Случи ми се и това, което през целия си живот мислех за онова. „Онова” не беше „това”, което си мислех, че е. То си беше „това” и правеше всичко по силите си, за да се разграничи от „онова". Докато „онова” също опитваше да бъде по-различно от „това”. И така нещата отиваха към „това-онова”. Или вечното шикалкавене, или търсене на несъществуващи отговори. Отговорите никога не са били изцяло еднозначни, което ги отдалечава от клишето „отговори”. Там явно се корени причината да не знаем нищо и цял живот да търсим отговори, като задаваме тъпи въпроси. Защо ги задаваме, като предварително знаем отговора. Той е прост: няма отговор. И защо да има, какво ще промени това? Нищо, разбира се. „Нищото” е най смисленият отговор. Другото е парадиране с изкуствено придобити знания и интелект. Факт е, че никой въпрос не е получил подобаващ отговор. Въпросите се задават с надеждата да не получиш отговор на никой от тях. Така ще разбереш, че и другите не знаят точно толкова, колкото и ти и това ще успокои ...