие - не съвсем. Късогледите му очи съзряха нещо мокро да изпълзява от водата. Хлъзгаво на вид. Беше костенурка, представете си! От очите и бликаше мъдрост.

            Прилепът я доближи с валсова стъпка. Искаше да и направи приятно впечатление. Но костенурката го изгледа с мудно безразличие и продължи да напредва по пясъка.

            -Добър ден, мила - поздрави Прилепът възможно най-вежливо. Очите на костенурката се разшириха от този внезапен поздрав. Стресът я накара да се разхълца. Тя не беше свикнала да я заговарят.

            - Въобще! - отговори му възмутено.

            - Моля? - почуди се Прилепът.

            - Въобще не съм мила, а съм много даже зла. - тя изрече тези думи с унесен, провлачен глас. Прилепът се намуси. Той не се интересуваше от нейния нрав, а копнееше час по-скоро да открие замъка на Дърводелеца, за да присъедини своето веселящо се присъствие към тържеството. Пиеше му се водка.

            -Бихте ли ме упътила... - започна направо, но бе прекъснат от един доста неприятен звук:

            - Хлъц, хлъц... - вмъкна на това място костенурката.

            - Към... - продължи нетърпеливо Прилепът.

            - Хлъц, хлъц, хлъц... - поредица хълцания вмъкна известно объркване в мислите му.

            - Към... - Прилепът разсеяно се опита да си спомни за какво питаше, всъщност. Костенурката опита да му помогне:

            - Към Недоспалия мравояд - твърдо рече тя и си сръбна глътка морска вода с водорасли, за да озапти мъчителното си хълцане.

            Прилепът я изгледа накриво. Не е приятно все да те прекъсват. Но любопитството го накара само да запита кротко:

            - Защо Мравоядът е недоспал?

            - Защото той си е такъв. И не си пие редовно хапчетата за сън... - по всичко личеше, че костенурката ще стане словоохотлива за Недоспалия мравояд и Прилепът побърза да я върне към неговия си въпрос:

            - Тръгнал съм към замъка на Дърводелеца. Той ме покани на рожден ден. Щяло да има супа от костенурки... ах... или по-скоро не, но се загубих. Може ли да ме упътите?

            Костенурката го изгледа със съжаление и в очите ù пробляснаха сълзи, защото в този миг тя бе връхлетяна от залп от хълцания.

            - Ако не ми кажете как да стигна до там, ще бъде твърде лошо. Дълъг път изминах... - опита да я омилостиви Прилепът.

            - Единствено мога да те упътя към Недоспалото ми другарче. Да, няма как да стигнеш другаде. Хлъц, хлъц... Да! Хлъц...

            - Ама не може да бъде! - започна да се ядосва Прилепът. Той започна да се отчайва. - Инак как самият Дърводелец е стигнал до своя замък? Все някакъв път трябва да има дотам.

            - Не съм го срещнала на път за там, но ако го бях срещнала... хлъц... то той никога не би стигнал замъка, защото аз щях да го упътя към Недоспалия мравояд!

            - Едва ли щеше да е очарован! - не съвсем любезно отбеляза Прилепът.

            - Защо да не е? Въпросният Мравояд е много очарователен за всички, освен за мравките. Хлъц! - поразядоса се Костенурката.

            - Какво? Нали Мравоядът беше недоспал, а не въпросен? - Прилепът вече губеше търпение.За жалост и Костенурката също.  Тя се беше обърнала и пълзеше обратно към океана.

            Застрашен да остане без подслон и храна през нощта, Прилепът извика с все сила след нея:

            - Добре де, а къде тогава живее Недоспалият мравояд? Поне това ми кажи.

            - В Гъл гъл гъл... хлъц... хлъц - долетя глухият отговор на потапящата се в океанските дълбини Костенурка. Последваха го няколко мехурчета по повърхността на водата, а една вълна се разби в брега и заличи следите.

            Прилепът се огледа. Бе тъй безпомощен и сам и стискаше в ръце безполезната покана за рожден ден...

            И тогава чу ясно и членоразделно хълцане, което идеше някъде отблизо. Той се усмихна радостен и обнадежден, че Костенурката се завръща, но много скоро разбра неприятната истина, че си стои сам-саменичък на брега и хълца ли хълца.