Урок

УРОК

            Облегнал съм се на перваза в телефонната и наблюдавам как вчерашният новобранец учи на пожарникарска професия новопостъпилото момче. Добре е схванал от мен наученото. Сега минава към номера новобранецът да надуе шланга, а на него - а-ха - ще му се спукат бузите. Шпората продължава: ”Още малко, давай, ще стане от теб пожарникар”. Преди година-две по същия начин и той надуваше шланговете. Заради мен получи прякор. При една суха тренировка, като тази беше ми омръзнало да го гъбаркам, плеснах се по челото и го запитах: „Ти получи ли шпори от домакина?”. Той простовато ме запита. „За какво ми са?” Обясних му, че, като се качи на покрива при пожар, ще ги забие в керемидите и няма да падне. Вместо да помисли, отиде направо при домакина: „Моля те, дай ми шпори”. Както го чули зевзеците - и така му оставили прякора. Той бързо се хваща на въдицата, не разбира от майтап.

Носих от къщи храна - бурканче с маслини. А те едни едри - не ти е работа. Набодох му една. Заприпява откъде съм ги взел. Залъгах го: „На двадесетина километра има едно село Яворово. Оттам се гледа Беломорието. Селяните берат и налагат в каци. Маслини, колкото искаш”. Шашнат ме загледа, а на другия ден с баща му запрашили за Яворово. Хайде той - как да е, но баща му е офицер в казармата.

Стана дванадесет часа и новобранецът и Шпората тръгнаха  към столовата, а аз след тях. Пиеше ми се вода. Снощи бях на войнишка вечер. Колегата Мишо Кубинеца изпращаше сина си войник. Мишо беше от село, което сега е покрито от водите на язовир. Само неговата къща останала на сухо, като остров. Оттам му идваше прякора Кубинеца. Влизам в столовата, а там - цялата смяна. Един пържи нещо, а друг лакомо яде. Насреща препил, като прострелян глиган ме гледа Мишо Кубинеца. Аз не пропускам да го взема на подбив. Леко му намигам и продължавам: „Ех, каква вечер беше вчера. С тези кастанети, тези кубинки – балдъзи и тази музика. Как си въртяха телата, а край тях роклите - феерия. Иванчо, не хапнал още първия залък, и с отворена уста като риба на сухо, ни слушаше. „Защо и на мен не казахте?” Мишо се поизкашля: ”Аз цялата смяна поканих.” И, аха да прихне да се смее, изскочи на коридора. Продължавам да хвърлям уловката. „То, хубаво, ама на Мишо не му стигат пари да иде до Куба и да изпрати сина си”. Повечето от колегите разбраха за майтапа. Само Шпората се замисли, превъртя очи към яденето и хукна към вратата. След него тръгнах и аз. От съседната стая се чуваше превъзбуденият глас на Ванчо Шпората. ”Недей ми отказва, бате Мишо - малка лихва ще ти взема. Наскоро се ожених, имам младоженски заем, ще ти услужа с пари да идеш до Куба, да видиш момчето къде ще служи”. Мишо Кубинеца, сякаш пъди нахална муха, маха с ръка. „Не ти искам парите бе, будала! Оня оттатък те лъже, а ти му вярваш.” Показах сериозното си лице през вратата: „А бе, Кубинец, вземи парите, после ще ти помогна да ги върнем.”

На другия ден се подбрахме тримата за банката. Парите бяха изтеглени. Тогава заврачувах. „Мишо е забравил езика - да му купим испано-български разговорник.”

Шпората извади още пари от бездънните си джобове. И разговорникът стоеше в ръцете ни.

- Ванка, благодаря ти за всичко, но отиваме с Кубинеца да му оправим документите. След два дни ще се видим на работа. Преди да се разделим с Кубинеца му казах:

- След някой ден ще му ги върнем, нека се научи на акъл.

Двадесет и четири часа работим, четиридесет и осем почиваме. След два дни отидох на работа. Началникът с бащата на Шпората ме посрещнаха до външната врата на службата.

- Ще ви дам под съд! Вие сте мошеници! Взели сте на момчето парите.

- Няма такова нещо, парите са тук - преразказах набързо какво се беше случило. Началникът се запревива от смях.  Майорът до него засвятка с очи и проръмжа:

- Ще го науча аз него! За маслини ходихме!... Не знае географията, но сега ще я научи! - Ръцете му алчно заброиха сумата. Забрави да ни благодари за урока на сина му.