Случи ми се и това, което през целия си живот мислех за онова. „Онова” не беше „това”, което си мислех, че е. То си беше „това” и правеше всичко по силите си, за да се разграничи от „онова". Докато „онова” също опитваше да бъде по-различно от „това”. И така нещата отиваха към „това-онова”. Или вечното шикалкавене, или търсене на несъществуващи отговори. Отговорите никога не са били изцяло еднозначни, което ги отдалечава от клишето „отговори”. Там явно се корени причината да не знаем нищо и цял живот да търсим отговори, като задаваме тъпи въпроси. Защо ги задаваме, като предварително знаем отговора. Той е прост: няма отговор. И защо да има, какво ще промени това? Нищо, разбира се. „Нищото” е най смисленият отговор. Другото е парадиране с изкуствено придобити знания и интелект. Факт е, че никой въпрос не е получил подобаващ отговор. Въпросите се задават с надеждата да не получиш отговор на никой от тях. Така ще разбереш, че и другите не знаят точно толкова, колкото и ти и това ще успокои душата ти. Ще срещнеш същите объркани физиономии като тази, която в момента е обрамчила лицето ти, макар и изглеждащи по-компетентно от твоята в даден момент. Това е единственото смешно нещо в цялата тази история... а и в останалите, разбира се. Би го написал и Фройд преди време, но явно е нямал лист и химикалка под ръка, или поне едно от двете, когато си го е помислил. Задаваме въпроси, защото знаем, че ще получим отговора, който искаме. Който няма да засили страховете ни, а напротив, ще ги подтисне. „Благородна лъжа” или благородно самозалъгване? Поредният въпрос с уклончив евентуален отговор. Човек знае само това, което иска или може да понесе да знае. Никой не би му дал повече, дори и Бог. Нещото, от което се страхуваме и знаем, че непрекъснато ни наблюдава. Страхът е просто поредната форма на комуникация с вътрешното ни аз и едно чисто себе разкриване. Или себеотрицание... или жалък опит за намиране на собствените си оглозгани останки с желание те да бъдат превърнати в свети мощи от околните. Накрая ли разбираме колко сме жалки или през целия си живот го осъзнаваме някъде дълбоко в себе си, като умело го прикриваме зад изкуствени и нищо не значещи усмивки? Какво искаме в края на краищата? Може би това, от което се страхуваме, би казал някой. Тогава поне ще разберем от какво ни е страх и това ще смекчи до известна степен притесненията ни. Познаваме го, стискаме му ръка и всичко е наред. Тъпо нали, но тъпите оцеляват по-дълго от умните. Защото ограничават знанията си и са по-малко уязвими. Раждаме се и умираме с едни и същи знания. Разликата е, че с времето придобиваме паразитния навик да задаваме безсмислени въпроси, като по този начин трупаме куп неполучени отговори. Това не е карма, а нашият начин да не разберем посланието. Да измислим свое, за да улесним живота си. Да превърнем страданието в съзерцание на самите себе си. Егоцентричният поход на плътта към безсмъртието на забравата.  Забравата, че някога ни е боляло или сме предизвиквали болка, че сме мразели или сме били мразени, че сме унижавали ближния си и сме били унижавани, че ще ни забравят или че сме забравили... Дали ковчегът на Буратино е дървен? Това е въпросът, който ме измъчва от хилядолетия. Мрачното ми, обвито в паяжини съзнание би искало да ексхумира оръфаното му от дървояди телце. Да му кажа, че светът е най-интересното, но и най-скучно място във вселената. Че има хиляди места, където съм ходил и където искам да отида. Но съм ужасен от факта, че там живеят същите хора, както и навсякъде. Което обезличава мястото и в края на всичко преживяно, профанизира гледката с меланхоличното си „винаги”.  Все пак винаги имаш избор къде да отнесеш умореното си тяло. И това му е хубавото на лошото... или че винаги може да бъде и по-зле от сега. Успокоение и изцеление нямат общ корен. Но си приличат по заблудата, че в един момент ни карат да се мислим за безсмъртни. Тогава правим страшните неща, за  които един ден съжаляваме. Но след този ден няма да грешим повече... ето това наистина е успокоение.