В бяло облечена...
В бяло облечена...
Дъжд навън вали, гаснат мойте мечти, отпивам от чашата с вино, но вече и то горчи...
Цигара отнова паля, но догаря в пепелника тя, слушам музика, уж щастлива, но в мен единствено звучи , че “любовта умира”...
В бяло облечена, от тебе обречена, душата ми крещи: “до мене остани”...
Вече бялото презирам, с очи, пълни със сълзи и викам след теб: “Остани”...
Пръстенът венчален вече не блести, само сълзите ми кристални, в очите ми блестят...
Какво се случи между нас, кажи? Защо оставяш ме сама, в този ден на любовта???
Ставам от масата сама и тръгвам по-пътека една, всичко беше тъй красиво снощи и всичко бе покрито с цветя, а свещите вече догарят и обзема ме тъга...
Вървя по-пътеката сама, а всеки вперил поглед в мен, всеки се усмихва, уж кураж да ми даде...
А сега накъде да вървя, не чувствам вече радост от любовта, тя изгоря, нали? Изгаси я ти с дъжд от сълзи.
Сега отивам си, оставям те на мира и гордо главата аз ще вдигна, защото ме боли, но виновният си ти...
Ето ме, виж ме за последно, в бяло облечена, на мъка от тебе обречена, и пръстена свалям – “вземи го ти”, той на ръката ми спря да блести. И бялото събличам, вземи и него ти...
Връщам ти всичко, всичко вземи, нека страдам, нека ме боли, защото всичко от себе си дадох и всичко от тебе получих, но и всичко за миг ми отне...
И бялото вече презирам, то погуби любовта, но бялото вземи, на друга някоя го подари...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Жулиета Стоянова Всички права запазени