Вървях по улицата, разглеждайки новите клюки из фейсбук, докато не ми падна батерията. Ядосах се. Ругатня. Последва и втора. После запълних комплекта с още няколко. Зад гърба си дочух глас, който беше в онзи момент на пречупване, преди да се разплаче човек, въпреки че се чуваше едва-едва "Благодаря!", "Обичам те, обичам те...".
Обърнах се. На пейката стоеше видимо възрастна двойка. Дядото беше подарил на жената цвете. Продължих да ги гледам, сякаш бяха център на вселената, а всичко друго за мен беше спряло. Жената се разплака. Бяха толкова щастливи, а им оставаше толкова малко. Времето изтичаше бързо, точно като батерията ми. А нямаше зарядно, което дава живот. В този момент се чувствах недостоен.
Усещаш ли накъде бия?