Уроци на възмъжаването - 1

                                                              "Размяна на любезности"

   Вървеше забързано. Тревогата стискаше гърлото  и дишането му беше накъсано, на пресекулки. Сърцето му блъскаше в гърдите така, че ако се заслушаше, щеше да го чуе. Той обаче се напрягаше да чуе какво става зад него, докато очите му шареха, въпреки че не се озърташе. Мислите се въртяха хаотично и пресъздаваха отново случилото се през деня в училище. Знаеше, че до тук рано или късно щеше да се стигне. Неизбежно беше...

   Бяха в седми клас. Учебната година започна преди месец. Ваканцията не само не тушира напрежението от края на миналата година, а напротив, като че ли го засили – момчетата възмъжаваха с всички, произтичащи от това, последствия. Още миналата пролет групата от така наречените от класната „хулигани”  показа признаци на организиране. Вече не бяха отделни калпазани, с които можеш да се справиш сравнително лесно. Тарторът им Радослав не беше глупав и успя да ги обедини около себе си в глутница "млади вълчета", които бързо усетиха силата си. Цигари, алкохол, момичета, няколко зрелищни сбивания. Класната постепенно загуби борбата и се примири – не искаше да си усложнява живота – никой нямаше да ù го признае.

   Момчил беше отличникът на класа. Досега авторитетът  му беше непоклатим. Беше си го извоювал – пръв в учението, пръв в спорта. На няколко пъти се бяха спречквали. Докато бяха разделени, нямаше проблем да налага волята си, но ставаше все по- трудно.

   Преди първия час,  Евгени - пълничко „мамино синче” показа новия си мобилен телефон. Страхотен – баща му го беше донесъл от Хонг Конг и им "събра погледите". Всички искаха да подържат и тестват авангардното чудо. Момчил беше длъжен да упражни приоритета си, но една от купчината протегнати ръце  не пусна. Вдигна глава яростно и срещна дръзко присвитите очи на Димо – втория по влияние след Радо. За пръв път така открито му се противопоставяха. Побесня и  дръпна рязко. Тънкият корпус на телефона се усука и изчатка. Евгени извика – върху дисплея имаше голяма пукнатина, заобиколена от неправилно лилаво петно.

   Това беше капката, която преля чашата. До края на часовете обстановката беше нажежена. Момчил разбра, че се приготвяха. Щяха да го причакат след училище. Беше притеснен, въпреки че не го показваше. Знаеше, че ще са поне четирима – трима от техния клас и един от другия – видя ги да се уговарят през голямото междучасие. Разчете предизвикателните им погледи – посланието беше ясно и те не го криеха. Не го търсеше, но и не можеше да избяга. Ако покажеше, че се е уплашил, щяха да го смачкат. Оставаше му да се надява да се размине, а пък ако не – можеше да разчита единствено на себе си, никой от класа нямаше смелостта, пък и глупостта да им се опълчи...

   Когато часовете свършиха, вече беше тъмно. Обикновено излизаха вкупом от училищния двор. Този път обаче всички се разпиляха и той тръгна сам – явно нямаше „да се размине”. Прехвърляше наум  възможностите за засада. Пътят към къщи минаваше покрай занемарен квартален стадион. Беше останал от времето на социализма, което той не познаваше, но имаше запазена асфалтова писта и често ходеше там да побяга и да поддържа форма – „в здраво тяло – здрав дух”. По светло на стадиона винаги имаше хора, които тичаха, но вечер беше пусто, тъй като не беше осветено. После булевардът и панелните блокове... Не,  участъкът край стадиона беше най-удобен – тъмен и безлюден.

   Там го чакаха. Двама препречиха пътя. Момчил спря. Другите двама излязоха зад гърба му.

   - Много бързаш – изсъска Радо - Айде да те видим сега колко си ербап.

   - Как искате да ви покажа  - заедно или поотделно?

   - Ей сега ще видиш ! –  и тръгнаха едновременно.

Момчил пусна чантата, но остана неподвижен.

   - Какво става, господа? Несходство в характерите? А, здрасти, Малък.

Пет чифта очи се впериха учудено в дребната фигура, която изплува от храстите край стадиона. В първия момент Момчил не можа да го познае, но щом чу „Малък”, се светна. Беше възрастният човек, който също често бягаше. Направи му  впечатление отдавна. Появяваше се и изчезваше на стадиона почти незабелязано. Въртеше доста обиколки с равномерно темпо. Явно беше бивш спортист. По посребрените коси личеше, че е на възраст, но спортната  форма не даваше ясна представа за годините му. Обикновено не говореше с никой, но преди известно време го нарече „Малък”, като му препоръча  упражнение – беше забелязал слабост в техниката му на бягане на асфалт. Оттогава се поздравяваха, когато се срещнеха.

     - Виж, Чичка, когато двама си мерят манивелите, не си навирай ауспуха –  гласът на Радо беше гневен и остър.

     - Айде още ли си тука, бе папардак -  избоботи и Димо.

   Лицето на Непознатия остана невъзмутимо, само ъгълчетата на устните му се извиха в  лека насмешка.

    - Ами нека тогава двамата да си премерят каквото имат, а пък ние да не им пречим. Готов ли си, Малък? - Още докато спокойно  изговаряше последните думи,  бавно разкопча и свали тънкото шушляково яке и го постави върху чантата на Момчил. Погледите на момчетата неволно обходиха  стегнатото му тяло. Релефът  на коремните мускули прозираше под мократа тениска. Бавно мина  между Момчил и Радо, кимна с глава на Димо, посочвайки двамата отзад и тръгна към него, като че ли да го подкара. Никой не се възпротиви. Онова необяснимо животинско усещане за превъзходството на противника ги смути и се подчиниха. Събраха се близо един до друг на достатъчно разстояние от тартора си. Непознатият беше между тях и Момчил.

    - Е, айде, че стана късно и огладнях. Или ви мина мерака

  Димо бързо се окопити. Беше здраво  момче. Пубертетът го беше направил доста едър  и той вече беше осъзнал въздействието на ръста  върху съучениците си.

   Гневът го обхвана отново, като погледна по-ниския с една глава Момчил. Ще го смели веднъж завинаги, а пък после ще наритат и дядката. Рязко пристъпи  и замахна с дясната ръка. Ударът беше силен и бърз и потърси брадата му, но Момчил го очакваше. Беше виждал  това начало на боя, когато Радо натупа един осмокласник и затвърди авторитета си на „търкалджия” в училището. Приклекна леко и отстъпи наляво. Усети как юмрукът премина край ухото му и непопаднал в целта, наруши равновесието на противника му и той леко залитна напред. Момчил действаше по инстинкт. Макар и не участвал в доста схватки, имаше някакъв вроден опит. Забеляза го в часовете по борба по физическо – леко и елегантно надвиваше едрите момчета. Силната му левачка потъна в диафрагмата на Радо, изкара въздуха му и той се преви. Вторият  удар в брадата го довърши – коляното се подгъна и ръцете му потърсиха  земята,  невиждащ нищо. Адреналинът бушуваше  и Момчил не можа да се овладее. Замахна за трети път, но желязната длан на Непознатия го спря и сепна

    - Достатъчно, Малък . - Обърна се към другите, които гледаха ококорени – Това стига ли ви? Айде прибирайте го и се махайте, защото не знам какво ще стане, ако го пусна. И ви съветвам  - не се бъзикайте с него, виждал съм го ядосан...– обърна се към Момчил и му смигна.

  Момчетата подхванаха Радослав и го повдигнаха. Той ги разбута, изтупа се и без да каже нищо, тръгна. Последваха го. Само Димо се обърна през рамо. На Момчил му се стори, че видя в погледа му учудване и респект. Изчезнаха в тъмнината. Потърси Непознатия. Беше се облякъл и му подаваше чантата.

    - Тръгвай и без повече батални сцени тази вечер. Не насилвай късмета си. Утре в девет ела на стадиона. Ще ми разкажеш за "несходството в характерите”, а и аз искам да ти кажа някои неща преди да се видите на училище. А... и  между другото - ъперкътът си го биваше. Айде, чао!

   - Аз... благодаря много! - Не получи отговор, само леко помахване...

   Не помнеше как стигна до къщи. Вълнението отшумяваше бавно и в главата му бушуваха въпроси, впечатления, емоции. Звучаха и думите на Непознатия: ” Искам да ти кажа някои неща преди да се видите на училище...”. Странен човек... И какво необикновено въздействие предизвика върху онези, а на тях не им пукаше ни от директора, ни от родители... Е, ще видим утре...

   Накрая умората надделя и момчето се унесе. Чакаше го интересен ден...