Стоях и се наслаждавах на ароматния вкус на сутрешната чаша кафе, загледана в листата на измръзналите лози, тихо потопена в божествената тишина и спокойствие, които се бяха възцарили около мен. Селският въздух се просмукваше във всяка моя тъкан, оставяйки онова носталгично чувство, което ни жегва винаги, когато си спомним за сантименталните и ценни сами по себе си неща, които са оставили траен и незаличим отпечатък върху живота ни. Вятърът полюляваше леко дърветата на двора и виждах как шишарките целуват дребните снежинки, капещи от свода на овдовялото небе. Зелената ръждясала врата и малката ограда, боядисана в същия този животворен и успокояващ цвят, ми се струваха толкова скъпи и незаменими в този момент. Аз знаех че никога повече няма да отворя тази врата,а милата ми баба да излезе от простата си, замазана с прясна вар къщурка и да ме дари с онази топла и мека усмивка, която само човек, изпълнен с дълбока обич и признателност може да почувства… Никога отново нямаше да поема голяма ...