10 min reading
Стоях и се наслаждавах на ароматния вкус на сутрешната чаша кафе, загледана в листата на измръзналите лози, тихо потопена в божествената тишина и спокойствие, които се бяха възцарили около мен. Селският въздух се просмукваше във всяка моя тъкан, оставяйки онова носталгично чувство, което ни жегва винаги, когато си спомним за сантименталните и ценни сами по себе си неща, които са оставили траен и незаличим отпечатък върху живота ни. Вятърът полюляваше леко дърветата на двора и виждах как шишарките целуват дребните снежинки, капещи от свода на овдовялото небе. Зелената ръждясала врата и малката ограда, боядисана в същия този животворен и успокояващ цвят, ми се струваха толкова скъпи и незаменими в този момент. Аз знаех че никога повече няма да отворя тази врата,а милата ми баба да излезе от простата си, замазана с прясна вар къщурка и да ме дари с онази топла и мека усмивка, която само човек, изпълнен с дълбока обич и признателност може да почувства… Никога отново нямаше да поема голяма ...
Want to read more?
Join our community to get full access to all works and features.
Log in
Sign Up