26.07.2009 г., 22:56 ч.

Усещане за... 

  Проза » Разкази
1369 0 9
8 мин за четене

Пътуваха  вече  повече от час  под  задушното   юнско  слънце,  в  раздрънката стара  Лада...

Пред погледа  й картините се променяха  постоянно -   началото на  май всичко  наоколо беше  разцъфнало, потънало  в  обичайната  си  зеленина, така  характерна  за  тази  част от  годината...
Тесният прашен  селски  път  неволно  й   припомни  учителските й  години,  в които всеки    ден    трябваше да  пътува   шейсет километра до  малкото планинско  селце...

Седемнайсет години, ден  след  ден - отначало като  другарката Спасова,  а  после,  поради  обстоятелствата,  и госпожа - прекрачваше прага на   старото  училище,  потъвайки сред  океана  от  детски  очи и   усмивки...
Обичаше  децата  -  те бяха  станали  часто от   ежедневието,  работатата , живота  й...

Понякога имаше  неясното чувство,  че  се е сраснала с този  живот, със  застоялия  въздух  на  малката класна  стая, с  аромата  на  застоял  тебешир...
Това донякъде  компенсираше  празнината в  собствения  й  живот...
Имаше  прекрасен  съпруг,  къща, вила  на  село,  чудесни   приятели, но... винаги й липсваше  онова,  което  прави  едно семейство пълноценно  и  живо – собствено   дете...
Шест години бяха   опитвали  с Вальо  и,  когато  забременя  първия  път,  и двамата летяха  в  небесата  от щастие...
Той постоянно я  глезеше,  купуваше  й  всеки  ден  свежи  цветя  и  галено  я наричаше  „мамче”,  изживяваше  се  в ролята  на   истински баща...

Гледашо  веселите  искрици  в  очите  му  и,  въпреки  честите  й  неразположения,  се  чувстваше щастлива...
После  дойде   спонтанният аборт  и  част  от  нея  завинаги  си  отиде...
Чувстваше  се  отчаяна,  ненужна,  сълзите от самосебе  си замъгляваха  съзнанието  й...
Валентин се   опитваше да  я  утеши,  но  дори по  неговия  празен  поглед,  зареян  някъде  в нищото,  тя не  можеше  да не забележи  болката  и  разочарованието  му...

И това  бавно  я   убиваше  - ден след  ден...
Продължи да  работи, но всеки детски  поглед  й напомняше  за  собствената й  трагедия, за  собственото  й  неродено  дете...
Понякога  се скриваше  в тоалетната,  далече  от  погледа на  другите и  горчиво  плачеше,  после  излизаше  с  подпухнали   очи,  усещайки   съжалителните погледи на колегиге  си...

Година след  това  Вяра забременя  отново – беше   едновременно    щастлива,  но  вече   имаше   и  едно наум...
Понякога  улавяше  несигурния  поглед на  съпруга  си, тайно  наблюдаващ  бавно  наедряващото й  тяло – и  знаеше,  че  той  също се се страхува...

Случи  си отново...

Поредният спонтанен  аборт...

Този  път  дори не  се стараеше  да скрие  болката  и  напиращите  постоянно  сълзи....

Изпадна  в  дълбока  депресия и  въпреки,  че  беше средата на учебната година,  лекарите  й препоръчаха  почивка  на  село -  при   родителите   й...
А  и тя  нямаше  сили да  бъде сред  децата  -  не  и в  този  момент...

Престоят  й  на  село  й  се  отрази  добре  - разхождаше  се  из  изоставените   гори, с  часове се  взираше  в  неспирната   игра  на   селската  река...

Тогава  тя  си  обеща да  не допуска  повече  сълзи  в  живота си!

След  втория   аборт  Валентин  й намекна за осиновяване  - но тя   бързо  отхвърли  тази  възможност  - все  още  не се  чувстваше  готова  да  мисли за такава алтернатива...

Разхождаше  се самотна  по  необятните селски ливади, заобиколена  единствено  от  мислите  си, поемаше  жадно аромата на прясно  окосена трева, наслаждавайки  се на песента  на  щурците – всичко  това  беше  част  от детството  й...

Върна  се при Валентин  и  на  работа...
Беше  видимо преобразена  -  сериозна  повече  от  обикновено,  дълбоко  вглъбена  в мислите  си,  почти  не  се  усмихваше...

Вяра  реши  да се   отдаде  изцяло  на  работата  си  -  само по този  начин можеше  да  забрави...

И  донякъде  успя...
Напусна  училището -  яви  се  на конкурс  и го  спечели...
Сега  пътуваше  към  поредната  проверка, но  вече в  ролята на  завеждащ отдел ”Закрила  на детето”...

 

С  неувереност  пристъпи  прага  на  дома...
Вече  го   беше  правила  стотици пъти  -  но винаги  тази  неувереност  и  страх я  завладяваше по  един и същи  начин...

Обичайните  детски  рисунки  по  коридорите, както  и   характерната  миризма на  евтини  препарати,  примесен  с  аромата  на   болнични   лекарства...

Така   изглеждаха  почти  всички домове  за    изоставени  деца...

Беше  необичайно  тихо  -  явно  децата спяха, някъде  в  далечината,  откъслечно  се  чуваше    невинно детско  проплакване  в  съня...

Директорката  на дома – г-жа Митева -   строго   облечена  жена  на средна  възраст  - ги  прие  хладно...
Очевидно беше  нежеланието,  с  което  ги  посрещна...

-  Ще  пиете  ли  по  едно кафе,  преди  да  започнем  с  документацията?  -  въпросително  ги  погледна   тя  над  очилата  си.

-  Разбира се – отвърна  вяло Вяра,съжалявайки  за пореден  път,  че  е  в  ролята ,  в която с се  намираше  в  момента...
Докато  бавно отпиваха  от  кафето  си,  директорката не  спираше  да се  оплаква  колко трудно е  да  ръководиш  подобно   заведение...

Вяра  почти  не  я  слушаше – беше  привикнала  на  подобен  род  словоизлияния  и  това  не  беше нещо  ново за нея...

Искаше  час  по-скоро да   привърши  тук  и  да  се  прибира в  града.

Почти  бяха   привършили с  прегледа на  огромната документация, когато  в  стаята  влезе  една  от санитарките,  работещи  в дома.

-  Госпожо, – обърна  се  тя  към   директорката – търси  ви  една  жена!

- Пепи,  не  виждаш  ли,  че сме  затрупани  с  работа  в  момента – строго  я  смъмри   жената  зад  бюрото.

-  Извинете,  но  тя  настоява... -  още  по-неуверено  продължи  служителката.

-  Момиче! -  очевидно  раздразнена  я  прекъсна   директорката – Казах – заети  сме!

-  Нека все пак  влезе,  ние  почти  привършихме!-  прекъсна   внезапно  тягостния   диалог  Вяра.....

Директорката  я изгледа  изненадано,  но после  кратко  отсече:
-  Нека  влезе!

Жената   беше на  около  29 години -  висока,  слаба,  облечена  в лека басмена рокля, с  буйни  живи   сиви   очи, с мургава  кожа,  издаваща ромската жилка някъде в родословието и...

-   Извинете  ме  за натрапването – започна  плахо  жената, обхождайки с  поглед  присъстващите  в стаята и продължи  - Казвам се Венка  и   имам  една  молба  към вас  госпожо -  този  път тя се   обърна  към  директорката,  изчакваща  отговора  й.

-   Кажете! – сухо  и  с  нежелание  каза Митева.

Младата  жена  нервно  стисна  със  слабите  си  ръце изтърканата  си  дамска  чанта.

-    Детето  ми  е  тук  - при  вас -  почти простена тя  -   утре  заминавам  за  Испания  и... може  би  няма да  се върна...
Тя  спря  за  секунда,  колкото  да си  поеме дъх  и  продължи:

-  Бих  искала  да  го  видя!За  последен  път!
Неловка тишина  завладя  задушното  помещение.

-  Доколкото  разбирам – властно  наруши  тишината директорката -  вие  сте  подписали декларация,  че  сте  се  отказали  от  детето -  така  ли  е...?

-   Да,  но......

-   Тогава  няма какво  да  говорим  повече – рязко  отсече  Митева

-   Аз   искам  само  да  го видя  госпожо,  дори  няма  да  го докосна  -  обещавам  ви! -  умоляващо  я  погледна  жената...

-   Не  може! Има  закони,  които не мога да  пренебрегна!

-   Моля ви! Нека   само  да  го   погледна,  и  повече  няма  да ме видите! -простена  младата  жена.

-   Госпожо!Не  разбирате  ли,  че  аз  нямам  право.....-  изправи  се   жената зад  бюрото...

-   Позволете  й  да го  види! -  отново  се намеси  Вяра,  сама   учудена на  реакцията си.
Митева  за  пореден  път  я   фиксира  с  поглед,  който,  ако  можеше, би  я   изпелил.
-  Щом  госпожа  Спасова  разрешава  - но   нека  е  на нейна  отговорност!
Но  искам  вие всички  да присъствате  като свидетели... -  заяви  категорично  Митева.
На  Вяра  не й  се  спореше,  затова  мълчаливо  кимна  в  знак  на  съгласие.

В    спалното помещение  беше  тихо -  единственото  лекото  похъркване  на  спящите  деца  нарушаваше  обедната  идилия.....

Искрящата  белота  на широките  тюлени  пердета, притихналия  сумрак,  придаваха   необичана  за  такъв  род  заведения   свежест и  уют....

-   Това  е   Марти! -  с  жест  санитарката  посочи  малкото  легло,  на което,  невинно  вдигнало  ръчички,   унесено  в  безгрижен  сън, спеше  двугодишното  момченце.

Венка плахо  пристъпи  към  леглото.
Всички  наоколо наблюдаваха младата  жена и   усещаха  как  напрежението   завладява  съзнанието им.
Вяра  забеляза  лекото  треперене  на   пръстите   й,  опитвайки  се  да  успокои  собствените  удари на  сърцето си.

Мургавата жена  застана  права  над  слабото  телце - сбогуваше се завинаги  с  него.

Сълзите  й  неудържимо  бликнаха,  но тя  продължаваше  да  го наблюдава тихо,  с  нескрита  любов  и  почитание,  такава,  каквато  само  една майка  може  да  изпита,  опитвайки  се  да  не  наруши  спокойния сън  на  рожбата  си.

Внезапно  то  леко  се размърда  под  завивката   си   и тихо  изхлипа....

Венка  продължаваше  да го  наблюдава,  а сълзите  й,  подобно  на   водопад,   буйно  напояваха  страните  й...

Коленичи  до него,  като  не  откъсваше  погледа си от спокойното детско  личице,   посегна  да  го  докосне, но  ръката й  застина   смутено   във  въздуха.....

Присъстващите  в помещението  мълчаливо  наблюдаваха  тихата  раздяла между  майка  и  дете... В  самите  тях  плачът   напираше   отчаяно, дори  строгата  директорка  неволно  наведе  очи....

Момченцето,  несъзнателно  усетило  майчиното  присъствие,  се  разплака -  отначало  бавно  и тихо,  а  след  това  все  по-силно  и напористо...

Младата  жена  рязко се изправи,  обхванала с длани  мокрото  си  лице  и тичешком  се втурна  към  изхода. Вратата  тежко се  хлопна  зад  нея  и  в  този  миг  детето   спря  да  плаче.

Вяра  си  беше  забранила  да  рони  сълзи. Вече  не й  бяха  останали  никакви...
Но  през  целия  път  обратно, споменът  за  младата  жена   изникваше  пред  нея отново  и  отново,  и   някаква невидима   топка  се  свиваше  в стомаха  й...

„Господи,  колко  мъка  има  по този  свят!”  - неволно  се  сети  тя  за  редовете  на Йовков... И  горчиво  заплака... За  първи  път  от  много  години...

-                             

-                             

© Филип Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • " Колко мъка има в този свят!"
    Поздрав!


  • Благодаря, Нели!
  • За сведение, ако някой е допуснал грешка с написването на 2 ,от разсеяност например. На мен веднъж ми се случи...да натисна грешен бутон.Може да поправи допуснатата грешка като след това избере друга оценка. Автоматично тя (оценката)се заменя със следващата избрана.
    Леомакс, извини ме за разяснителната дейност..
  • Харесах. Силно и смислено!
  • ето..и тук.. защо ли хората, които слагат двойки нямат доблестта да застанат и да кажат. Ето: Не ми харесва разказа! Мисля,че ...защото..и затова пиша 2..
  • Съдба...такъв е живота! Реалност!!!Имам такива приятели-два пъти не успяха ,но на третия...сега вече са щастливи!
  • Ей, ти успя да разплачеш закоравялото ми сърце, а заслугата е изцяло твоя, това е не само заради съдържанието на разказа, а заради безупречния му стил!
  • Има моменти в живота ни, които не можем да забравим. Те може да са част от ежедневието ни или това на други хора, може да имат близка или далечна връзка с нас ,но може и да са неща, за които мечтаем,или такива, които не можем да имаме...
    Направил си интересно противипоставяне на героините. Едната,неможеща да има деца,променя целия си живот поради тази причина. Другата, за да запази живота си такъв какъвто е, се отказва от собственото си дете. Истината е ,че и двете разрушават това, което са имали досега....
  • Много тъжно, много силно.
Предложения
: ??:??