Уроци на възмъжаването - 2

                                                         Изводи с горчив привкус

   Не помнеше как стигна до къщи. Вълнението отшумяваше бавно и в главата му бушуваха въпроси, впечатления, емоции. Звучаха и думите на Непознатия: ” Искам да ти кажа някои неща преди да се видите на училище...”. Странен човек... И какво необикновено въздействие предизвика върху онези, а на тях не им пукаше ни от директора, ни от родители... Е, ще видим утре...

   Накрая умората надделя и момчето се унесе.Чакаше го интересен ден...

   В девет беше на стадиона. Непознатият вече беше приключил – личеше по потната му фланелка. Сега разтягаше и оправяше дишането. Кимна му, взе якето и се отправи към пейките около пистата. Момчето го последва.

   - Е, разказвай. Какво предизвика "любовните излияния"  снощи. Чакай, я да видя – пое подутата му китка (и той самият я усети, когато се събуди – явно силният удар  ù се беше отразил) – добре, ще ти кажа после, сега давай.

   Момчил настръхна. Когато сутринта вече по-трезво обмисли снощните събития, доста неща му се сториха притеснителни. Беше свикнал да разчита на себе си. Не искаше да е задължен на някого – още повече непознат, но и си даваше ясна сметка за ролята му миналата вечер и затова дойде.

   Непознатият го изпревари – по-нататък неведнъж щеше да се учудва на способността  да чете мислите му – Искаш да знаеш кой съм и защо се намесих. Е, няма нищо особено – просто аз също съм изпадал в подобна ситуация, само че нямаше кой да ми обърне внимание на някои неща. Знаеш ли кога те забелязах – помниш ли, когато защити жената от кучето...

   ... Помнеше, разбира се -  белегът на дясната ръка още личеше. Беше миналата зима. В студената сутрин нямаше много хора да спортуват. Преди него бягаше млада жена. Не я беше виждал досега, но той и не обръщаше особено внимание на околните. Стопанка разхождаше едро куче без намордник - някаква неясна порода - и разговаряше със спътничката си. Преминавайки покрай тях, жената помоли да хванат кучето, защото се страхува. Не ù обърнаха внимание. След миг стана късно. Животното усети страха на бегачката и природата заглуши възпитанието. Хукна след нея и започна да скача върху гърба ù, в началото, разбира се,  безобидно. Жената изпищя и панически размаха ръце, а кучето полудя – оголи  зъби и през яростния лай захапа прасеца ù. Чуха се викове. Момчил беше най-близо. Без да мисли, хвана каишката около врата на озверялото четириного и дръпна рязко. Нямаше страх от кучета, но това вече беше неуправляемо. Обърна се светкавично и впи зъби в ръката му. Тогава и той побесня. Левият му юмрук уцели дясното око на освирепялото животно. То изскимтя, но не пусна, но той вече не чувстваше болката. Нанасяше удар след удар, Кръвта от двете тела се смеси. После почти не помнеше. Няколко мъже едвам го отделиха от обезобразената глава на кучето. Само някъде отдалеч чуваше виковете на стопанката: „Не знам какво стана... никога не е правил така”... Повече не ги видяха  - нито нея , нито домашния ù любимец, нито нападнатата жена...

   - Докато дотичам от другия край на стадиона, ти вече пребиваше добичето, без да ти пука, че кръвта ти шурти. Не всеки има дупе за това. Още помня, че трима едвам те отлепихме от него – то не пуска, ама и ти блъскаш... Та така...  има дух в тебе, но не го ли възпитаваш, може да ти навреди... и не само на тебе. Повярвай ми, изпитал съм го... Отне ми години да го осъзная, а времето е богатство – не го пилей. Айде давай, стегнато, но подробно.

     Момчето започна резервирано, затова и разказът  беше разхвърлян – напред и назад във времето. Непознатият слушаше сякаш небрежно. От време навреме го прекъсваше, за да зададе въпрос или да довърши мисълта му удивително точно и  Момчил почувства, че го разбират. Отпусна се. Сякаш не разказваше, а мислеше на глас. Когато млъкна, Непознатият заговори бавно и сериозно:

   - Добре, ще ти кажа няколко неща. Не знам дали ще ги разбереш, но ги запомни – когато си готов, ще си дойдат на мястото. Разликата между момчета и момичета и младежи и девойки е съществена. Не става въпрос само за физическото съзряване. Говоря за психологическото. Вече се усещате личности. Имате собствено мнение и съзнавате силата си да го устоявате, когато се различава. Вече един авторитет не се приема по презумпция, а трябва да се докаже. С две думи – методът на принуждението отстъпва място на аргументите на убеждението. Така е, нали?

    Момчето кимна.

    - Ти си бил неоспоримият лидер. Да, заслужил си го, само че начинът на проявление вече не е адекватен. Вече край себе си имаш личности, а не поданици  – накратко „абсолютната монархия” е отживяла времето си, вече живеем в „парламентарна република”. Питаш се каква е връзката със снощи ? Ами това е първият по-категоричен израз на недоволство. И не само опитът за саморазправа, а и тихото съгласие от страна на останалите. В техните очи ти не си много по-различен от Радослав – и двамата сте по свой начин "диктатори "– усмихна се – недей се чумери, просто помисли върху това, което казах. Сега конкретно за снощи. Че ти няма да говориш за това, е ясно. Случката, обаче, ще стане известна на всички. Важно е ти да не парадираш. Силните не се пъчат излишно – за тях победата е нещо нормално. Освен това, ако публично не унизиш загубилия, ще спечелиш и неговото уважение – нямаш нужда от врагове „на живот и смърт”. И така – мъжко, сдържано поведение. Не е нужно да навираш някакво превъзходство в очите на хората. Ще те уважават, ако усещат, че и ти ги уважаваш. Кажи сега.

   Момчил остана наведен, свъсил вежди. Гордостта му бушуваше, но разумът започна да изравя складирани случки, реплики, недооценени факти...” Диктатор – друг път!... Както и да е.” Всичко казано звучеше логично, но някак си не можеше да приеме, че говорят за него... Вдигна поглед:

    – Ти снощи ми помогна – Непознатият кимна – защо не предотврати боя, защо го остави да ме нападне, можеше въобще да не се стига до търкал.

    - Щеше да е грешка. Ако бях го предотвратил снощи, щяха да го направят тази вечер. Бягството от назрял конфликт не е решение. Моята роля беше да уеднаквя условията. Снощи ти спечели уважение, а Радо загуби, и то на собствените си хора. Използвай го ефективно.

   - Лесно е да се каже. Ами ако ме беше проснал.

   - Виж, каквото и да ти говорят, от мен запомни едно – и когато печелиш, и когато губиш, винаги има значение начинът, по който го правиш. Пък и... - смигна му – аз тази левачка вече я бях виждал, знаех, че няма да се посрамиш... Айде, успех. Ако ти потрябвам, знаеш къде да ме намериш.

   Обясни му как  да стегне китката довечера преди лягане  и се разделиха.

   Момчето тръгна умислено. Странно, наистина. Отдавна усещаше промененото отношение на класа към себе си, но не му отдаваше значение – беше свикнал да смята, че „всичко” му принадлежи по право... „Внимавай, ще те намразят!...” – изплуваха думите на старата им класна миналата година. Беше го извикала насаме, след като две момичета от класа  се оплакаха заради подигравките  на външността им. Въобще не я разбра... А опитният педагог е усещал какво става, жалко, че се пенсионира... И друго – родителите му бяха прекрасни хора и той беше много близък с тях, а стана така, че получаваше съвети и помощ от непознат човек... За пръв път от много време изпита срам. Беше го  яд... на самия себе си!

   На обяд на входа на училището едва не се сблъска с Радо и Димо. Той вървеше с Евгени. Обади му се по-рано и заедно отидоха до офиса на баща му, за да се извини и да разбере колко струва новия дисплей на телефона... Лаптопът му щеше да почака... През вратата не можеха да влязат едновременно четирима. Евгени ги поздрави  и по навик спря, за да ги пропусне. Не отговориха нищо, но също спряха. Момчил не ги погледна. Обърна се, кимна на Евгени и двамата влязоха в двора.