Обикновен човек, със своите страхове, надежди, грехове и мечти, Карл живееше в един сибирски град. Правилата на Москва и Европа не важаха тук. Това бе едно от последните непокварени от глобализацията места. Място, на което би могъл да дишаш и да знаеш, че правиш това не от навик или машинално, ами като че ли без да искаш, леко и магично, като някакво вълшебно заклинание, сливащо се със слънцето и оцветяващо тайгата в тъжните, тъмни, красиви шарки на есента...

Той вероятно щеше да е още там, но дойде Пилат и хайде, по пътя, и в Москва. Това стана съвсем случайно, но няма това да се разкрива тук. Та ето, Карл крачеше из големия град. Той бе пълен с разни плакати и билборди - на тях имаше разни хора, предмети, дори имаше и една снимка на неговата тайга, макар че беше потъмняла, запрашена, едният ú край скъсан и започнала леко да се свлича. На него му беше еднакво безмислено, тук или някъде другаде. Не че странеше от хората, но за него те само мърмореха, мърмореха, и накрая пак нищо не ставаше ясно. Всички се бяха пригодили да дишат по правилата на града, навсякъде виждаше болезнения навик, досадното, както му се струваше, безразлично дихание на хората. Мъртъв рефлекс, заучен вече с поколения. Живот, задушен от въздуха. Нелепица?! Така се струваше и на Карл. Докато не срещна онзи човек. Карл знаеше, че той е опасен, но въпреки всичко, той беше различен. Той не дишаше. Изобщо. Гърдите му изобщо не се движеха. Вероятно останалите хора не забелязваха това, или пък той можеше да крие това от тях, но Карл го забеляза, защото разбираше от това. Онзи също се досети, че е забелязан. Затова веднага се насочи към него. Беше нощ. Наоколо нямаше никой. Само един уличен артист беше донесъл на улицата цяло виолончело и свиреше, вероятно повече за удоволствие на нощта, отколкото с надежда да изкара нещо. Той придръпва леко една от струните с ръка, първо бавно, след това все по-бързо, все по-истерично. На малката светлинка от единствената здрава лампа те приличаха на светлинни продълговати паяжини. Карл дори не побягна. Недишащият  се приближаваше, вече го достигна. Главите им се изравниха. Имаше красиви очи. Светеха в тъмното. Той имаше тъжна, прорязана с трапчинки усмивка, която дори не разказваше, ами направо показваше: извивките на леко издутите бузи и ямичките на тръпчинките до падащата надолу брадичка, с красива малка вдлъбнатина в средата, очертаваха ширините на новия свят, който очакваше Карл. Лъкът вече плавно лети по струните, изтръгвайки в нощта протяжен, тих стон. След това внезапно - виолончелистът яростно и бързо почва да движи успоредно лъка,  като четка за зъби, но изящно и внимателно, като хирург на операцията на живота си... Мелодията израства в бясно Prestissimo. Да, Карл съзнаваше, че само след малко ще умре, но как само искаше това. Това е последният му дъх... Бездиханният вече е наклонил глава към шията му. Карл вече никога няма да види очите му. Това го изпълва с безкрайна, необяснима, вечна тъга. Вече гледа нагоре, към небето, а в ухото си чува глас, който идва някъде отдалече, като ехо от далечни земи: "Почувствай цялото човешко страдание в теб. Вземи властта и раздавай от нея. Бъди винаги тъжен. Вече няма да се измъчваш. " Andante. Нещо остро, хладно по врата. Една бясна тръпка, която преминава през двете тела, отскача от тях и се прехвърля на струните на виолончелото, а от тях по цялата земя. Една страстна целувка... Една струна се къса.  Дългата коса на виолончелиста се развява от вятъра. Ръката му е застинала във въздуха. Шедьовърът на нощта е изпълнен и сега тя може спокойно да заплаче. Първите капки дъжд удрят земята, а последният скъсан тон се отделя от нея... Последното дихание. Fine.